БЕЛИЯТ ОСТРОВ
Обичам живота. Обичам го толкова много! Понякога, затваряйки очите си, пред мен възникват онези малки на пръв поглед неща, които наистина ме правят щастлива. Вече пътувах към Белия остров , а мисълта ми беше съсредоточена единствено в това, дали съзнанието всъщност може да пътува чрез въображението в онази безгранична тайнственост, която изпълва всяко кътче в желание да продължиш напред, там, където всъщност никой никога не е достигал. Някои казват, че човек, веднъж отишъл там, винаги ще се връща. А други просто го наричат Острова на боговете.

Дяволския остров
Слънчевите лъчи бавно проникват през прозореца на каютата. Отварям очите си и виждам моята малка сестричка Меги. Тя е застанала точно срещу мен, вглъбена в своите мисли. Може би си спомня онези щастливи моменти, когато си имахме дом? А днес сме на този кораб! Край нас е единствено морето и после безкрайният океан, в който е наранено сърцето и няма връщане назад. И питам себе си: „Докога ще бягаме от тъй наречената ни съдба?!”
Доста време мина, откакто тръгнахме. Една мисъл терзае душата ми и не може да намери покой : кога най-после ще срещнем земя...Дори започнах да си мисля, че сме загубени, защото още преди две седмици трябваше да сме в Париж. Но в този момент зная, че не бива да плача. Не и сега, когато тя е до мен ! Затова я поглеждам и с видимо спокойствие й казвам:
- Станала си вече.
- Да... Хайде да закусим на палубата!

