Някъде в мистични земи,
в далечни светове
се чува звън на ками
и трясък на щитове.
Някъде далеч на север,
в снежните поля
мразовит и буен вятър
вълчи вой довя.
Малка фигура претръпна
нейде по снега,
спря се и пак тръгна
със премръзнала снага.
Взря се в тази пустиня,
в убийствената й белина
и зад една далечна пъртина
зърна склона на планина.
Бързо натам се упъти
с големия си багаж,
когато от мъглата изникна
гледка като мираж -
групичка дървета, събрани
насред пустинята бяла,
да се пазят едни други
от страховитата хала.
Когато дръвчетата стигна,
а склонът бе още далеч,
още по-яростен вой
разряза духа като меч.
От мъглата недалеч изплуваха
четири хищни и гладни очи,
две стегнати тела ги последваха
и запристъпваха тайно почти.
Изпускайки бързо багажа,
жената си плаща отви -
студът срещна топлата кожа,
но в очите й пламтяха искри.
Измъкна тя меча с замах
и плаща около ръката зави -
не изпитваше никакъв страх,
само гледаше да не се умори.
"Допуснеш ли страхът
да ти обземе душата,
много скоро
ще ти хвръкне главата!"
- сурови напътствия
от паметта й ехтяха,
забравени устни
й думи мълвяха,
че няма мрак,
от който да се ужасяваш
и няма страх,
когато го познаваш.
Суровата си участ
тогава тя прегърна.
"От това пътуване
няма да се върна.
Съдбата си сега,
когато вече знам,
на тия гладни вълци
няма да се дам!"
Помисли си тя,
мрачна и решена,
да бъде като буря,
да не бъде победена..
Планът й бе за луди,
но нямаше друг -
очакваше провал,
посрещна я абсурд.
Късметът й нещастен
реши да се обърне -
за всичките несгоди
сега да й го върне.
Двата вълка ръмжаха зловещо,
запристъпвайки от двете страни,
желаейки кръвта й горещо,
но планът им се измени...
Студът им бе верен приятел,
пронизващият вятър - другар,
но в този миг се превърна в предател,
оттеглил им своя щедър дар.
Защото зави в друга посока
и изчезна парещият мраз -
борбата взе друга насока
и тя ги нападна тогаз!
Устреми се към единия веднага,
по преспите летейки почти,
очаквайки някаква тяга
да прекъсне светлите мечти,
които като картини минаваха
пред изморените от блясък очи,
устните й безмълвно мълвяха:
"Сечи, мой меч, сечи..."
Забравила за другия вълк,
тя зърна го - към нея лети,
изведнъж изскимтя и изви се
и се в снега строполи.
Към другия й беше лицето,
зачервено от скреж и от сняг,
след миг ще да хвръкне сърцето,
а вълкът и не мисли за бяг.
Той скочи към нейната шия
със зъби, жадни за кръв,
но тя със ръката със плаща
посрещна удара пръв.
Залитайки под вълчето тяло,
тя посрещна почти като мит
мига, в който меча й вяло
бе в неговото тяло забит.
Вълкът претръпна за миг,
но по-силно зъби заби,
докато ръката изпука
и червена пелена света обви.
И бореха се те във снега,
за всичко друго забравили,
цяла вечност бе тогава мига,
епохи бяха оставили
зад гърба си, когато
усети, че вълчето тяло
не се бори вече със нея,
а е вече умряло...
Отпускайки се за миг,
сърцето й, почти спряло да бие,
докато суровата болка
не я накара да вие,
да пропълзи със сетни сили
изпод тежкото тяло,
обагрило с кръвта си снега,
загубил си чистото бяло,
да хапе устни със зъби,
докато развива плаща,
да не усеща свирепите ръце,
със които студът я хваща,
в снега ръката да пъха,
изпитвайки сладка наслада,
болката да прогонва,
жива да се връща от ада...
коленичила така във снега,
тя със плаща зави се,
загубила представа за мига,
а вятъра странно извиващ се...
Той й донесе шума
на стъпки приближаващи се
и на фона на тишината
ясно открояващи се.
Един мъж се надвеси над нея
и я погледна почти меко,
за раменете я хвана
и я повдигна леко.
Изправи се тя на крака,
завити в кожи дебели,
за миг и двамата гледаха
картината онемели -
единият вълк лежеше убит
на няколко крачки от тях,
с меч в корема забит
от ръка, нямаща страх.
Другият лежеше далеко
с две стрели дълбоко забити,
а белите преспи до него
с червена кръв бяха измити.
На себе си сякаш тя кимна
"Има ли още път?"
"Не много - почти стигна
зад ей-онзи рът,
ще пристигнеш там,
закъдето си тръгнала..."
И тя се почувства сякаш
у дома си се е завърнала.