Зад каменна стена
Отскубна ги с безмилостна ръка.
До дъно! Не остана даже пухче.
Проклетите разперени крила...
И птицата превърна в твое куче.
Покорно, вярно, с клюмнали уши,
команди изпълняващо, закони.
Повдигнеше ли облачни очи,
наказваше за смелостта, сурово.
Небето го зачеркна, забрани.
А някога, нали това хареса?
Безгрижието, волното... нали?
Отнесе всичко времето, отнесе.
Издигна страшна каменна стена,
прозорците заключи с катинари,
от мамещата топла синева
трофея си безценен да опазиш.
Така и не посмя да влезеш там -
в дълбоките недра на същността ù.
С очите си да видиш, как до грам
отдала бе на тебе любовта си.
© Жанет Велкова All rights reserved.
