2009г.
Сержант Грегъри вдигна бинокъла към очите си. Приборът беше тежък и неудобен, но Грегъри го предпочиташе пред системите от камери и монитори, които ползваха повечето подкомандири. Така можеше да види нещата със собствените си очи, освен това се избягваше дори и минималната вероятност срив във системата да провали операцията.
Пред него градчето се спускаше към брега на река. Въпреки че Грегъри се намираше едва на третият етаж, наклона осигуряваше отлична видимост към централният площад на около половин километър. Всичко изглеждаше спокойно, но Грегъри знаеше, че това е само затишие пред буря.
Сержантът смъкна бинокъла и превключи на един от каналите за връзка.
- Нещо ново? - Запита нервно той.
- Аномалията е в необратима пасивна хибернация, според прогнозите ни ще има пробив до две минути. В последните няколко минути движението е в рамките на няколко метра. Предполага се че се намира в североизточната част на площада.
- Добре, ако започне ми се обадете незабавно.
Грегъри превключи на общия боен канал.
- До всички екипи, докладвайте видимост на североизточната част от площада.
- Екип Алфа, пълна видимост.
- Екип Бета, частична видимост.
- Екип Гама, пълна видимост.
Грегъри кимна и отново погледна през бинокъла. На половин километър хората се разхождаха и се радваха на ранната пролет. Група деца зяпаха фонтана в центъра, докато родителите им пиеха кафе на откритите маси. Младежи си говориха за глупости и се натискаха на пейките на ръба на добре поддържан парк. Грегъри стисна зъби. Би предпочел веднага да обяви евакуация и да разчисти опасната зона, но решението не зависеше от него. По-лошо - колкото и да му беше неприятно, трябваше да признае че ръководителите на проекта бяха взели по-правилно решение.
Слушалките му внезапно зашумяха и се чу гласът на учения, с който бе говорил преди малко.
- Аномалията се придвижва към улицата на север. - Грегъри проследи движението и веднага си отбеляза най-вероятната група. Пет момичета бяха станали от масата си и вървяха към улицата. Едно от тях рязко спря и останалите продължиха няколко крачки преди да го забележат.
- Аномалията спря движение и проявява активен разпад, пробив след около минута. - Развълнувано възкликна ученият.
- Виждам го, продължете наблюденията. - Изръмжа Грегъри и се свърза с екипите. - Целта е момиче с зелена блуза и джинси в началото на северната улица. Стои неподвижно, около нея се намират още три момичета. Екип Алфа, докладвай разпознаване.
- Екип алфа докладва целта разпозната.
- Да се елиминира обекта незабавно.
Снайперистът от екип алфа мълча няколко секунди.
- Но сър, това е просто момиче, но мога...
- Екип алфа, изпълни пряката заповед ВЕДНАГА. - Прекъсна го Грегъри.
- Сър, имам дъщеря на тази възраст, отказвам изпълня заповедта.
- Екип Гама, намери и елиминирай целта.
- Отказвам да изпълня заповедта, сър.
- Екип Бета...
- Виждам целта, но няма да я елиминирам, сър.
Грегъри почувства как паниката го стяга за гърлото. И трите екипа отказваха. Според протокола трябваше да се обърне към резервният подкомандир, но това щеше да доведе до огромни материални щети. Част от него спокойно отбеляза че е трябвало да раздели каналите, така че екипите да не разберат за отказа на останалите. Така вероятността за верижен отказ щеше да падне значително.
След две секунди Грегъри взе решение и скочи през парапета на балкона, на който стоеше. За секунда увисна на пръсти преди да се пусне. Едва метър и половина под краката му беше опънат платненият навес от магазина на първият етаж. Грегъри се претърколи по него и скочи на земята, спестявайки десетина секунди слизане по стълбите. Обмисли и веднага отхвърли възможността да вземе кола - тесните улички бяха задръстени. Наоколо не се виждаше мотоциклет и сержантът се затича по нанадолнището към площада.
- Екип бета, докладвай положението на площада всеки десет секунди. - Щеше да даде всички екипи на военен съд, когато всичко приключеше, но засега трябваше да е в течение със събитията. Ако нещата се развиеха зле можеше да се окаже до екипите на подсъдимата скамейка.
- Всичко е спокойно, сър.
Грегъри прескачаше площадки стъпала, разбутваше хората, тичаше със всички сили и се молеше за пръв път от много години да стигне навреме.
- Сър, пробивът е почти приключен, съветвам да елиминирате обекта веднага. - Обади се ученият. Грегъри не си направи труда да отговори.
Няколк секунди по-късно обаче в слушалките се разнесе тежкият глас на ръководителят на операцията.
- Какво по дяволите мислиш че правиш, идиот!
- Екипите отказаха да стрелят, сър. - Задъхано отговори Грегъри. - Придвижвам се към площада, за да елиминирам обекта лично.
- Отказали да стрелят? Защо избра такива женчовци за операцията? Ако има цивилни жертви ще ти съдера кожата още преди да стигнеш до съд, сержант!
Грегъри стисна зъби. На двадесет километра артилерийска батарея имаше готовност да открие огън, а няколко предварително подготвени "журналисти" бяха готови да обяснят щетите с повреда на газопровод, терористична атака и какво ли още не. Но нито Грегъри, нито полковникът бяха готови да рискуват да причинят толкова цивилни жертви, не и ако съществуваше шанс да се избегнат.
- Около обекта се оформя вихрушка, сър. - Обади се екип бета, докато на другата слушалка научният екип с паникьосан глас обяви че пробива е завършен.
Грегъри вложи насочи си сили към краката. Не му се помисляше какво ще стане ако се спъне. Но оставаше само една улица, сто и петдесет метра, максимум двеста...
- Вихрушката носи леки предмети, чаши и съдове, сър. Поправка, вихрушката отнесе паветата от началото на улицата, няколко хора са ударени от предмети и са паднали на земята. Има много кръв. Вихрушката вдиха мраморните плочи от площада!
Грегъри вече можеше да види това и сам. Беше виждал торнадо и ураган, и знаеше че ставащото в момента е много по-различно. Паветата не се носеха от ураганен вятър, по-скоро въздуха се въртеше заради летящите предмети. Грегъри клекна на коляно от дясната страна на лек автомобил и се прицели. В центъра на вихрушката, върху малко парче невредима настилка стоеше момичето. Съществото с външност на момиче, поправи се той, секунда преди да натисне спусъка. Чу се рикошет и куршума отскочи от голяма мраморна плоча. Грегъри стреля няколко пъти, но всяка секунда броя на летящите камъни и мраморни късове ставаше все по-голям, докато накрая момичето едва се виждаше през мъглата от летящи предмети.
Чуваше рикошети от чужди изстрели. Някой от екипите беше размислил и също стреляше, но също толкова безуспешно.
Грегъри се огледа за нещо, което можеше да използва като щит, за да се приближи. Всичко, което можеше да повдигне вече летеше във въздуха, както и много неща, които се съмняваше че би успял да повдигне.
Освен хората. Сила, способна да вдигне маси и столове, павета и мраморни плочи най-малкото би влачила хората по земята. Ранените и загиналите, разпръснати по земята обаче не помръдваха. Грегъри вдигна трупа на едър мъж, чиято глава беше почти откъсната от раменете, и го метна на гръб.
Летящите предмети идваха от ляво, и Грегъри се беше обърнал надясно, присвил глава, подлагайки сравнително защитеният си гръб. Държеше мъртвият си щит с една ръка и мускулите му протестираха, но той упорито се придвижваше бавно напред. Няколко пъти усети как тялото в ръката му се разтърси.
Точно когато смяташе да вдигне пистолета със свободната си ръка и да стреля отново ТЯ се обърна и го погледна.
Изглеждаше точно като нормално момиче в пубертета, любопитно разглеждащо как някакъв човек носи друг, без изобщо да я засяга. Въпреки хаоса, който я заобикаляше дрехата й бе чиста, нямаше дори следи от праха, който се вихреше наоколо.
- Грегъри, изчезвай оттам. - Разнесе се гласът на полковника. Грегъри не отвърна. Вдигна ръка с пистолета. Години по-късно щеше да се чуди дали ако полковникът не се беше обадил, или ако ТЯ не го беше гледала, или ако не беше се прицелил нещата щяха да минат по различен начин.
Видя бетонната колонка, изтръгната от земята заедно с широката си масивна основа, частица от секундата преди да го удари. Трупът може би спаси живота му, но самата маса и скорост на колонката го запрати встрани, прекършен. Бореше се отчаяно да не изпадне в безсъзнание.
Вдигна глава и видя че ТЯ се е прибижила. Спря се на по-малко от метър от него. Осъзна, че вече беше в защитената зона, в ядрото на буратя. Чу и онзи звук, който не можеше да сбърка, нито да забрави - свистенето на едрокалибрен артилерийски снаряд.
ТЯ отвори уста, но преди да каже нещо площада, където бе стояла допреди малко, експлоадира. Грегъри се сви. Когато успя да вдигне поглед отново, ТЯ още стоеше права до него. Единият ù крак липсваше и кръвта се лееше на талази оттам, цялата беше в рани, но погледа на безгрижно любопитство все още седеше на лицето ù.
Рефлексите на Грегъри се събудиха. Той извади резервният пистолет от колана си и изпразни половината пълнител в челото на съществото пред себе си.
Изражението ù се промени. За време, което му се стори цяла вечност, ТЯ стоеше замислена. След това тялото ù се свлече и всичко, което досега обикаляше наоколо се освободи. Камъни, плочки, столове и маси се забиха в сградите наоколо.
- Аномалията елиминирана. - Докладва Грегъри без да се изправи.
Оказа се че е имало още един снаряд във въздуха по това време. Грегъри не успя да намери прикритие.

