Отворих очи и той беше пред мен. На сантиметри. Гледаше ме с любов, с такава любов, която ме плашеше. В очите му виждах пламък, който грееше само за мен, виждах желание, виждах колко много ме иска. Усмихна се. Усмихнах се и аз. Затворих очи за миг и пак ги отворих. Той пак беше там, пак видях пламъка. Сълзи навлажниха очите ми. Затворих ги и се обърнах. Не исках да ме вижда, не исках аз да го виждам. Тази любов, с която ме гледаше ме караше да искам да заплача. Той нежно прокара пръсти по гърба ми и ме прегърна през кръста. Допря ме силно до себе си, зарови нос в косите ми и прошепна „Добро утро, красавице.” Поех дълбоко дъх, преглътнах буцата в гърлото си, обърнах се и го целунах. Продължаваше да се усмихва насреща ми. Усмивката му бе толкова чиста и искрена. Наистина ме обичаше. Доскоро не го вярвах, мислех че преувеличава, беше му присъщо. Но вече го виждах в погледа му, усещах го в прегръдката му. И аз го обичах, но не така. В очите ми нямаше пламък... в стомаха ми нямаше пеперуди… ...