- Добре, миличка. Чакай ме горе,ще дойда след малко.
Не бяха изминали повече от 15 мин и вече бях на втория етаж на кораба, там, откъдето моята Меги обичаше да наблюдава огромното безкрайно пространство. На това място мечтаеше и вечер наблюдаваше звездите и може би някъде там търсеше своята звезда, която щеше да й покаже онзи път, който води към щастието.
Наблюдавам я така известно време и си мисля, че не искам да е като мен. Искам да бъде различна, да има по-добър живот, отколкото самата аз мога да й предоставя - затова предприех тази решителна крачка. Но дали това решение не ни водеше към гибелта ,след като от толкова време не бяхме чували гласа на чайките, не бяхме се докосвали до ситния пясък и сега нямаме представа какво ни очаква - просто бавно потъваме в неизвестността, която ни е погълнала, а ние не искаме да признаем дори и пред самите себе си, че онзи вътрешен страх ни поглъща бавно и уязвимо .
- Аз малко закъснях!
Ала тя не ме чу, защото мисълта й беше в океана.
- Мария, какво ще стане с нас ? Ами ако... никога не отидем в Париж?
- Но какви ги приказваш...много скоро ще бъдем там!
-Това го повтаряш от дни, но покрай нас има само море...
- Миличка, та нали съм тук, до теб !
- А какво има зад борда? Само акули.
- Спокойно, няма да умрем днес, не и сега! Защо да мислим за смъртта, когато пред нас е животът!
- Хей, погледни натам!
Не вярвам, но очите ми не лъжат! На този кораб, от другата страна на палубата, ме наблюдава Крис. Нима омразата ни среща тук? Или всичко е съдба?
- Какво ще правиш?
-Той е просто адвокат! Вярваш ми, нали ?
- Спомням си всичко...къщата и мъртвото тяло. Ти беше обвинена несправедливо, а истинският убиец и днес е на свобода. Защо ли е тук?
- Дошъл е за нас! Но няма го вече страшният съд, в който го убеждавах в невинността си.
- Казах ти тогава, че на адвокатите не можеш да имаш доверие!
- Да, стига пред тях да извадиш пачка с пари и очите им стават едни огромни...
- Аз му повярвах в онзи ден! Дори смятах, че ще ме спаси...Тогава, когато каза на всички да излязат от заседателната зала и останахме сами.
- Вие двете, за мен ли говорите? Как е черната вдовица? Впрочем, черният цвят ви отива!
- Защо го правиш? Искаш да вляза в затвора за нещо, което не съм извършила?!
- Да ..да. Всички казват едно и също, но фактите водят към тях.
- Погледни се само...жалък си! На този кораб всички ще умрем.
Не съм забелязала кога всъщност сме останали сами. Но зная, че в душата ми вече няма омраза. Усещам мъжественото му тяло близо до моето и знам, че ако нещо се случи с нас, ще искам да го запомня такъв, смирен! Чувствам ръцете му, които докосват червените ми устни, после ме притискат така, сякаш никога няма да ме пуснат. И аз вече не съм същата, покорството ме завладя, чувствам слабост и уязвимост, от които толкова ме е страх да не изпадна в онази безпомощност, от която и аз самата няма да мога да се откажа. 
Мислите ми изведнъж се връщат към реалността. Знам, че сме някъде покрай Карибско море и Атлантика, а тук морето става мрачно, почти зловещо, а пред нас няма земя и го питам:
- Докога? Нима така ще свърши животът? Забравени от всички. Кораба плава,...но дали пък не е тръгнал към ада?...
Изведнъж всичко изчезва! Зная, че сатаната е дошъл за мен. Иска да ме прибере при себе си, но съдбата е решила друго. В страшната буря виждам каменен бряг и после намирам парчета от разбитият кораб. Отчаяно те търся по крайбрежието, а смъртта обвива безжизнените тела, чието убежище остана завинаги морето.
След страшната буря е толкова тихо! Навярно ...всичко е миг! Чувам гласа ти откъм вълните, които се удрят свирепо в камъни, където сърцето, наранено от болка и гняв...остава смирено.
- Ти си жив...Крис!
- Наричай ме любов! За теб бих направил всичко! Ти си моята вяра, надежда и начало!
- Къде е тя ? - питам го безпомощна - Къде е моята малка сестричка?!
- Ела, трябва да намерим подслон!
Не искам да тръгвам от брега. Искам да извикам името й, та нали единствено това име ми остана, тялото й вече няма дом и не съм ли виновна единствено аз за всичко това?
- Този остров е прокълнат, защото, ако не беше така, тя сега щеше да е тук с нас!
- Никой не знае кога смъртта ще настъпи! Дали ще бъде днес или утре, но ако не продължим, сме обречени на гибел.
- Ами какво ни очаква във вътрешността на острова? Смяташ, че може да има обитаемо място...не вярвам!
- Ти какво предлагаш, да си седим просто така и да чакаме?
- Не!
- Тогава да тръгваме !
- Не вярвам, че я няма до мен.Обещах й, че каквото и да стане, аз никога няма да я оставя, но съдбата пожела друго.О,Крис! Ако не бях я взела, Меги щеше да си е все още там! Странно, сякаш е пред мен облечена в светлосинята си рокля. Виждам я как тича в градината и ме посреща от дългото ми отсъствие, но мен вече никой не ме очаква ... Просто така, тръгнахме към неизвестността, а в цялата тази неизвестност днес съм сама!
Знам, че трябва да съм силна и може би цял час вече вървим така без посока в джунглата... Тук, където няма път и времето е спряло. Тъмнината витае наоколо. Покрай гъстите клони на дърветата едва забележимата светлина на звездите ми напомня, че все още съм на този свят.
- Какво е това?- пита ме Крис, насочвайки погледа си към белия шал, който стискам в ръцете си.
- Беше на Меги! Тя толкова го обичаше...
- Хей, виж ето там! Има малка къща.
- Значи не сме сами! - изкрещявам на глас и спирам, възвръщайки вярата си, че има надежда и начало. В този момент губя представа за всичко. Искам да се насладя на единствения миг и го прегръщам страстно. А той съблича бавно блузата ми с цвят от рози и я захвърля в краката ми. Попадам в опиянената любов и потъвайки в мъжественото му тяло вече без страх, сякаш съм готова да продължа, а смятах, че не мога! От този момент знам, че не съм сама и в самотата ми към изгубеното ще има някой, който да мисли за мен. Да ме прегръща, когато тихичко плача, и да повтаря тази единствена думичка: „Обичам те!”
Не зная колко време е минало! Но знам, че трябва да тръгваме към онази малка къща с покрив от слама.И ето вече сме пред дървената й врата, а отвътре някакъв странен шум. В първия момент изпитвам желание да избягам, но знам, че няма връщане и затова чукам упорито. Дори ми се струва, че Крис иска да ми каже нещо, но вече е късно, на прага ни посреща жена.
-Крайно време беше! - не разбирам какво означават тези думи или просто не искам да приема действителността, но в същия този момент очите му я наблюдават така, както гледаше мен само преди броени минути.
- Нашият път...свърши до тук!
Вече съм в малката тъмна стая, точно до огъня. Искам да се стопля, но не мога! Покрай малката маса от бамбук има двама мъже. Единият с лъскаво теме, може би около петдесетгодишен, насочва погледа си към Крис. 
- Най-после! От колко време ви чакаме!
- Случи се нещо непредвидено. Корабът потъна. Като по чудо сме живи!
- Аз държа на думата си! - отвърна Макс, подхвърляйки двете пачки с банкноти към него.
- За това ли рискувах живота си?
- Е, още ли искаш? Да не би да са ти малко?- попита го той, след което погледна към мен и каза: -Знаеш ли, тя наистина си заслужава! 
- Знам.
- Хайде, Макс! Дай му още няколко стотачки и да се маха! - почти нервно започна да крачи Стенли и едва когато видя, че Крис взима още банкноти, продължи: -Сега достатъчни ли са?
- Да! Мисля, че да!
-Трябва да тръгваме!-отвърна Кармен, цялата сияеща от щастие.
- Ами аз...какво ще стане с мен? - питам още преди да затворят вратата след себе си, но в тази жена няма милост, защото последното, което чувам от нея, са думите:
- Ти оставаш тук!
- Дано да не стигнете далече!

