Веднага след пристигането на кораба в Холанар моряците побързаха да го напуснат, подобно на мишки, бягащи от потъващ плавателен съд. Не бяха виждали суша от месеци и сега жадуваха да опитат от всяко едно нещо, което цивилизацията можеше да им предложи – от прах по обувките до посещение в истински храм. Те бързаха да разтоварят всичкото карго и да се разплатят с капитана, за да могат да се върнат по домовете си за кратко преди да заминат отново.

            Инари напусна кораба с всички останали, но не като пътник, а като багаж. След много мислене с Честър бяха стигнали до извода, че ще я изведат на сушата по най-безопасния начин – опакована в як дървен сандък с неопределено предназначение. Няколко часа преди да акостират на пристанището мак Никълсън се беше погрижил да намери празна кутия от храна, достатъчно голяма, за да побере свитото на кълбо женско тяло. В бързането моряците нямаше как да се усъмнят в съдържанието на пакета – все пак беше щампован и достатъчно тежък, за да се сметне за консерви, но пък и сравнително лек, за да бъде друго.

             Под надзора на Честър ценния жив товар беше оставен в купчината останали не разопаковани пакети на самия кей. Моряците бяха твърде изморени, за да се занимават освен с разтоварването, и с допълнителната работа. Собствениците на багажа сами щяха да отварят сандъците си, докато членовете на екипажа хапваха в местната кръчма за пръв път нормална храна от месеци. Инари търпеливо изчака нощта, когато помощникът й в бягството с лост отвори капака и я пусна да излезе.

            - Пристигнахме, госпожо – Холанар. – той направи един параден жест, показващ пристанището – едно истинско произведение на западното изкуство с каменни плочи, акведукти и дори барелефи. В тъмното не можеше да се види толкова добре, но денем, макар и препълнено с продавачи на риба, мястото беше изключително красиво, истински образец, който можеше да бъде конкурентен само на елфическите постройки.

            - Най-после. Имам чувството, че не знам кой месец сме.

            - Дратир[1], госпожо. Пътувахме четири месеца и двадесет и четири дни.

            - Значи все още не е време да празнуваме рождения ми ден. Ще трябва да почакам цял месец. – засмя се тя и тръгна уверено напред, тропайки по дървения кей с леките си обувки.

            - Тук приключва нашето съвместно пътуване. Вече успешно пристигнахте в Холанар. А медальонът у Вас ли е?

            - Да. – каза уверено тя, издърпвайки кожената връвчица от пазвата си. На нея плочката кротко си висеше и се поклащаше от вятъра. – Преди да Ви го дам, ще Ви помоля за още една услуга. Знам, че това не влизаше в сделката ни, но не познавам града и няма към кого да се обърна. Ще ме заведете ли до главния храм?

            - Защо искате да отидете там, госпожо Шанг?

            - докато не сменя вярата си, няма да бъде приета в този град.

            - Но тогава вече наистина ще ми дадете плочката. Ако не го направите, ще бъда принуден да използвам сила.

            - Разбира се, че ще Ви я дам. На мен не ми трябва. Извинете, че го казвам, но това е просто парче дялан камък с просто релефче. Не ми се струва толкова ценно.

            - Външният вид често лъже.

            - Може би това се отнася и за Вас.

            - Вие сама го открихте. Дрехите ми не са нищо повече от дрипи, но съм възпитан, както забелязвате. Питам преди да стрелям и се отнасям с уважение към дамите

           - За което Ви свалям шапка… ако имах такава. Вие сте нещо повече, освен средностатистически моряк. Жалко, че няма да мога да Ви опозная.

            Двамата вървяха през широките улици на Холанар. Оградите на къщите бяха високи, но не чак толкова, колкото тези в Дурнас. Всичко беше направено от бял камък, гладко издялан и лъщящ на лунната светлина. Нощният град не беше пуст, както Дурнас замираше след залез. Уличните фенери разпръсваха светлина навсякъде, а нито един служител на местната армия не се разхождаше въоръжен. Смях и песни се носеха от къщите и кръчмите, които се намираха на всяка пресечка. Влюбени двойки бавно крачеха по паважа, нашепвайки тайните си. Честър хвана Инари под ръка и забави крачка. Не искаше да привлича внимание. Враговете дебнеха на всеки ъгъл. Той беше предпазлив и то с право. Две мрачни фигури се прокрадваха от къща на къща и следяха новопоявилата се странна двойка.

