Dec 13, 2005, 8:40 PM

Албум на спомените 

  Prose
3568 0 1
10 мин reading

 

 

Разгръщам албума от деството ми.Той е бял, с лъскави корици, дебел, от онези старомодни албуми от онова време.Времето на моето дество и на най-сладките ми спомени.Спомням си, че аз сама си го подредих и написах коментарите под всяка снимка.А самият аблум беше подарък от една тогавашна приятелка за 12 ми рожден ден.

На първата страница съм подредила снимки от 1 до 5.В продължение на 5 години, майка ми ме е водила по разни фотостудия точно на рожденната ми дата, която е на 29 май 1978.С мама сме родени на една и съща дата и месец.Първо Нади на 1 годинка - облякана в бяло костюмче с червени бродерии, смешно щърчаща коса и неозъзната детска усмивка.Следва Нади на 2 години в червена плетена рокличка (която по-късно научих, че е плетена от най-добрата приятелка на баба ми), бретончето ми е хванато на чоки и се усмихвам вече дяволито.Нади на 3 години е с синьо сукманче с червено цвете отред на джобчето и с червена блузка с бухнали ръкавчета с бяло покрая, косата ми макар и къса е вързана с 2 огромни червени панделки, който са по-големи дори от главата ми.Нади на 4 години е с бяло плетено, от баба комплектче, отново с опашки,завързани с големи, но този път бели панделки.И Надя на 5 години, това е любимата ми снимка, защото вече косата ми е дълга, пусната и само отгоре е вързана с жълта панделка, която е в тон с жълтата ябълка на червеният ми сукман.Вече като мадама съм в бял чоропогащник и с червени обувчици.Явно още тогава много съм харесвала облеклото и изобщо целият си външен вид, защото съм се усмихнала от доволно, по-доволно.

Следват снимки с брат ми, който се появява на бял свят 3 години след мен.Брат ми бебе.На тази снимка и двамата сме в почти еднакви на цвят оранжево-кафяви костюмчета.Аз съм седнала на облегалката на футьол, а него са опряли на облегалката на споменатия вече футьойл и току се изсулил на пода.После братлето вече е проходило и стъпва на кривите си крачета, дори на фотото, а аз съм облякана в една поличка, на цветя, пратена ми от вуйчо ми Гошо, който е капитан на кораб и постоянно пътува по чужди и далечни страни.Много си я харесвах тази поличка дори ми беше доста окъсяла, но аз продължавах да си я нося с мерак.

Вече съм на 6-7 години, а брат ми явно е на 3-4.Аз съм с панталон и някаква блузка с весели човечета, 2 жълти корделки на страничните ми опашки.А брата са го преминили в синьо костюмче.Тази снимка също много я харесвам, защото сме излезнали изключително добре и двамата.Аз едва се усмихвам, и леко съм прегърнала през рамената, малкото си братче.А той опулил едни големи очи с цвят на маслина и едни извити мигли, за които и до ден днешен му завиждам.Следва една ужасна снимка, поне за мен, защото е съврзана с голяма драма в моя 7 годишен живот - подстригали са ме и изглеждам смешно.Косата ми е почти права, на черта, но много къса, а на лицето ми се е изписала някаква идиотска гримаса.Брат ми и той милия са го подстригали като пърле........По принцип бях решила да не я слагам тази снимка, но се губи хронологията, а и нали все пак е спомен, макар и малко комичен......Вече съм на 8 години, тъкмо са ми сложили златните обички, подарък пак от вуйчото-капитан.Мама пак е съумяла да запамети този така важен за мен момент от живота ми.Спомням си, че ми пробиха ушите с някакъв пистолет, супер модерна и нова технология за онова време.Аз изобщо не плаках, защото убождането беше като ухапване от комар и мама за награда ни заведе на фото.Не че обеците се виждат много ясно на снимката, но все пак.За разлика от другите деца аз започнах да нося много късно обички, защото изтръпвах при мисълта, че някоя баба ще ми дупче ушите с игла и после месец на повечето от момиченцата им висяха конци от дупките вместо обеци....Предполагах, че това изпитание няма да ми хареса и не се престраших да го изпълня.........За това пък имам страхотни спомени от пробиването на ушите ми с пистолет, май след фотото ходихме и на сладкарница............