Дяволският остров

2
Втори ден, откакто вървя с Кармен по тясната вкаменена пътека. Странно, би трябвало вече да сме на лодката, но сякаш боговете ни връщат винаги на едно и също място.
- Крис, не минахме ли вече оттук?
- Ти няма ли да престанеш най-после!
- Мислиш за нея,нали ?!
-Това не те засяга.
- Искам вече у дома!
- Кучка, защо не помисли за това по-рано? Между нас всичко е просто бизнес.
- Ако не бях аз,сега щеше да си същото нищожество, както тогава!
Господ ми е свидетел, че този път наистина ме вбеси, И ако не бяхме толкова близо до каменния зид на затвора, откъдето откъм вътрешността на стените отчаяните очакваха смъртта си, щях да й дам да се разбере, но просто реших да я оставя малко сама и тръгнах пред нея.Тъкмо вече съм до кокосовия орех и си мисля, че веднъж да се махнем от този остров, ще й дам полагащия се дял, за да започна живота си отначало, отчаяно я чувам да пищи, а до нея трима стражари, които я водят към гибелта. Искам да направя нещо, за да я измъкна оттам, но вратите след нея се затварят и вече е късно. Знам, че сега наистина ме презира и обвинява, но какво мога да направя, когато целият остров е просто една каторга на мъртъвци и никой от нас не е застрахован колко ще остане жив!
Не знам още колко време съм се лутал без посока. Не зная и как съм стигнал до брега, сякаш някаква тъмна мантия е замъглила съзнанието ми и съм неспособен да мисля. Знам само, че пред мен има жена, която твърди, че търси сестра си Мария, а аз объркан я питам:
- Коя си ти?
- Не ме ли позна...Меги!
-Ха,ха,ха! Тук сме сами. Или искаш да отидеш навътре към вътрешността, където спасение няма!
-Тя някъде там ли е?
- Виж, наистина не знам за какво говориш. Та аз дори и себе си не помня!
Вече започвам да вярвам в съдбата, защото корабът Odysseia хвърля котва в морето и към нас приближава малка дървена лодка.
Крис не е на себе си и говори несвързано. Изглежда не помни нищо, или от време на време в съзнанието му възникват неясни образи.
- От колко време сте тук?- ме пита морякът с тъмнозагорялата си кожа.
- От няколко седмици.
- Хей ти! На теб говоря, тук е пълно с мъртъвци. Или смяташ, че ще останеш жив?
- Какво му е?
-Така е от няколко часа.
- Вангели, този наистина е луд!
-Тимус, какво ще кажеш да го оставим? И без това вече трябваше да сме в Lefkada.
- Бум,бум,бум! Някой тук навярно го е страх!
- За бога, остави този пистолет! Какво смяташ, че правиш?
Не съм в състояние да мисля, но в този момент дори не съм забелязала , кога Тимус е слязъл на брега и взимайки пистолета от ръката му, го хвърля на скалистия бряг , нанасяйки му силен удар по слепоочието и по лицето му се стича голяма струя кръв.
- Оставете го! Та той вече е безобиден.
- Хайде, малката! Нямаме повече време за губене.
- Никъде няма да ходя без него!
- Ние сме живи мъртъвци...1,2,3!
- Крис, престани! Така не ми помагаш...
- Вангели, помогни ми да го качим на лодката!
- Благодаря ви,момчета! Бяхте доста мили...
- Хей, как ти беше името?
- Меги!
- Запомни едно от мен,...мил съм дотолкова, колкото трябва!
Вече сме точно до кораба. От палубата ме наблюдава мъж със светлокестенява коса и очаква да се качим. В този момент изпитвам странно усещане, че тази ослепителна мъжественост може да покори всяка една жена. Облечен в бялата си риза, която е почти разкопчана изпъква мъжественото му тяло. А очите сини, същият цвят като морето. Дълбоки, загадъчни и тайнствени. Бих ги наблюдавала с часове, дори щях да живея с мисълта си за тях и въпреки че не бях ги срещала никога преди това, аз щях да съм безумно влюбена в любовта! Но морето е толкова примамливо. Приканва те да плаваш с кораба на надеждата, а после, веднъж погълнало те, изцяло те изоставя на самотния бряг.
- Капитане! - чух да казва Тимус.
- Колко пъти ще повтарям, че трябва да изпълнявате заповедите ми! Трябваше да отплаваме още преди десет минути...
За една част от секундата ми се струва, че погледът му е втренчен в мен и в главата ми нахлуват безброй въпроси: какво всъщност се крие зад това лице?
- Мадам, ще се постараем да направим престоя ви на този кораб наистина приятен!
- Благодаря за всичко, капитане!
-За вас съм Никус -ми отвръща със спокойния си тон и обръщайки ми гръб, заповядва на своите хора. –Хайде, момчета! Доста работа ни чака.

