Отворих очи и той беше пред мен. На сантиметри. Гледаше ме с любов, с такава любов, която ме плашеше. В очите му виждах пламък, който грееше само за мен, виждах желание, виждах колко много ме иска. Усмихна се. Усмихнах се и аз. Затворих очи за миг и пак ги отворих. Той пак беше там, пак видях пламъка. Сълзи навлажниха очите ми. Затворих ги и се обърнах. Не исках да ме вижда, не исках аз да го виждам. Тази любов, с която ме гледаше ме караше да искам да заплача. Той нежно прокара пръсти по гърба ми и ме прегърна през кръста. Допря ме силно до себе си, зарови нос в косите ми и прошепна „Добро утро, красавице.” Поех дълбоко дъх, преглътнах буцата в гърлото си, обърнах се и го целунах. Продължаваше да се усмихва насреща ми. Усмивката му бе толкова чиста и искрена. Наистина ме обичаше. Доскоро не го вярвах, мислех че преувеличава, беше му присъщо. Но вече го виждах в погледа му, усещах го в прегръдката му. И аз го обичах, но не така. В очите ми нямаше пламък... в стомаха ми нямаше пеперуди… Реших, че е по-добре да си тръгна. Станах и започнах да се обличам. Той се надигна и ме попита учудено „Тръгваш ли вече?” Усмихнах се и му казах, че имам да уча. Стана, дойде до мен и започна да ме целува. Целуваше ме сякаш за последно. Всеки път. Буцата отново заседна в гърлото ми. Обещах, че ще му се обадя и излязох. Мислите ми хвърчаха навсякъде, не можех да ги събера. Запалих колата и потеглих. Вече бях сама и изгубих контрол над сълзите си, които започнаха стремглаво да се спускат по лицето ми. Пътят пред мен се размаза и бързо ги избърсах. Не можех да понасям начина, по който се чувствах. Отвратително… чувствах се изгубена, мислите ми продължаваха да не могат да намерят място в главата ми. След няколко минути пристигнах, спрях колата и отново заплаках. Вече нищо не се размазваше освен собствените ми чувства. Такива бяха те – размазани, неясни. Знаех, че нямам вина, знаех, че не мога да си заповядам да обичам някого, но това не ме успокояваше, напротив – караше ме да се чувствам още по-жестока и безсилна. Това бе най-ужасното нещо, което бях изпитвала някога – знаех, че трябва да го нараня, че трябва да угася пламъка в очите му, че трябва да помрача красивата му усмивка. Борех се, но го знаех. А той бе толкова добър, толкова искрен, толкова всеотдаен… но аз не можех да прекарам и минута повече сгушена в него. Не можех да понеса погледа му изпълнен с надежда, не можех да понеса да ме гледа с него и малко по малко да ме кара да се намразвам… Това беше мигът, ужасният миг, в който за мен всичко бе приключило, а знаех как той още вярваше в нас, в мен, мигът в който сякаш виждах как го бутам в пропастта без да му подам ръка…
Нямаше повече сълзи. Мислите ми сякаш се подредиха. Слязох от колата и тръгнах към входа. Взех цялата болка със себе си… но знаех, че от утре друг ще я носи заедно с мен.