А бяхме деца...
Годините на прехода бяха още далеч и децата, незнаещи какво ги чака един ден, тичаха безгрижно около блока. Унесени в игри и закачки, се нижеха летните дни на осемдесетте.
Имаше един човек, болен от детски паралич, който редовно ставаше обект на подигравки. Ужасни подигравки.
Децата, може би несъзнателно, винаги са били особено жестоки, когато вземат някой на прицел.
В глъчката изплуваха фрази като "кьопавия" и "изрод, коя ще те вземе теб, бе" в комбинация с ехидни погледи.
А човекът не беше виновен за недъга си. Искаше да тича с децата и самият той да създаде семейство и дете, но уви.
И от това го болеше, много...
Колекционерската страст сякаш го изваждаше от действителността и гледаше, колкото се може повече време да прекарва надвесен над албумите с марки, класьорите с монети и значки.
Едно от хлапетата беше особено брутално и не спираше с гаврите, дори другарчетата му го приканваха да не се унася.
Един ден на човека му писна и реши да вземе мерки.
- Ела, моето момче, да ти подаря една значка.
Хлапето веднага се запъти, но вместо обещания подарък, получи здрава мъжка ръка, която го стисна силно за китката, а от другата огромен пирон и силен удар по главата.
Компанията млъкна, замръзнала от такъв неочакван развой на събитията, а хлапето ревна, мъчейки се да се отскубне, търсейки с очи камъни, с които по-късно да си отмъсти.
В този миг възрастният се разплака и каза:
- Да не мислите, че аз искам да съм сакат? Да не мислите, че ми е приятно всеки ден да ме подигравате и да знам, че няма да имам семейство и наследници ? Какво лошо ви сторих? С какво съм заслужил обидите ви?
След което пусна хлапето, а то, вместо да потърси камъните, се извини на човека.
Гамените се разплакаха и от този ден нататък станаха големи приятели с човека, който започна да се отнася с тях като с негови деца.
Историята е истинска. Аз съм хлапето, бруталното. А чичо Любчо от другия вход е човекът. Не съм го виждал от години, но се надявам да е жив и здрав.
© Милен Милотинов All rights reserved.