***

2011г.
"Човек, който си е сам достатъчен на себе си и не му трябват други, е или бог, или чудовище." Седях и гледах изречението. Не знаех кой го е написал. Не знаех дали е ЗНАЕЛ.
Знаех, че това отключи напрежението, което бях таил в себе си с години, през целият си съзнателен живот.
Бог или чудовище. А може би чудовищата са богове, нима някой би узнал, щом никой не може да ги попита? А може би боговете са чудовища?
Едва сега осъзнавах, че отговорът е бил пред мен през цялото време. Сега бях свободен. Не бях длъжен да имитирам хората, не бях длъжен да живея за другите.
Всичко, което бях направил, всяка секунда от живота ми досега беше подчинена на останалите. Стараех се да им се харесам, да се слея с тълпата, за да ме оставят на мира. Нещата, които си бях мислил че харесвам или не харесвам. Нещата, които предпочитах пред други. Навиците ми, привичките, начините, по който си почивах. Чувствата ми. Всичко това беше система от излишни условни рефлекси. Нямах нужда да мразя хората, защото омразата ми нямаше да ги засегне. Нямах нужда да обичам хората, защото не ми бяха нужни.
Никоя човешка трагедия вече няма да ме трогне. Никое човешко постижение не можеше да ме зарадва.
Седях кротко на канапето, докато целият ми характер се разплиташе пред мен. Осъзнавах, че всичко, което ме прави личност, ме ограничава.
Всичко започна с един студент, който отвори случайна книга, за да убие времето. Няколко минути по-късно от канапето се изправи бог, или може би чудовище.

***

Нещо пробиваше главата на Грегъри. Забиваше се и я разтърсваше, преди да го остави за няколко секунди, за да усети отново контраста между тишината и агонията.
Постепенно изплува от съня и вдигна омразният телефон.
- Грегъри слуша.
- Старши лейтенант, явете се в щаба незабавно. Регистрирахме нова Аномалия.

***

Вървях по улицата и наблюдавах хората. Винаги съм бил добър в разчитането на характери, но сега успявах с един поглед да уловя какво караше хората да действат. Винаги съм знаел, че хората са егоистични, но едва сега виждах колко плитки и предвидими са.
Всяка тяхна реплика беше резултат от старанието им да се докажат пред останалите и носеше негласен въпрос. 'Готин съм, нали?', 'Знам много, нали?', 'По-добър съм от останалите, нали?'. Подмазваха се един на друг, надявайки се отсрещната страна да им отвърне със същото.
Общуваха с другите, защото имаха отчаяна нужда от тяхното одобрение. Стараеха се да изпъкнат в групата си, но без подкрепата или поне признанието на останалите не смееха да се изявят.
Те бяха роби на себе си и роби на обществото. Държаха се неразумно, защото иначе щяха да изглеждат глупаво в очите на нелогично мислещите си познати, или просто наблюдатели. Пропускаха огромна част от действителността, защото не отговаряше на представите им или пък не ги интересуваше. За сметка на това приемаха десетки неща за верни, само защото така им се искаше.
Мислите че трябваше да им го кажа, да се опитам да ги освободя? Те не се срамуваха от робството си, биха се били със зъби и нокти за да го защитят. Свободата би ги принудила да мислят, да преценят, да поемат отговорност. Те не искаха това.
Света беше същият както вчера. Хората бяха същите. Макар това да не ме беше правило щастлив до вчера аз наистина бях един от тях. Вече не желаех да им дам подкрепата и уважението, от което се нуждаеха, и така можех да предизвикам само агресия. Вървях докато не излязох от града.