            Едната сянка се приближи към другата. Стиснаха си ръцете и зачакаха. Булевардът бе прекалено оживен тази вечер. Трябваше да изчакат, да издебнат плячката си. Не всеки ден в града пристигаше нелегален емигрант, още по-малко красива източна жена, придружавана от известния по тези краища пиратски капитан Честър мак Никълсън. Всеки, който се мотаеше с него, беше замесен в тъмна афера. Тази жена може би беше една от неговите многобройни „приятелки”, но това не интересуваше преследвачите. Още щом разбраха, че е чужденка, знаеха къде ще я заведат и какво ще направят с нея. Тя не беше добре дошла в Холанар, освен ако не носеше в сърцето си правата вяра.

            Улиците ставаха все по-тесни и безлюдни. Честър водеше Инари по най-прекия път към храма. Искаше да се отърве от нея възможно най-бързо. Усещаше опасността, беше свикнал с нея и можеше да я предвиди. Страхуваше се за плячката си и не чужденката бе заплахата, а хиените, които се спотайваха в подземията и къщите на стария квартал. Но вече беше късно. Тъп удар в тила изненада пирата и той се свлече безпомощно на земята. Две здрави мъжки ръце сграбчиха Инари и още преди да имаше шанс да извика, други две завързаха кърпа на устата й. Тя се мяташе и дърпаше, но нямаше смисъл. Двете сенки бяха взели това, което им беше необходимо.

            По тесните самотни улички двамата мъже отведоха жертвата си до жилищния квартал – място, където само бедните живееха, а много къщи оставаха порутени и никой нито ги поправяше, нито обитаваше. Влязоха в една стара барака с нищо по-различна от останалите, които я заобикаляха. Вътре беше празна и прашна. Личеше си, че никой не живееше тук от години. Единият от мъжете потропа шест пъти с крак. Чу се глас, който идваше сякаш изпод земята:

            - Колко прави девет до девет до девет?

            - Безкрайност. – чу се в отговор.

            - Добре дошли сте в дома на истината.

            Една от гредите на пода се повдигна, а след нея излезе и още една. Оформи се дупка, достатъчно голяма, за да премине през нея човек. Единия от мъжете слезе първи. Вторият заведе Инари до отместените дъски и я принуди да коленичи на пода. Тя погледна надолу и видя оформен каменен вход със стълби, водещи право надолу. Онзи, който я държеше, я удари с лакът в бъбреците, карайки я да се движи напред. По стълбите тя почти падна в ръцете на първия похитител, който така грубо, както й партньора си, я хвана и задърпа в неизвестна посока. Коридорите, по които я водеха бяха високи и добре направени, истински галерии, които пълзяха под целия град. За част от тях църквата знаеше и използваше за свои цели, но повечето от тунелите бяха тайна за свещениците и тези извън вярата и закона намираха в тях убежище, място за живеене и удобно прикритие от властите, което постоянно бяха по петите им, но никога не успяваха да ги хванат.

            Заведоха Инари в голяма стая, но само част от нея беше осветена от запаленото огнище. Виждаше се прост дървен стол, на който я оставиха да седне и развързаха кърпата от устата й. И да искаше, вече не можеше да избяга. И да избягаше, нямаше представа къде се намира.

            - Защо ме доведохте тук? – горделиво каза тя без да повишава тон.

            - Защо ли? Сякаш сама не знаеш, че идвайки в този град няма да си чак толкова добре дошла. Ей сега идва нашият приятел Филип. Той ще ти обясни по-подробно.