Така това са цветните снимки от моя живот.Следват черно белите, но не черно-бели са моментите запаметени на тях........Просто тогава май нямаше достъпни цветни ленти за по-голямата част от населението, дори май и черно-белите вуйчо Петьо си ги беше купувал от някаква екскурзия в Русия.А той беше запален любител фотограф и ни правеше много семейни снимки...и все ми казваше: "Гледай в обектива от там, ще изхвъркне пиленце" и тогава наистина виждах клюнчето и едно оченце, на пиленцето, живеещо във фотоапарата............

Вече сме на село......Аз карам любимото си червено колело, с черна седалка и черни дръжки, а кучето Лора се гали в левият ми крак (всички наши кучета в зависимост дали бяха мъжки или женски, са казваха Лора или Бенджи).На друга снимка съм с дядо ми, който явно се кани да ходи към града, защото се е пременил с бял панталон и бяла риза.Той ме е гушнал, а аз съм се усмихнала широко.На следващата снимка съм зелено си камионче, с жълтата каросерия.........и познайте какво има вътре в него...........едно от любимите ми кафяви зайчета.На заден план се вижда баба, която носи кофа с домати.Тя преближава, дори спира и ме гледа с усмивка и топли очи, пълни с радост и любов.От едната страна има плет с малини, а от другата бели маргарити.Тук искам да спомена, че аз много си играех със малките зайчета, разхождах ги с камиончето си, или ги галех, седнала на стълбите пред къщата, хранех ги с тревичка.Най-обичах кафявите, незнам защо.Не че нямахме други, напротив имахме и шарени, и черни, и сиви, а по-късно и бели с червени очи (които също ми бяха много интересни, но аз си останах вярна на любовта си към мойте кафяви приятели).Зайчета ми имаха огромно доверие, не се страхуваха и не бягаха от мен, поради простата причина, че аз никога не ги мачках и стисках или скубех както другити деца.

На друга снимка рева та се късам, спомням си че поисках нещо от мама и тя ни ми го даде и аз в знак на протест,безсилие се разревах.Дори съм вдигнала нагоре червена си плетена рокля от яд и рева ли рева.Но въпреки този цирк, майка ми си остана непреклонна. Все пак не може да се позволява и дава всичко на едно дете.

Последна снимка в тази част на двора, отново е с дядо, който е седнал на земята, опитва се да ме прегърне, но аз се дърпам, защото не го харесвам с оръфаните дрехи, с които работи из двора - копае, полива и т.н.

Вече сме пред " малка спредната къщурка" с асма отпред.На една от гредите е завързана дървената ми люлка.Когато вуйчо не ме люшка на нея, карайки ме да се заливам от смях, защото той ме люшкаше силно, че чак да стигна облаците и карайки ме да усещам онзи приятен гъдел, който може да се усеща само при люлеенето..........Аз люлеех двете ми кукли, подарък от дядо ми.Но тогава както и повечето деца и мен са лъгали, че ми ги е донесъл Дядо Мраз, защото много слушкам.По-голямата и първата ми кукла беше с бяла къса рокля, зашита с червен конец.Имаше къса, къдрава коса и я кръстих на мама - Ани.Другата ми кукла беше облякана с елегантна бяла блуза, чиито ръкави се разширяваха накрая, и сатенена, червена пола.Нея я бях нарекла Пепи, може би на леля ми.За да не се сърдят куклите, ги редувах, ту едната, ту другата на люлката....На следващата снимка съм ги захвърлила на някаква полянка и перя ръчичики все едно смятам.Явно са ми омръзнали игрите и съм решила да се позанимая с по-сериозни дейности.

В този ред на мисли си спомням, че още докато бях на 5 години баба ми донесе буквар за първи клас.Беше го взела от някаква комшиика, чиито внучета вече нямаха нужда от него. Аз страшно харесах картинките на Буквара и започнах с интерес да го разглеждам всеки ден.А баба започна да ме учи на буквите от азбуката, после да чета думи като "мама", "баба", "тото","Гого" и така докато вече можех да чета цели изречения и малки текстчета.Също така имах и тетрадки с тесни и широки редове на,които се учех да пиша чертички, ченгелчета, печатни и ръкописни букви.Баба усърдно се стараеше да ме научи на четмо и писмо, а дядо се беше заел да ме запознава с тайните на математиката - събиране, изваждане, едноцифрени, двуцифрени и пр.