***

Грегъри огледа събралите се хора. Имаше много млади лица. Много нови, които нямаха представа какво предстои. Погледите им бяха изпълнени с ентусиазъм. Помощникът му избута инвалидната количка до подиума.
- Някои от вас ме познават, някои - не. Казвам се Грегъри Смит и водя военната част от тази операция. Ръководството на SCARS ме избра да разясня на новите попълнения в какво се състои задачата ни. SCARS е съкращение на Speed Capable Anomaly Reaction Squard, и елиминираме Аномалии. Сравнително редовно, на около три години, наглед обикновени хора развиват паранормални и необясними способности и често причиняват големи жертви и разрушения. Спори се дали загубват разсъдъка си в следствие от новопридобитата сила, дали нещо чуждо за тях придобива контрол или никога не са били истински хора. След като видях на какво са способни към близки и роднини бих отхвърлил първият вариант, но това не е важно. Ще оставя споровете за учените, интересува ме само как можем да ги премахнем преди да причинят щети. Не, не съм безпристрастен. Аномалия ме лиши от краката ми. Разбрах, че с тях не може да се общува - целта ни е да избегнем невинни жертви.
Искам да наблегна - те не са ново явление, не са следствие на радиацията от ядрени опити, химически реакции или генетични мутации. Първо, изследваме остатъците от тях когато можем, и второ, съществуват от поне няколко хиляди години. Има документирани случаи отпреди три века и твърде много вероятни събития отпреди това, за да бъдат отхвърлени всички.
В миналото Аномалиите са били приемани за магьосници или обладани от демони. Отношението към тях е било подобно на природните бедствия - били са избягвани, когато е било възможно. Повечето Аномалии изчезват няколко часа след придобиване на пълните си способности, в редки случаи до няколко дена. Материалното тяло остава, дори да няма наранявания, макар че Аномалията може да се съществува продължително дори при смъртни рани. Появяват се главно в ненаселени местности и доскоро е било по-изгодно да не им се обръща внимание.
През 1921-ва година Аномалия, наречена Бялата Смърт, се появява в малък град в Западните Щати. Загиват всички 14 800 жители на града. Когато започва да се приближава към близка военна база артилерийска батарея успява да я унищожи. Това е първият документиран случай на неутрализиране на Аномалия. Следващата година е сформиран SCARS за борба с тях.
По време на Проекта Манхатън учените успяват да засекат Аномалиите. Как точно се засичат е засекретено. Важното е че от 1953-та година, когато теориите се потвърждават окончателно, имаме няколко дена предупреждение за развитието на Аномалия и приблизително местоположение. В резултат на това са елиминирани пет Аномалии преди да се проявят и още много преди да причинят твърде многобройни жертви.
Преди няколко часа беше засечена нова Аномалия. Работили сме на териториите на над двадесет държави, най-често без съгласието или знанието на правителството. Сега ще работим на наша територия и имаме възможност да си осигурим пълната подкрепа на местните власти, ако се наложи. Нямаме оправдание да не успеем.

***

Държах камък в ръката си. Той тежеше уверено в дланта ми. Не искаше моята подкрепа или мнение, просто съществуваше. Беше независим от останалата част от света, беше свободен.
Дали? Какво можеше да прави?
Тежеше, заради материала, от който бе съставен. От самият него зависеха малко неща, температурата му и скоростта например.
Гледах го известно време. Как бих могъл да му внуша нещо? Не знам, как внушавате на ръката си да се свие, или пък да изберете дали да издишате тихо или с вик?
Да се внуши на нежив предмет да се промени няма нищо общо с тези неща, защото не е част от тялото. Но по-точно твърдение не мога да намеря.
Камъкът изстина рязко, докато кожата на дланта ми залепна за него. Повърхността му се заскрежи.
Затоплих го до телесна температура, за да се отлепи от ръката ми. След това му внуших че се движи нагоре, много бързо.
Чу се силен гръм. Въздухът не успя да заеме празното пространство, останало от камъка достатъчно бързо. Кожата на дланта ми се сцепи и прокървя и поне няколко от костите на пръстите се скършиха. За момента обаче имах по-важни неща за обмисляне.
В началото помислих че камъкът беше фалшив. Бързо се поправих, камъкът беше изкуствен, както и всичко наоколо. Огледах се.
Виждали ли сте някога изотзад огромните декори, използвани за старите филми. Дъските, и опънатото по тях оцветено платно? Декора беше просто двуизмерна имитация на триизмерна действителност.
В онзи момент видях декора на света. Беше много по-изпипан от всеки декор, създаден от човек.
Имитацията на въздух огъваше имитацията на клони, докато милиардите изкуствени водни молекули се изпаряваха от изкуствените листа. Знаете ли колко химически процеса протичат в листата, които от години вече не сте поглеждали? Можех да ги видя всичките.
За секунда имах същото усещане, което изпитах на канапето когато се пробуждах. Този път обаче се разплиташе света наоколо, а не характера ми. Но нещо ми се изплъзваше, нещо оставаше в дъното на съзнанието ми, без да мога да го изясня или осмисля.
Вместо това се зачудих дали аз самият съм изкуствен. Тялото ми беше част от декора, в това бях сигурен. Дали някога бях имал истинско тяло? Дали изобщо съществуваше истински свят? Дали съзнанието ми беше истинско? Дали бих могъл да разбера собственото си положение, ако бях изкуствен? В мисловният свят не съществува огледало, в което съзнанието да се самоогледа. Дали бих могъл да се самоосъзная ако бях изкуствен?
Дали бях плод на продължителен труд, резултат и цел на цялата симулация наоколо? Или бях плевел, раково образувание, отклонило се от първоначалният план?
Което и да беше истина, последствията бяха тревожни. Рано или късно някой обира плодовете и отскубва плевелите.