            Двамата мъже избухнаха в смях, а Инари ги гледаше безпомощно. Никой не се беше отнасял с нея толкова лошо, без капка уважение. В стаята с факла в ръка влезе мъж на около 50 години. Беше облечен в черно и носеше очила с тънки рамки. Щом го видяха, останалите спряха да се смеят, а само леко склониха глави. Новодошлият клекна до Инари, приближи огъня до лицето й и се взря в нея. Дори не мигаше.

            - Браво, момчета. Тази вечер още една душа ще бъде поведена към истината. Оставете ни сами.

            - Не може ли веднъж да видим как става?

            - Не. Това е тайнство, в което може да бъде посветен само един.

            Двамата станаха и разочаровани напуснаха стаята. Филип се скри в мрака, но бързо се върна. Носеше стол за себе си.

            - Как се казвате? – попита той със студен глас, в който си личеше нотка на западна изисканост.

            - Инари Шанг. А Вие?

            - Филип. Така ме наричат всички тук и отвъд голямото езеро. Знаете ли къде се намирате, госпожо Шанг?

            - Холанар, столицата на Сантиния, в някакво подземие, където двама души ме завлякоха насила.

            - Госпожо, трябва да Ви кажа, че това не е просто някакво подземие. Това са катакомбите на града. От тук ще се измъкнете или приела правата вяра, или мъртва.

            - Добре. С това поне няма да имаме проблем. Не трябваше да ме водите тук насила, защото сама щях да дойда. – лека усмивка се появи на лицето й. Вместо тя да ходи при свещениците, те бяха дошли при нея. Митовете за фанатизма на сантинианците може би бяха верни – едва час след като бе стъпила на твърда земя и вече бяха научили за друговерката.

            - Значи сте пропътували толкова много километри, за да се отдадете на Сатаната? Зная, че школата ни в Дурнас не е много силна, но ни трябват нови хора там, местни хора. По-добре беше, ако бяхте останали там, но щом вече сте тук, няма да Ви гоним.

            - Почакайте. – от усмивката вече нямаше и следа. – Вие сте… сатанистите? Аз… аз не търся утеха във вашата вяра.

            - Защо тогава казахте, че искате да се присъедините към нас?

            - Не, аз искам да се присъединя към поданиците на Ксаня. Затова пропътувах цяло едно море, затова прекарах няколко месеца в трюма на кораб и мисля, че е станала голяма грешка. Не търсите мен, а някоя друга жена, която би искала с удоволствие да се присъедини към вас.

            - Разбирам… - промърмори Филип. – Значи сте категорична, че не искате да преминете към нас? Помислете добре. Предполагам, че след като идвате от другия край на света, принадлежите към чедата на Енеш. Щом искате да смените вярата си, сега е моментът да изберете правилната.

            Главата на Инари падна като покосена. Косите й се разпиляха и закриха лицето й. Трябваше й време да помисли, да помисли какво ще прави – дали беше готова да се откаже от живота си или можеше да намери начин да се измъкне. За сатанистите само беше чувала. В дома си, под стъкления похлупак на богатството и благородническото потекло, тя бе изолирана от всичкото зло на света и сега тя не знаеше дали да се паникьосва или не, дали да се опитва да се пазари, дали просто да се предаде. В едно беше сигурна – не искаше да приема тяхната вяра. Вече беше служила достатъчно дълго време на един кървав бог. Не можеше да си позволи да се отдаде на друг. Разбира се, винаги можеше да каже, че ще приеме да стане поданичка на дявола, а след като я пуснат да отиде при истинските свещеници, които да я покръстят в името на Ксаня. Но нямаше никаква гаранция, че щяха да я оставят намира. Напротив – щяха да я заробят с техните задачи, щяха да я наблюдават, за да не избяга и да не каже на никого къде се намира тайният вход към подземието, въпреки че и сега тя не знаеше как да стигне до него. Нямаше смисъл. Ако боговете бяха решили да приключат живота й тук, то това щеше да стане с или без нейното „да”.

