Преди години, две души се отдадоха един на друг завинаги.

  Снегът шуми под тежестта на обувките му. Чудовищното деяние, което е на път да извърши, натежава всяка негова крачка. Между черните му дрехи, металически блясък, на това, което е съхранило всичките му мъки, контрастира. Очите му са влажни, но концентрирани, крачката му е бавна, но решителна, всичко в него крещи, но ръката все пак посяга към ножа. Вече е близко до нея, делят ги само няколко метра, а всъщност са се отдалечили с години. Спуска се към нея, а тя не подозира нищо, слушалките в ушите шепнат спокойна мелодия. С едната си ръка ù запушва устата, а другата грабва ножа, миг колебание трае като цяла вечност, а чакането го изморява. Забива острието в гърба. А тя, полудяла от болка, захапва ръката, която е сложена на устата ù. Той усеща захапката и топлия ù дъх, но болката, която си причинява в момента с нейното убийство, не може да се сравнява с физическата болка. Сълзи потичат от красивите ù очи, а той все още я държи в смъртоносния захват, но не защото иска да е сигурен, че е мъртва, а защото осъзнаването на това, което е направил, не му позволява да мърда. След секунди, отвратен от себе си, той я пуска, а тя пада на снега. Очите ù го гледат, някога тези красиви очи, сега пълни със сълзи, воднисти очи, изразяват мъка и гнет. Той замръзнал над нея, гледа скован от съвестта, гледа как снегът около нея става червен. Пара излиза от раната, горещата кръв топи снега под нея. Той грабва отново ножа и го впива между ребрата си. Стиска зъби, а тя онемяла го гледа. Ножът стои впит в него и малки поточета от кръв започват да се стичат от раната, пръстите на ръцете се свиват в юмруци, краката започват да се сгъват. Той грабва ножа и го вади, а от отвора започва да струи кръв, очите му по-безнравствени от всякога, сякаш замръзнало в нея, не светят като преди, не са дълбоки както преди. Забива камата в снега и я грабва, вдига я на ръце и я понася. Тя го гледа със страх, той нея с вина. Няколко крачки и краката му не издържат, той пада заедно с нея до една стена. Обляга се и я прегръща за последен път, тя го прегръща, само се гледат, мълчат. Тя изпада в несвяст, последен стон от нейната гръд се отделя, последните сили се изпаряват от вече умиращото тяло. Той с насълзени очи гледа към небето и иска да върне всичко назад, и иска всичко да не съществува. Той ридае тихичко, не усеща физическа болка, сякаш вината го пробожда по-дълбоко от ножа. Обръща се и гледа камата, забита в земята, наум я кълне, как го привлече с блясъка си, как му обеща възмездие, как му обеща душевен покой, а той полудял се дави в сълзите си. Тя се събужда, но вижда се само за миг, за миг да докосне устни до неговите. Той я целува, вплитат с последните сили ръце един в друг. Тя издъхнала, той още жив, чува как някой далече се провиква, някой разкрил злодеянието му, някой крещи, някой вика за помощ. Чува как снегът скрибуца под стъпките на свидетели. И сякаш времето се забавя, черна завеса се спуска над очите му. Той я пренесе в царството без връщане, сега тя чакаше него, сега двамата са чиста енергия, обединени във вечността.