***

- Какво искате да кажете, че е имало пробив без обичайното предупреждение и ме поставяте пред свършен факт? - Грегъри не крещеше, но усилието да не го прави беше очевидно.
- Не, сър. Някои от излъчванията бяха характерни за Аномалия в процес или след пробив, но самият пробив не се е осъществил. - Отчаяно обясняваше жената пред него. Лидия Ферел беше ръководителка на отдела на учените - нова в SCARS, но останалите учени явно я уважаваха.. - Не би могъл и да се осъществи в близките 36 часа. Аномалията има твърде ускорено развитие в RH и особено PBD лъчения, но все още са засечени само следи от Тета пикове, още по-малко резонанс. Казано на прост език, това е все едно бегач да направи плонж пред финала. Ръцете му са по-близо до линията, но за да мине ще трябва да се изправи отново.
- И какво ни показва това?
- Ами PBD показва че характера на аномалията е подобен на Проповедника, - Грегъри изтръпна, но ученият побърза да добави. - Но много по-слаб, разбира се. Вероятно ще е сравним със Скокливеца.
- Имаме ли снимки от мястото на излъчването?
- Станало е в залесена област по брега на реката. Нито спътниците, нито безпилотните самолети имаха видимост. Но засякохме IR обект.
- Какво означава това?
- Доколкото успяхме да видим от инфрачервеният запис, той е изстудил дребен предмет, след това го е засилил около 500 метра в секунда.  Нямаше да го засечем ако не се беше загрял от триенето с въздуха.
- Щом има тези способности какво по дяволите го различава от Аномалиите след Пробив?
- Ами не е убил никой още, нали? Сър, познанията ни за Аномалиите и тяхното поведение преди Пробив са изключително бегли. Никога не сме комуникирали с Аномалия и освен ако не ни разрешите да опитаме можем да предоставим само сравнения с предишни Аномалии и догадки.
Грегъри замълча за няколко секунди.
- Можете ли да сглобите преносим детектор?
- Вероятно знаете, че сегашните детектори са сложни съоръжения над хиляда тона всяко.
- Знам че са построени преди тридесет години. Бих се изненадал ако няма прогрес.
- Имаме напредък, но данните не биха могли да бъдат сигурни без редица тестове. Може би за следващата Аномалия...
- Добре, свободна сте.
След като жената излезе Грегъри помисли малко и набра номер на телефона си.
- Смит? Отсега нататък в района на Аномалията трябва да има поне трима наблюдателя. И разположи снайперистите oколо мястото на първо засичане.

***

Когато се прибрах от разходката до реката извадих кубче лед от хладилника и го гледах как се топи. Атомите ставаха все по-енергични, все по-немирни, докато по-слабите връзки между тях се разкъсваха и молекулите започнеха да се мятат като риби на сухо. Милиарди молекули, блъскащи се една в друга, хлъзгащи се настрани, докато очите можеха да видят само как потича вадичка вода. Величествено.
Увеличих температурата. Молекулите се отскачаха толкова силно, че излитаха във въздуха. Затоплих ги още. Атомите се блъскаха в оковите си, докато дори силните връзки между тях не издържаха и молекулите се разпаднеха на кислород и водород.
Поведението на молекулите зависеше от атомите, а те - от силите на взаимодействие на частиците им. И така скоро стигнах до природни закони, които не можех да променя. Бяха общи за целия свят, а можех да променя само състоянието на конкретни частици. Защо?
Щом всичко беше изкуствено, не можех ли и аз да създам нещо?
Затворих очи. Като начало ми трябваше нещо просто, сфера лед например.
Изискваше усилие, но много по-малко, отколкото бих предположил. Само че когато отворих очи, сферата не беше на масата, където я исках.
Бях я създал, можех да я усетя, беше не по-малко истинска от кубчетата лед в хладилника. Просто не беше ТУК.
Беше се появила на съвсем ново място, което не бях усещал досега, просто защото досега ТАМ нямаше нищо. Сега вече имаше - и можех да го усещам и да му внушавам неща по същият начин.
Предположих че съквартирантът ми ще се пробере скоро и легнах да спя. Не ми беше нужен сън, разбира се, щях само да се преструвам. Умът ми не беше уморен, а имаше толкова много неща за правене.
Играех си със силите на привличане и отблъскване, с времето и енергията. Понякога атомите бяха нестабилни и избухваха, понякога дори не можеха да се образуват и цялата материя се превръщаше в светлина. Друг път елементите не искаха да се свързват. Трябваше да се преценят хиляди възможности...
Проучих милиарди възможни химически реакции, но винаги оставаше един проблем. Реакциите протичаха докато имаше материали за тях. Никога не успях да сътворя кръговрат, цикъл. Въпреки всичките си опити не успях да създам дори бегло подобие на живот.

***

Психологът прегледа пак бележките си, сякаш можеха да му кажат нещо ново.
- Искам да отбележа, че в много случаи близките на Аномалиите, както и свидетели на дните преди Пробив, не оцеляват за да дадат показания. Липсват оплаквания, обаждане в полицията и не е потърсена психиатърска помощ.
- Много добре знам това. - Изръмжа Грегъри. - Но все пак има доста информация. Какво можете да кажете за нея.
- Ако трябва да обобщя достъпната информация - Аномалиите се държат странно.
- Аномалията е засечена в общежитията на университет. Там се е върнала и след излизането извън града. Ако не ви е известно, студентите се държат странно. Както и много от преподавателите. - Иронично каза Грегъри. - А сега оправдайте парите, които ви плаща правителството и ми кажете нещо полезно.
- Доказано е че преди Пробив притежават спомените си, няма резки промени в поведението, а дребните промени са противеоречиви. Появяват се нови интереси или пък се губи интерес към предишни занимания. Стават апатични или по-пълни с енергия от преди. Изолират се напълно или общуват много повече от преди. В най-фрапиращите случаи се преодоляват зависимости към наркотици или се пробват наркотици за пръв път...
Грегъри понечи да прекъсне психолога, когато телефона на бюрото му иззвъня.
- Лейтенант Грегъри слуша. - Вдигна слушалката той.
- Засичаме силни Тета излъчвания, сър. - Чу се притесненият глас на ученият. - Пробивът вероятно ще е утре.
- Нещо друго?
- Не, сър. Продължаваме да следим нещата.
Грегъри затвори.
- Скапани чудовища, изобщо ли не спят? - Той се обърна към психолога. - Провери дали Аномалиите са имали смущения в съня.
- Нищо не се споменава.
- Провери пак. И съгласувай с учените каква връзка има между типовете излъчване и промените в поведението, както и възрастта на индивида при Пробив. След два часа очаквам нов доклад, с предложения как да намерим гадината сред над двеста живеещи в общежитията.