            - Няма какво да мисля. – тя изправи глава и погледна Филип в очите. Там не намери нищо друго, освен отегчение. – Няма да приема вашата вяра, защото е също толкова грешна и кървава, колкото тази в Енеш.

            - И това е последното Ви решение?

            - Да.

            Той показа ръцете си на светлината. Носеше кадифени ръкавици, подобно на джентълмените в балните салони. Бавно ги свали и хвърли в огъня.

            - Съжалявам, но добрият тон помежду ни изчезна. – той я хвана за косата и дръпна главата й силно назад. – щом не искаш да станеш една от нас, тогава ще те накарам насила. – тонът му дори не се повиши. Гласът му остана така равен, сякаш обявяваше имената от някакъв списък. Безразличие излъчваше цялото му същество.

            - Просто ме пуснете.

            - Това няма как да стане.

            Той дръпна силно яката на дрехата й и тя се разкъса, откривайки изящното й рамо заедно с онази плочка, която й беше дал Честър. Филип не й обърна никакво внимание, въпреки че пиратът се кълнеше в ценността й. Може би просто не я бе видял или не очакваше да я види, окачена на шията на една чужденка. Със свободната си ръка извади една желязна пръчка от огнището и я показа пред очите й. Лицето й стана бледо като платно. В този миг Инари осъзна, че този човек не се шегуваше – щеше насила да я накара да приеме неговата вяра, беше готов да я измъчва до смърт.

            Нажеженото до червено желязо докосна кожата й. Тя извика и се отдръпна, падайки от стола. Без да промени каменното изражение на лицето си Филип  я хвана по-здраво и натисна пръчката към рамото й, докато не направи дълбока рана.

            - Спокойно, това е огън. Дезинфекцира. – сякаш точно това я интересуваше сега. – Питам те отново: Приемаш ли нашата вяра?

            - Не. Не разбрахте ли, че колкото и да питате, няма да получите друг отговор? – гласът й трепереше от болката, но учтивото й обръщение към мъчителя беше неизменно. Годините на възпитание не й позволяваха дори в този критичен за нея момент да нагруби. Вътрешно искаше да го нарече нещастник, страхливец, плужек, мерзавец и какво ли още не. В нейните представи дамата трябваше да си остане дама, каквото и да се случваше.

            Филип само кимна. Беше чувал тези думи много пъти, поднесени по различен начин винаги с нова украса. Въпреки че жената пред него беше може би най-възпитаният затворник, който бе имал, изобщо не го развълнува. През всички години, които беше прекарал в подземието, беше осъзнал, че чувствата му са напълно безсмислени – болка и жал за тези, които не почитат единствения бог, бяха напълно излишни. Дори насмешката би била прекалена за тях. Само честта да ги убие един от най-великите хора на своето време трябваше да им бъде достатъчна. Филип беше един от малкото, докоснали се до елексира на живота, даряващ дълголетие и вечно съществуване. Всяка година на деня, който считаше за рожден, той биваше повикан от най-добрия си химик, за да изпие още една доза, увеличаваща живота му с поредни шест месеца. Сега Филип беше на повече от 200 години, а последните 140 беше прекарал в подземието без да излиза навън. За хората от горния свят той бе отдавна мъртъв, убит от свещениците на Холанар. За него се пишеха легенди, в които имаше съвсем малка доза истина, а общото, в което те всички грешаха, беше смъртта му.

            Той отново притисна ръжена към тялото на жената, но този път не на рамото, а на бедрото. Тя крещеше, я звуците отекваха по мрачните коридори на подземията. На никой не му правеше впечатление. Стенанията от страх и агония бяха нещо обичайно за това място. Филип продължаваше да оставя рани по тялото на Инари и не се уморяваше да задава един и същи въпрос, получавайки един и същи отговор.

            - Явно леките методи не ти влияят. Жилава жена си. – отбеляза той, хвърляйки желязото обратно в жарта да се нагорещява за следващия клетник, който щеше да дойде на мястото на Инари, която сега беше покрита с отворени рани. Само лицето й бе останало непокътнато. Филип не искаше да го докосва, никога не го правеше. Все още си въобразяваше, че това го прави по-човечен, въпреки че бе продал душата си на дявола.

