Защо не се усмихваш?
Аз вярвам в любовта, когато съм със тебе.
Не бива, знам, но нека ме боли!
Във устните ти вярвам, в русите кaдели,
макар че няма пламък в сините очи.
А можеш ли да страдаш, щом искаш да обичаш,
във бляновете си, в нощта без мен, сама?
Сега съм твой, отдай ми се, момиче!
А утре...? Зная ли, ще питам любовта.
Ей, колко съм повърхностен?! Не мога се позная.
Така е - лош съм, но не си ли ти със мен?
Сега и тук си важна ти и тази стая.
Звезди, луна, мечти стопява слънчев ден.
Прости ми, че съм откровен циник!
Но знай, че твоя е голямата вина!
Преди съм получавал не един ритник,
но с другите поне избягвах любовта.
Какво е, гордост ли? Не искаш да ми кажеш.
Отново смях... Не знаеш? Да, разбрах.
Ще дойде време лошо да се каеш.
Тогава ще се чудя защо ли теб избрах!?
Но ти си сладка, по-свежа от зората!
Обичам всеки атом от нежната ти плът,
косите ти със слънчева позлата
и устните, които страстно ме зоват.
Обичам те! Защо не се усмихваш?
Желая те! И, може би, греша.
Със времето и силна буря стихва.
Но аз едва ли ще се утеша.
© Пламен Рашков All rights reserved.