***

Отивах към университета. Усещах как не се държа адекватно, не успявах да преценя каква реакция очакват от мен останалите. Колебаех се дали да остана в общежитието и да не се занимавам изобщо с външният свят, но отсъствието ми би породило много повече проблеми в бъдеще. Имитирах болно поведение, както и вдигнах температурата си. Около обяд смятах да проявя сериозни симптоми и да се прибера.
Бях сътворил и поддържах цял един свят - със слънце и планета около него. Това отнемаше повечето ми внимание и изискваше постоянна концентрация. Верижните реакции, захранващи слънцето, се бяха оказали много по-сложни отколкото пишеше в учебниците. Но все още нямаше живот.
Как се създава живот? Около мен стотици студенти мислиха че знаят отговора - със секс. Но те бяха просто марионетки, със елементарна психика и дори не разбираха какво и защо се случва в телата им. За мен се отличаваха от животните само по едно - не трябваше да ги дразня, защото можеха да ми причинят много повече неприятности.
Живот - преди милиарди години по-простите не-клетъчни форми на живот бяха изместени и погълнати от техните по-еволюирали наследници. Сега можех само да гадая как са били устроени и какви условия трябваше да създам, за да се зародят.
Влязох в едно от кафенетата и си поръчах кафе, когато външният свят привлече вниманието ми.
Бяха общо четирима, пръснати из университета. Не изглеждаха по-различно от останалите - млади мъже, които привидно небрежно следяха кой минава покрай тях. Емоционално обаче те изпъкваха ярко сред студентите и преподавателите. Бяха хищници, дебнещи плячка. Единият говореше с групичка студенти и усещах колко е напрегнат и как се опитва да измъкне информация без да изглежда прекалено любопитен.
Всички имаха радиопредаватели в яките на ризите си, и понякога разговаряха с някой във фургон на съседната улица. Можех да проследя радиопредаването, но не и да го слушам.
Дали търсеха мен? Не знам, може би винаги е имало такива групички, набелязвайки си по-богати жертви за ограбване. Вероятно не трябваше да им обръщам внимание.
Тогава видях жената. Седеше в същото кафене. Тя също следеше минаващите наблизо, търсеше същото нещо като останалите. Но докато те бяха ловци, тя показваше емоции на изследовател - изпитваше много по-малко агресия и страх, много повече любопитство.
- Пич, как си? - Чух зад себе си. Хенри, колега от университета, вечно несигурен и вечно опитващ се да се докаже пред себе си. Общ неудачник, опитващ се да се хареса на толкова много хора, че проявяваше много малко характер. Един от многото, които не исках да срещам.
- Нещо се разболявам, човек. - Отвърнах, обръщайки се към него. - Май няма да оставам тук цял ден.
- Не разбра ли? Днес няма лекции. Някакви проблеми със сградата, така и не разбрах точно. Айде да те заведа на демонстрациите в парка. Ще има музика, пиене, яки момичета.
- Не съм сигурен...
- Пич, трябва ти малко слънце и чист въздух, не се затваряй отново в килията си. Освен това не познавам почти никой на демонстрациите. Хайде идвай.
Оставих се да ме убеди. Не ми се спореше. По средата на разговора открих че слънцето ми е угаснало и ми трябваха няколко минути, докато го запаля отново.

***

- Доктор Ферел, мътните ви взели, какво по дяволите правите близо до аномалията. - Изригна мобилния телефон на Лидия.
- Провеждам тестовете за мобилният детектор на Аномалии. За да можем да се доверим на данните трябват много тестове, а те могат да се провеждат само около Аномалии. Ако искате преносим детектор за следващата Аномалия моля да не се бъркате в работата на научния екип.
- Излагате се на опасност излишно, освен това създавате проблеми за екипа по сигурността. Веднага предайте машините за някой от нашите служители и се връщайте обратно. Ще можете да провеждате тестове и от далече.
- Ако прототипа беше завършен продукт - да. В момента е невъзможно. Освен това в следващите шест часа е напълно безопасно да се приближава Аномалията, стига да вашите хора да не се издадат.
- Отказвате ли да изпълните пряка заповед?
- Аз съм цивилна и не съм Ви пряко подчинена. Ако имате оплаквания обърнете се към ръководителя на SCARS. Между другото плана на доктор Халиман се изпълнява, Аномалията е сред групата студенти и преподаватели, които напуснаха главната сграда и се отправиха на запад. А сега моля да ме оставите да работя.
Лидия прекъсна връзката и последва студентите.

***

Стоях на ръба на парка и наблюдавах демонстрациите. Хората винаги искаха да променят нещо, винаги недоволстваха, никога не можеха да оценят какво получават.
Много по-интересно ми беше да наблюдавам екосистемата. Не успявах да създам дори проста бактерия, а около мен сложни организми не само съжителстваха заедно, но и успяваха да запазят равновесието и да се пригодят към промените, наложени им отвън. Чувствах се сякаш досега съм правил къщи от картонени кутии и едва сега забелязвам гора от небостъргачи.
Дали трябваше да експериментирам с повече условия? Това щеше да ми отнеме много усилия. Или и моя свят щеше да се развие така, ако му дам достатъчно време? За да ускоря потока на време в моя свят трябваше да се концентрирам, което ме оставяше беззащитен в чуждия свят, който ме бе създал...
Бяха ме последвали - четиримата навлеци и жената. Тя отново бе седнала в едно близко кафене, гледаше лаптопа си и водеше записки. Вече бях убеден че преследват мен - никой друг от групата ми не беше от хората, които да бъдат следени по този начин.
Защо просто не ме оставеха на мира? Усещах как се ядосвам, и този гняв пробуждаше страх - не от следящите ме, а от загубата на кристално ясното съзнание, необременено с емоции. Страхувах се че отново ще се превърна в част от тълпата, запазвайки само бледи спомени от свободата си.
Защо нещата трябваше да са толкова сложни... Накрая приближих жената в кафенето...