            Той остави свитото тяло на жената да лежи на пода. Запали една факла и я постави на стойка на стената. Последваха още няколко, докато помещението не се освети. Инари вдигна глава и видя ужаса, в който беше попаднала – зала за мъчения. Навсякъде бяха сложени уреди от здраво дърво и метал, по които имаше засъхнали следи от кръв. Всичко бе добре почистено, колкото можеше да бъде след една смърт. Нямаше тела, нито скелети, както разказваха детските приказки – само мирис на смърт, който не се премахва с вода и сапун. Филип вдигна Инари внимателно, сякаш беше виновен за нещо. По същия начин щеше да занесе и детето си до люлката, ако имаше такова. Сложи я на легло с дървена рамка и опъната кравешка кожа и завърза с груби въжета китките и глезените й. Това беше един от онези уреди, които разтягат тялото, изваждат ставите и разкъсват трупа по-бавно и мъчително от два подплашени коня.

            - Отново те питам, все още ли се инатиш и ще дадеш живота си за мръсната вяра, която още не си приела?

            - Да. Ще го дам, защото не го ли направя, душата ми ще бъде изгубена завинаги.

            - Както искаш. Можехме да ти предложим чудесен живот.

            Той завъртя ръчката, закрепена откъм главата на Инари. Машината изскърца и въжетата се опънаха, вдигайки тялото на жената във въздуха. Филип продължаваше да върти, а ръцете и краката на жертвата се раздалечаваха все повече един от друг. Адската болка от изгарянията започваше да се смесва с тази от разтягането. Ставите й сякаш всеки момент щяха да се извадят, но мъчителят не бързаше. Правеше всичко толкова бавно и флегматично. Искаше жертвата му да усети мъките, на които той сам беше подлаган някога.

            Малцина знаеха, че главатарят на сатанистите някога бе принуден насила да приеме вярата, да се отрече от Ксаня, за да застане на страната на мрака. А сега беше толкова влиятелен и сам смазваше чуждата вяра. Преди столетия го бяха взели от сиропиталището с обещание, че ще го осиновят, но новите му родители се бяха оказали бездетни сатанисти, които отчаяно искали някой да наследи бъдещата им империя – една малка зараждаща се организация, която сега тероризираше цяла Сантиния и подкопаваше основите й. Ето защо Филип сам измъчваше тези, които не бяха посветени във вярата – с надеждата, че ще намери свой последовател и че ще може да се освободи най-сетне от това безразлично съществуване, на което беше обречен. Вече всичко му беше станало толкова еднообразна, че смъртта би внесла цвят, би била нещо различно, защото той вярваше, че тя е само преход към нов живот. Но преди да поеме този път, трябваше да завещае някому цялата си организация, а достоен сред сегашните й членове нямаше. В жената, която сега разпъваше, Филип виждаше силата на духа, която му бе нужна за новия лидер и се надяваше да я убеди или да я убие, защото ако друг я получеше, щеше да стане силен, стига да й позволеше да се развие напълно.

            - Знаеш, че няма да се поколебая да те убия, ако продължаваш да упорстваш, нали? – попита той с най-равния тон но света. От много време насам не бе използвал друг, защото радостта, тъгата, отчаянието, страхът вече му бяха непознати.

            - Аз вече съм мъртва. – отвърна тя. Беше в пълно съзнание, въпреки че адската болка притъпяваше сетивата й. Още с първото си „не” тя бе взела решението да изтърпи мъченията докрай, за да може в отвъдния свят да отиде с чиста душа и да се прибере при своите деца. Нямаше да може да отмъсти за тях на земята, но щеше да ги намери след смъртта. Дори може би така щеше да бъде по-добре за нея. Една майка без деца е като строител без ръце.

