Загубих есента си
житата си оставих да линеят,
забравих да говоря със листата,
под стъпките ми тихи приютени.
Отучих се да чувствам дъждовете,
играещи по мокрото ми тяло,
за първи път отрекох ветровете,
дошли навярно, за да ме погалят.
И в облацте спрях да се оглеждам,
(по навик само вече се познавам),
цветята си престанах да отглеждам,
мирише днес домът ми на забрава.
И тихо е, когато проговоря,
гласът ми се разбива във стените,
а липсата на тебе е умора,
разяждаща ме бавно, ненаситна.
Мъглите ми са призраци от вчера,
осъмнали са дните ми във нощи,
загубих есента си, а намерих,
безкраен път към края. На любов.
© Эоя Михова All rights reserved.