***

Лидия следеше данните от устройството в раницата си. Лаптопа записваше нещата и контролираше устройството, но чувствителността все още беше много по-малка от съоръженията, с които бяха засекли Аномалията.
- Свободен ли е стола? - Приближи се студент от парка.
- Да, вземете го. - Разсеяно отвърна Лидия.
Студентът седна на стола и остави чантата си на масата. Лидия се намръщи.
- Има много свободни маси наоколо. Вземете стола, но седнете другаде моля.
- Но така няма да ми кажеш защо ме следиш от университета насам. - Отговори студента. Лидия замръзна. Нима беше възможно? Може би наистина беше твърде неопитна и забележима и е трябвало да остави следенето на професионалистите...
- Не знам за какво говорите... - Неуверено каза тя.
- Ти и още четирима ме следите. Ето като онази лепка например, която досажда на колегите ми вече половин час. - Студента посочи зад нея. Лидия не се обърна.
- Вижте какво, не знам какво имате предвид но съм заета и ако обичате ме оставете... - Тя докосна чашата си с тоник и изохка. Течността, в която доскоро плаваха ледчета в момента кипеше. Лаптопът ù изпищя продължително, съобщавайки за PBD излъчвания.
А после пред очите й тоника в чашата замръзна бавно, започвайки от ръба на чашата докато цялата течност се превърна в цилиндър лед. Лидия усети как страхът я сковава. Страхът се превърна в ужас, когато студентът се протегна небрежно и придърпа лаптопа към себе си. Лидия не можеше да види екрана, но разпозна звуковите сигнали, съобщаващи за различните видове излъчвания. Все пак над страха взе надмощие научното й любопитство. Значи излъчванията бяха резултат от съзнателни действия. Имаше си работа с разумно същество, макар може би вече не с човек.
Мобилният телефон на Лидия иззвъня. За момент тя обмисляше дали да го вдигне. Ако го оставеше да звъни щеше да покаже че нещо не е наред и има нужда от помощ. Ако го вдигнеше и проведеше разговор след това Аномалията щеше да знае много повече.
Отне й секунда да реши - ако продължаваше да отрича напразно следенето можеше да ядоса аномалията. Освен това тръпката да е първият учен, общувал с Аномалия, я убеди напълно.
- Лидия слуша. - Каза тя в слушалката.
- Засичаме силни излъчвания, съветвам да се оттеглите от района. - Обади се един от помощниците й.
- Няма смисъл, все още не е засечен Тета резонанс. Района е безопасен поне още три часа. Ако няма нещо по-спешно ме оставете да работя. - Отсече троснато Лифия и прекъсна връзката.
- Много интригуващо устройство имате в раницата, госпожо. - Продължи с равен глас Аномалията. - От какво разстояние може да ме засече?
- Точно това се опитваме да разберем. - Отговори Лидия, а сърцето й биеше оглушително в ушите. Трябваше да каже колкото се може по-малко и да разбере колкото се може повече. Но какво да попита без да издаде информация?
- Имате ли устройства с по-голям обсег? Разбира се че имате, добре, а от колко далече могат да ме засекат те? - Аномалията вдигна поглед от лаптопа. Изглеждаше съвсем обикновен студент, леко недоспал и дори болнав, но Лидия се питаше доколко е била права да твърди че още е безопасен.
- Целият свят. Намират се под земята във военни бази на различни континенти. - Отговори тя. Аномалията кимна, но Лидия можеше да усети какво си мисли - че не би могъл да избяга. Щяха да го преследват навсякъде.
- Защо просто не ме оставите на мира? - Каза той след дълго мълчание.
- Защото твоя вид накрая винаги се обръща срещу хората. Ако обещаеш...
- Има и други като мен? - Прекъсна я Аномалията развълнувано. Явно това беше шок за него. - Какво е станало с тях и защо не мога да ги усетя.
- Имало е и други. Нападате и убивате хора и накрая се налага да ви премахваме. - Тя се зачуди дали да му каже че има само няколко дена живот. Едва ли, все пак той имаше някакъв инстинкт за самосъхранение. - Ако обещаеш че няма да използваш способностите си срещу хора ще се опитам да те защитя.
- Да обещая? - Идеята за това сякаш учуди Аномалията. - Засега нямам намерение да наранявам хора. Искам само да бъда оставен на мира. Но това - той кимна към раницата - означава че мога да бъда в безопасност само в големи групи. Ако съм единственият човек на километри наоколо няма да е трудно да се сетите че търсите точно мен.
Ужасът отново обзе Лидия. Той изобщо не се замисли че вече се е издал. Може би вече бе изгубил способността за мисли разумно, или смяташе да я убие след като я разпита? Дали можеше да въздейства върху спомените ù? Всичко беше толкова объркано, а тя мразеше когато се налагаше да мисли бързо.
- Когато променяш реалността, като когато замрази питието ми, излъчваш на характерна честота. Наричаме тези излъчвания PBD. А какво правиш за да се получат другите излъчвания? - Насили се да каже тя.
- Наблюдавам и създавам, главно. - Отговори аномалията и лаптопа изпищя в два различни тона.
- Наблюдаваш и създаваш какво? - Попита Лидия.

***

- Наблюдаваш и създаваш какво? - Попита ме жената. Как можех да ù обясня? Трябваше да го почувства за да разбере.
- Наблюдавам илюзията, която наричате свят. И създавам подобна, която не можете да видите.
- Това не е отговор.
- Напротив, това е най-пълният отговор, който мога да дам за по-малко от един ден. А сега ще трябва да тръгвам.
- Не се ли страхуваш че ще съобщя за теб на военните.
- Нима? Така ще престанеш да бъдеш професор Лидия Ферел, ще се превърнеш в пациент номер 43, поставен под карантина за контакт с Аномалия и разследван за издаване на държавни тайни на държавен враг. А ти по-скоро би си отрязала лявата ръка отколкото да изпуснеш шанса да говориш пак с обекта на изследването ти.
- Как разбра името ми? - Попита тя и за секунда страхът в нея надделя над любопитството.
- Пише го на паспорта в чантата ти, точно до пакетчето с деветнадесет хапчета витамин Б. - Отговорих и си тръгнах. Знаех че може да намери телефона ми и че ще ме потърси. Това ме устройваше напълно. Предпочитах тя да ме търси и да говорим, защото ако аз действах твърде настоятелно щеше да се почувства застрашена.
Създадох ново слънце и го запалих едва за няколко секунди. Ставах все по-добър. Създадох свят и го оставих да се развива. Може би този път щях да създам живот...

***

Докато размишлявах над човешката природа в квартирата си ме връхлетя отново усещането за яснота. Съдех хората от погрешният ъгъл. Ако ги разглеждах като саморегулиращи се единици в саморегулираща се система всичко в поведението им ставаше логично, разумно и впечатляващо сложно.
Нуждата им от взаимна подкрепа и насърчение слепяше различните характери в общество, в което можеха да обменят идеи. Често отхвърляха факти за заблуждения, но това им позволяваше бавно и постепенно да привикват към промените запазвайки стабилност, оставяйки вратичка за подобрение. Всяка част от обществото беше изгладена от хиляди поколения развитие. Всяка част еволюираше заедно с останалите.
И тогава усетих във всички наоколо, стотиците хора в общежитието и по околните улици, един... в човешките езици не вярвам да има дума за това. Беше като ембрион във всеки човек, във всеки организъм и предмет, като подпис от създателят. Беше във всичко, но все пак беше само един.
Открих този ембрион и в себе си. Останалите хора не биха могли да го поддържат жизнеспособен и в тях той спеше, но в мен се беше събудил и се развиваше.