            Филип завъртя още веднъж ръчката. Ръкавите на жената се бяха смъкнали до лактите и откриваха разтеглящите се стави, които всеки момент щяха да издадат фаталния хрускащ звук, обявяващ разкъсване на капсулата. Той можеше да каже това само по вида им – та нали беше мъчил толкова много хора през различните десетилетия, че вече беше станал специалист по „пределите на човешката физика”. Дали да й даде още един шанс или вече да приключи с нея? Може би трябваше да се опита пак да я убеди. Не искаше да губи възможността да причисли към редиците си такава изключителна жена. Досега може би никой не бе открил таланта й, но тя го имаше и Филип можеше да види това по решителността й, по това, че беше чужденка в тази свят и въпреки това се държеше достойно.

            Без да каже нищо той развърза крайниците й и тя тупна на опънатата кожа като на цирков батут. Мъжът побърза да я накара да седна и пристъпи към следващото си мъчение. Не си беше и помислял, че ще престава.

            - И сега какво? – попита тя. В гласа й се долавяше типичната й гордост, която нямаше да я напусне докрай. Така я бяха възпитали – да се държи на положение над другите, защото беше нещо в обществото. Тук, в Холанар, тя бе никоя,просто още една безследно изчезнала, която само пиратският капитан Честър мак Никълсън можеше да потърси, просто защото му изнасяше.

            - Нищо. Продължаваме. Тези мъчения вече са ми скучни и се опитвам да си намеря нещо интересно.

            Той обиколи стаята веднъж, огледа всички уреди, оборудвани с шипове, ремъци и разни други средства за нанасяне на болка, докато не се спря на едно малко сандъче, предназначено за крака на жертвата. Наричаха го „кънката”. Инари не знаеше какво я чака. Тя просто седеше и мислеше защо нещата се бяха развили по този начин, какво беше направила грешно и с какво беше заслужила гнева на боговете – дали изплащаше грешки от предишния си живот или прекалената й надменност като богата знатна жена бяха достатъчна предпоставка небесата да се разгневят.

            Филип разтвори сандъчето, което отвътре имаше формата на ботуш, много тесен ботуш, нахлузи го на малкия женски крак и го заключи здраво. Без да обяснява просто започна да го стяга и тогава Инари разбра за какво служеше. Тя падна назад и закрещя. Болката беше неописуема, но когато глезенът й изхрущя, тя вече беше почти припаднала. Разсъдъкът й беше замъглен и всичко я болеше. Не знаеше още колко ще издържи и се надяваше да не е много.

            - Няма смисъл. Разбирам, че не искаш да се промениш и това ти коства живота. – с вял безразличен жест той показа желязната девица – кутия, приличаща на саркофаг с шипове, която раздробява тялото бавно и мъчително, а след това не може да се разпознае.

           Инари само кимна и погледна Филип гордо. Беше издържала, а сега й оставаше последното изпитание. Той я хвана за ръката и я извлече до уреда и я накара да стои права, въпреки счупения глезен.

            - Питам за последно – ще промениш ли вярата си?

            - Не.

            Бързи стъпки се чуха от коридора. В стаята се появи мъж с качулка и черна роба, който дръпна Филип за ръката и му прошепна нещо.

            - Ще се върна след малко, за да довърша. – изсумтя той срещу Инари.

            Филип излезе от стаята и Инари остана сама с мъжа-сянка. Агонията й се беше удължила още малко. Смъртта я очакваше и беше толкова близо. Непознатият отиде до нея извади я от девицата и я взе на ръце. Тя понечи да каже нещо, но беше твърде слаба, за да го направи.

            - Всичко ще бъде наред. – прошепна й той. Това бяха последните думи, които Инари чу преди да припадне.

            Той я изведе от подземието по дългите объркани коридори. Почти всички от организацията бяха на среща, свикана спешно от специалиста по проклятия. Само най-низшите членове не бяха там. Закачуленият мъж излезе на повърхността в една от къщите на жилищния квартал, далеч от входа, през който бяха влезли. Продължиха по улиците на Холанар, докато не стигнаха до болницата. Там той я остави в ръцете на една сестра и изчезна, но не тръгна обратно, а остана наблизо.

[1] Шестият месец от календара