Тръгвайки вече на училище аз бях подготвена за всички предизвикателства на първи клас, благодарение на първите ми най-мили и търпеливи учители - баба ми и дядо ми.

Вече като по-голяма баба ме караше да пиша съчинения, да чета много.А дядо вече ме учеше на умножение и деление.Спомням си във връзка с това трябваше да напиша таблицата за умножение от 1 до 10 цели 10 пъти и то за един ден.Пишех я на едни големи, вече пожълтели листове, които след това бяха щателно проверявани от математика на семейството.......

Така, да се върнем към снимките от албума...........

Пак сме на тясната пътека, която води към селската къща, но този път белите маргарити са изместени от царевични стръкове.Аз съм седнала на един стол и представете си държа бебе Николай, брат ми с когото вече ви запознах.Той е може би на месец, един такъв ревлив и сбръчкан.....А аз от поверената ми отговорност гледам уплашено, за да не го изтърва, главата му клюма на една страна......А кой знае може и да съм го изтървала след снимката и затова да имам такъв луд и див брат, когото много обичам........А може би го обичам, защото и аз не съм много в ред..........А нали знаете, краставите кучета се подушват от далече и "Всеки луд с номера си" (това разбира се в кръга на шегата).Следват още доста семейни сцени с бебе Николай.Дори баба ходи да се преоблича,за да не е с непригледни дрехи на снимката.А дядо ми милият, пак е със скъсаните панталони, и пробита сламена шапка.Въпреки висшето си образование и длъжности като финансов инспектор и някаква в полицията, той не беше научил суетата, не се беше възгордял.А напротив остана си докрай скромен, дори стиснат и обикновен, земен човек.Много деен, отговорен, и самоинициативен.А баба ми селския начин на живот не можа да я пречупи.Тя си остана градско "момиче", с вкус за облекло, прически, театър, литература.Мама и вуйчо Петьо също присъстват на снимките.Незнайно защо баща ми пак го няма.......Той явно не успя да се приспособи към веселието и празниците на семейството.Остана си очужден и до ден днешен.

А ето има го на една снимка.На нея сме в Пловдив пред блока.......Но човека, който ни е снимал, е "отрязъл" главата на баща ми (от снимката само).Така че и това не е пълна снимка на нас четиримата.....Но все пак.

Следват малко зимни снимки.Увили са ме като пашкул в космонавт, с шал,шапка, ръкавици и всички необходими пособия за студената зима.Вуйчо ме е заровил в някаква снежна преспа, а на лицето ми е изписана най-щасливата детска усмивка.После мама ме вози на шейната, която татко ни направи.На друга снимка пак съм с баба, дядо и мама, но този път се сърдя, защото някой ми е сложил снежна топка на главата и аз разбира се трябва да се цупя...Този ден беше изпълнен с много игри, веселие и смях.Вече съм се отсърдила и отново се усмихвам на снега, на хората около мен.

С това моят първи албум затваря послената си страница.......Но вече събудени спомените, пърхат в главата ми като хищни пеперуди и искат всеки един от тях да бъде съжевен, материализиран на белият лист........Ала за днес стига.........Когато трябва ще отварям тази врата на спомените и ще се връщам при слънчевите зайчета, белите маргаритки, усмивките и обичта на хората около мен.Някои от които вече не са между живите, но важното е че са живи в сърцето ми.И щом ги повикам, те идват и ме сгряват с всеотдайността, грижите и тихата си любов..........13 Декември 2005 г.

© Н All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Ех,мили спомени...хубаво че хората са измислили фотоапарата за да може да запечатваме миговете от нашият живот и разглеждайки снимките да си припомняме отминали събития и хора които не са вече между живите!Толкова цветущо си описала всичко,че останах с впечатление че и аз съм ти разглеждала албума
Random works
: ??:??