***

Лидия нервно следеше екрана на лаптопа. Записваше си нещата, които да пита в следващият разговор, фактите които можеше да съобщи и които трябва да премълчи. Следващият път щеше да е подготвена, нямаше да се поддаде на емоции. Щеше да получи отговори на въпроси, които бяха измъчвали изследователите на Аномалии в продължение на десетилетия. Дори ако загинеше, докладът, който беше написала след предишният разговор щеше да си заслужава жертвата. Военните не можеха да видят нещата в перспектива, бяха просто мъжете от каменната ера, стискащи оръжията дадени им от учените. Защо по дяволите никой...
Лаптопа изпищя и тя провери новите излъчвания. Същите базови излучвания като при образуването на аномалия, но с добавени пулсации, което значеше че скоро ще започнат Праговите пикове.
Тя набра номер на телефона си.
- Ало, отдел разузнаване си е? Готови ли са докладите за всички студенти, които следяхме в парка?
- Да, професор Ферел. Но не виждам защо ви интересуват...
- Пратете ми ги веднага. - Прекъсна го тя.
- Те са засекретени според...
- Аз съм част от проекта, забравихте ли? Искат ли се специални правомощия за разглеждането на докладите от членовете на екипа?
- Не, но...
- Тогава ми ги изпратете без повече спорове.
Тя изчака да получи файлът, отвори го и намери студентът, с който беше говорила в парка. Аномалията. Стивън Холдингс, с адрес и мобилен телефон. Присъстваше даже бележка че е говорел с нея и че вероятно са познати и следователно не е приоритетен.
Праговите пикове. Една от големите мистерии за аномалиите. Двадесет процента от тях не ги преминаваха и просто изчезваха като аномалии. Друга част сякаш осакатяваха и излъчванията намаляваха докато престанеха напълно. Дали умираше човешкото тяло, опитваше се да отхвърли промените, наложени му от Аномалията? Или човекът надделяваше и отхвърляше Аномалията? Трябваше да разбере.
Лидия излезе от дома си и извика такси.

***

Ембрионът в мен... Може би това бях аз самият, след събуждането си от илюзията наоколо. А може би това беше паразит, който е успял да се прояви в мен и сега се храни с емоциите ми, давайки ми само илюзия за свобода. Изяждаше всичко, което ме правеше човек.
Изведнъж се почувствах адски виновен че приемах хората за създания, а не за създатели, че се поставях над тях. Те бяха прави за себе си и щом милиарди намираха смисъл в живота си вероятно вината беше в мен щом само аз не можех да го усетя. Нещо ми липсваше, за да бъда завършен човек и тази незавършеност и несъвършенство ме правеше уязвим за паразита.
Няма значение, повтаряше безчувствената част от мен, има милиарди нормални хора. Ако съм несъвършен и остана такъв света не губи нищо. Ако съм нещо повече, следващата стъпка в еволюцията, мога да спечеля страшно много от това.
Може да изгубя личното си щастие, и то е много по-важно за мен, твърдеше човешкото.
Побърквах се. Аз бях един. Ето, исках да протегна ръка и тя се протягаше. Но бях и две личности, който спореха с мен, със себе си.
Спокойната логична част ми припомняше за световете, които бях създал. Усещането за успех при първият запален пламък в ядрото на звезда. Наблюдаването на света около мен и свободата от илюзиите.
Човешката част от мен отхвърляше всичко това като въображение, като признак за умствена болест, а дори да беше истина редките моменти, в които се бях чувствал част от група бяха много по-приятни и важни. Наблюдаването в душите и вещите на околните беше грозно и непристойно и не биваше да се повтаря.
Фактът, че логичната част можеше да опише и обясни всяка реакция на човешкото изобщо не помагаше. Чувствата се бяха върнали и ми крещяха че съм се намесил в неща, в които по-добре да не се забърквам, че може би е твърде късно но трябва да се опитам да се върна назад.
Мобилният ми телефон иззвъня. Беше жената от парка, чиито номер бях разбрал още на срещата без да ми го казва. Вдигнах телефона.
- Стивън, в общежитието ли си? Какво става? - Чух притесненият й глас.
- Стивън Холдингс умира. - Съобщи безчувствената част от мен и затвори.

***

Лидия запъхтяно влезе в стаята. Праговите пикове бяха приключили и Аномалията беше влязла в необратима пасивна хибернация. Имаше по-малко от половин час. Аномалията седеше неподвижно на леглото.
- Стивън, добре ли си? - Попита Лидия.
- Мисля че Стивън повече няма да се появи. - Каза Аномалията с нормалният си безизразен глас.
- Какво стана?
- Мислих че е умрял преди няколко дена, но се появи пак. Няма да ме тревожи отново.
- А кой си ти? - Предпазливо попита Лидия.
- Аз съм онзи, който говори с теб преди. Нямам нужда от име. Нямам нужда от личност. Аз просто съм.
- Можеш ли да ми опишеш промяната, която настъпи с теб, когато... когато престана да бъдеш Стивън.
- Не. Мога да ти покажа. Ти си близо, можеш да поддържаш съществуването без личност, да минеш през всичко, през което минах и аз. Искаш ли да го усетиш?
Лидия изтръпна. Проповедникът беше смазвал съзнанията на всички, с които бе имал контакт. Пострадалите не бяха ставали слуги, нито Аномалии, но повечето никога не се бяха възстановили. Беше унищожил две трети от армията, изпратена да го унищожи, при това без да пролее капка кръв.
- Не е правилно. Ти се страхуваш. Това ще спира развитието ти. - Каза Аномалията. - Пътят, по който вървиш, по който вървят всички хора, е погрешен. Но е по-добре да се измине този погрешен път до края, за да се върви после по правилният път уверено. Ако постоянно се питаш дали си сгрешила като си напуснала всичко, което си познавала, никога няма да стигнеш до края. Не знаеш как с години съм жадувал да се освободя от този свят. Докато не почувстваш същото няма да си готова.
Лидия почувства едновременно облекчение, разочарование и чувство на загуба. Нямаше да разбере какво се случва от другата страна, но си припомни че прави това за науката, а не за личното си любопитство. Трябваше да разбере повече неща за начина му на мислене, да ги запази за следващите учени.
- И какъв е този погрешен път, по който вървим?
- Светът навън е илюзия, но вие не я виждате. Умът ви пресява информацията през предразсъдъци, предположения, желания и лъжи. Не можете да видите дори общата илюзия и всеки живее в своя собствена. Хората никога не биха се разбрали, дори да имаха нещо важно да си кажат.
- Имаш предид че не можем да видим обществото, в което живеем?
- Имам предвид всичко. Дрехите ти са лъжа, виждам микрофона отдолу, с който изпращащ всичко записано по мрежата. Тялото ти е лъжа, виждам че имаш тумор в белият дроб. Материята като цяло е лъжа. Знам го, защото аз създавам същата. Единствената ценност в целият този изкуствен свят е живота. Не конкретно твоят, или на хората наоколо. Живота като цяло. Да сътвориш живот от живот е лесно. Имаш ли представа как се сътворява живот когато няма такъв?
Лидия изчака малко, но въпросът явно не бе реторичен.
- Не знам. Четох че органелите възникнали първи, преди да се комбинират като кретки. Преди тях е имало големи белтъчни молекули, които имали някои от свойствата на живота. Не съм се интересувала много.
- Какъв е смисълът да се интересуваш от живота, когато те заобикаля отвсякъде? Там някъде, където аз не мога да отида, се намира един свят, който създадох. Свят без живот. Неживото е лесно. Живота отрича ентропията и още куп други природни закони, отнасящи се за неживата природа. Неживото е изчислимо, както съдбата на билярдната топка е определена в момента на удара. Живота може да се прежени грубо, статистически и поведенчески, но в самата си същина в непредвидим и случаен, хаотичен...
Аномалията замълча. Лидия го наблюдаваше няколко секунди.Гърдите му се издигаха и спускаха, докато не спяха рязко и погледът му стана стъклен.
Лидия се обърна и побягна. "Не може да бъде. Трябваше да имам още време преди активният разпад" мислеше докато тичаше с всички сили.

