Защо не спрях?
„Млъкни ма, дебела свиньо,
млъкни да не те посиня! -
кресна някой зад вратата
на бараката, в тревата
на пустясалия двор
килната - От кой ли зор
купила си тези сливи,
ти бе, мършо миризлива!”
„Ами… за децата аз…” -
чух от плач задавен глас
на жена. „Млъкни, разбра ли! –
кресна пак мъжът – прияли
им се сливи, курво, значи…
мамката ви ще разплача…
а не си ракия взела,
мамицата ти дебела…”,
и се чу как нещо пада.
Спрял до ниската ограда,
слушах немощния плач
на жената. Ранен здрач
бавно крайния квартал
скриваше. И с гняв, и с жал
от безсилието свое
гледах мрачния, усоен
двор. Понечих да отворя
портата, да вляза в двора…
Не посмях. Унил и мрачен
продължих към къщи в здрача
на припадащата нощ.
Прав ли бях, или пък лош
гражданин… Страхлив ли бях,
че отминах, че не спрях…
Нямам отговор! Обаче
снощи уморено в здрача
на софийския квартал,
покрай двора запустял
пак прибирах се. Отпред,
върху портичката, блед
на помръкналия фон,
във торбичка от найлон
закачен бе некролог
на жена. „Поклон дълбок…
и така нататък…” С плах
укор сякаш две очи
гледаха ме. И горчи
в мен въпрос: „Защо не спрях?”
© Ангел Веселинов All rights reserved.
