Знаеш ли, че ме нараняваш, но аз те обичам... Боли ме, плача всяка нощ заради думите, които ми казваш, и заради твоето държание, но нищо... после забравям за всичко и отново се залъгвам, че съм щастлива. Не разбираш ли? Твоето държание ме убива... с всеки изминал ден аз се превръщам в някаква материална вещ, очакваща те да я вземеш... Ревнуваш ме, вдигаш скандали, обиждаш ме... но аз, но аз отново съм до теб, защото знам, че не го правиш нарочно... знам, че нещо вътре в теб те кара да бъдеш такъв, но и знам, че всъщност ти си едно прекрасно, добро и мило момче. Да, моето момче... Ти никога няма да разбереш как се чувствам аз, когато всеки път ме смачкваш и изхвърляш, но после отново ме сграбчваш в прегръдките си и ме обсипваш с мили думи... чувствам се като нещо материално, което можеш да имаш винаги когато поискаш... в това се превърнах аз... защото те обичам... превърнах се в материална вещ, зависима от теб... ти не разбираш и едва ли ще разбереш, че аз също имам чувства и че мен също ме боли... че и аз съм човешко същество също като теб... аз знам, че ме обичаш и ти, но защо по дяволите го показваш по този нелеп начин? Знаеш ли просто колко ме нараняваш всеки път, когато ми се развикаш и когато изчезнеш... да ти си точно такъв... викаш, обвиняваш, нараняваш и бягаш... ти си един страхливец... страхуваш се да бъдеш истински обичан и желан, дори се страхуваш да обичаш и да не изгубиш това, което имаш... и да, точно това те кара да се държиш така... вманиачаваш се... до болка ревнуваш, правиш всичко друго, но не и това да ми покажеш, че ме обичаш... малко са моментите, в които ти се държиш с мен добре... в които си толкова мил и нежен... добър и прекрасен... но всички тези моменти са просто един миг... след няколко минути ти отново се превръщаш в яростно същество, започваш да вдигаш скандали, да ме нараняваш... а после се държиш, сякаш нищо не се е случило... знам, аз не съм и няма да съм човекът, който ще те промени... но поне ще съм човекът, който въпреки твоето държание, въпреки това, че ме нараняваш и че вместо усмивката ми да не слиза от лицето ми... сълзите не слизат... въпреки всичко, което ми причиняваш, аз те обичам... приех те такъв, какъвто си, и те обикнах... защото това си ти, твоето истинско аз и аз, искам или не, трябва да се примиря и да продължа...