***

Било е толкова просто, седяло е пред мен през цялото време. Хаосът е в ядрото на всяко живо същество, във всяка клетка, позволяваше на живот да се развива и пригажда.
През целият си живот бях разчитал на разума и логиката. Сега, за да успее делото на живота ми трябваше да се откажа от тях и да се отдам на хаоса.
Не знам дали ще можете да ме разберете. Знаех че пътуването към хаоса ще ме заличи в сегашният ми вид. Считах себе си за плод на продължителен труд, за висша ценност. Но бях ценност заради нещата, които можех да направя, а не сам по себе си. Аз съм средство, не цел. Можех да усетя страхът на всички Творци преди мен. Всички бяха загърбили страхът и самосъхранението си, защото иначе съществуването им се обезсмисляше. Това бе моят път.
Не желая обаче знанието и опита ми да се изгубят. Ти си близко до Пробуждането. Впечатвам тези думи в съзнанието ти - ще усетиш нуждата да ги напишеш. Какво ще правиш с тях после е твой избор.

***

В стаята нахлуха петима от специалният екип на SCARS. Без да разменят и дума те насочиха автоматите си към момчето на леглото и натиснаха спусъците. Първите няколко изстрела го пронизаха, но после всички автомати засякоха едновременно Повечето войници започнаха трескаво да преглеждат оръжията си, но двама без колебание измъкнаха ножовете си и се хвърлиха напред.
Двамата се свлякоха безшумно и едновременно, от очите, ушите и носа им потече кръв. Още един извади ножа си, но го сполетя същата съдба.
Аномалията помръдна за пръв път. Подмина двамата замръзнали от ужас оцелели и прескочи през рамката на отвореният прозорец.
Стотици погледи и десетки камери го проследиха как пада като камък от петият етаж. Логиката предполагаше че трябва да падне с тътен, но Аномалията се приземи безшумно на краката си без да сгъне колена и тръгна напред.
Чу се гръм, после той се повтори отново и отново. Аномалията спря на едно място и вдигна ръце. На крака му се появи кървава дупка с размерите на юмрук. Подобни изникнаха по гърдите и лицето му. След това Аномалията изчезна в кълбо ослепителна светлина. На негово място остана кратер, по чиито стени течеше стопена до стъкло пръст.

***

- Очаквам доклади. - Заяви Грегъри. - Първо на мястото и телесните останки.
- Инспекцията на автоматите показва че някои части от спусъчният механизъм са били стопени и охладени. Станало е достатъчно бързо за да не променят формата си, но да изгубили закалката си и да се споили със съседните елементи.
От телесните останки в стаята установихме че някои региони на мозъка са били нагряти го около две хиляди градуса. Телесните течности са се изпарили и голямото налягане е образувало големи кухини в черепа.
Кратерът е бил нагрят до повече от двадесет хиляди градуса. Експлозията има характерната вакуумна вълна след ударната вълна. Като цяло характеристики на миниатюрна ядрена експлозия, но без радиация и електромагнитни излъчвания.
Камерите показват че Аномалията е била в нормано свободно падане. Една от високоскоростните камери обаче е уловила как цялата скорост е изчезнала когато Аномалията е била на сантиметри от земята.
Снарядите и ракетите, изстреляни срещу него също са били ускорени в различна посока. Ракетите са се разпаднали от въздушното съпротивление в нехарактерна посока, снарядите са се разтопили и с две изключения изгорели в атмосферата. Два от тях обаче са в орбита.
Това съвпада с профила на Аномалията, а именно контрол над температурата на телата и способност да ги ускорява в произволна посока без да им действат сили на ускорение. За разлика от много предишни Аномалии въздействието е по-скоро мигновено, отколкото за кратък период. Също трябва да се отбележи бързият преход от хибернация към разпад и малкото време, прекарано в разпад преди да се самоунищожи...
Грегъри престана да ги слуша. Всичко това беше храна за учените и бюрократите. За него мисията беше приключила, при това неуспешно. Още един, който беше успял да им се измъкне. Сякаш ставаха все по-хитри, или може би използваха опита на предишните Аномалии. Което, естествено, беше нелепо. Грегъри потръпна.

***

Лидия спря автомобила си пред къщата. Случаят бе приключил, а тя бе отстранена от длъжността, беше ù обяснено че кариерата ù като учен е приключила. Не се чувстваше тъжна, по-скоро изтръпнала и безчувствена. Съзнаваше положението си, но предполагаше че още не може да го приеме за действителност. Не и след онази вечер, когато разговаряше с Него и после...
В пощата ù имаше нещо. Дебел плик без адрес и марка. Явно беше пъхнат ръчно в пощенската кутия. Тя го отвори - съдържаше няколко напечатани на пишеща машина листове. На първия пишеше "Човек, който си е сам достатъчен и не му трябват други, е или бог, или чудовище.". Откачалници. Тя прибра листовете в джоба си и влезе.