Земя и дърве са замръзнали в пейзаж,
рисуван от жесток импресионист.
И Слънцето в капана му е сякаш.
И няма що да съживи останал лист.
С космическия студ залива ни небето.
На мисия са черни гарвани в полето,
като дронове на специален отряд,
да изготвят карта за бъдещ десант.
От вихъра на първите снежинки -
красивите убийци, пратени за Есента,
със бавна, тежка, мощна стъпка се задава Зимата,
приготвя се земята за тъма.
И нощите са вече по-безкрайни.
Без думи гледам грозният двубой.
Във мрака вън се крият страшни тайни,
а утринта не идва да ми донесе покой.
Но тъй поседнал, уморен от мисли,
се сещам стара истина една:
че трябва да умреш, за да възкръснеш!
Че всъщност, нужна ни е Зимата!
Че туй е отдих, а не е смъртта,
след тежкия ни труд през Есента.
И даже част от нас поред да си заминат,
ще бъдем живи в нашите дела.
Бесней, фучи и трупай метри преспи Зимо!
Ти страшна си за пътник във нощта,
за закъсняло цвете и за голо пиле,
за мързелив стопанин, не събрал плода.
За семето обаче, сгушено в утроба земна,
си като майка, носеща храна.
Покрито с бяло одеяло то спокойно ще си дреме,
додето дойде време, да излезе пред света.
И тъй, със Коледата ми Надеждата роди се,
че Бог се е погрижил за това,
аз след заслужен отдих и със свежи сили,
да пратя Зимата да спи и да посрещна Пролетта.
© Асен Захаридов All rights reserved.