Lefkada
Остава само една нощ до пристигането ни в Lefkada. Вече знам, че там ще бъде моето ново начало.Много пътища има и по някой ще тръгна и аз, но винаги в спомените ще те прегръщам, сестричке.Няма да те изоставя! Чуваш ли, море! Ще я търся,а по крайбрежието вълните ти ще разбиват мечтите ми. И под яркосиньото небе, там, където пясъкът заличава следите, ще извикам отново името ти.
- Меги, какво има, защо плачеш?- прекъсва мислите ми Крис.
-Ти си виновен за всичко! Чуваш ли, ти и само ти!
Часовникът отново тиктака, а времето така лети и ги заличава. Единствените оцелели сме само двама. Готова съм да се нахвърля срещу него в каютата, но той безпомощно е хванал косите си. Започва да плаче като някакво малко дете, което иска да избяга, за да се спаси от чувствата, които нахлуват като проблясъци от падащи звезди насред океана.
- Обичал си я, нали?

- Бяхме деца. После изведнъж всичко се промени. Любовта нарастваше в омраза, но на сърцето никой не може да заповяда.
- Крис, съвземи се! - започвам да го умолявам, но сякаш не ме забелязва. Потънал е в спомени. Ако лудостта го кара да живее и да вярва, че любовта е тук дори когато я няма и да мечтае за нея, за да я чувства толкова близка, а после изведнъж попаднал в реалността разбира страшната истина, че в този свят човек е сам!
На вратата някой почука и в каютата ни влезе младо момиче.
- Капитанът ви очаква!
Тръгвайки след нея, изкачвам бавно стъпалата.Спомням си, че предния ден някой ми беше споменал името й - Петра.
- От 5 години съм на този кораб. Морето е моят дом. Всичко, което имам, е Никус.
- Обичаш ли го?
-Той е единственият, който някога е правил нещо за мен.
Искам да я помоля да ми разкаже повече за себе си, но вече сме на втория етаж на палубата и е време да се настаня на тъмнокафявия стол, от който ще мога да наблюдавам пълната луна, която примамливо и почти закачливо ще осветява приказното море.

Лефкада
В този момент имам усещането, че съм в някоя приказка, която не бих искала да свърши. Седя така безмълвна срещу този напълно непознат и си мисля,че ако не беше той, може би никога нямаше да дочакам изгрева. Знам, че трябва просто да му благодаря за всичко, дори за прекрасната вечер и препълнената маса, на която са сервирани задушени скариди и октопод, но съм безсилна срещу вътрешния порив, който така ненадейно възниква в мен. Искам този миг да бъде вечност! Аз не съм и предполагала, че в безкрайното море чувствата могат да бъдат толкова дълбоки! Също така не съм и смятала, че очите, опиянени от дълбочината на океана, потъват в онази тайнствена загадъчност, която те изпълва с топлина и смяташ, че отново си жив. Тук! Далеч от хората, където няма пътища. Само една неизвестност, която те води към сушата, но достигнеш ли я веднъж, това ще бъде краят на илюзията. Дали е любов? Или просто миг, в който вълните разбиват надеждата, а нощният полумрак изпълва с приказни звезди нощта. И как ми разказва за острова на боговете. И за древногръцката поетеса Сафо, която, произлизайки от богато семейство, я принуждават да напусне остров Лезбус, отивайки в Сицилия, където среща своя моряк Фаон. Но когато чувствата потъват и ограбвайки последната надежда на любовта, той предпочита да избере своята слугиня Мелита.Тогава какво й остава - да тръгне към Лефкада. Там, между Рая и земята. Между живота и смъртта на тази бяла скала за последен път призоваваАфродита:
Безсмъртна, злаготронна Афродита.
Зевсови ръце, хитрице,
о, моля те - с терзания и мъки
недей разкъсва моето сърце.
Ела и както някога, Богиньо,
подаваше ухо на моя глас
и щом ме чуваше, напускаше веднага
чертога златен на баща си
и се понасяше към мене мигновено
на своята колесница, впрегната
с рой малки, пърхащи врабчета,
и литваше към черната земя,
те бързо те довеждаха при мене -
и ти с усмивка на безсмъртното ложе
ме питаше какво ми е станало ,
защо те викам пак, защо те моля
и лудото сърце какво желае
да ми се случи..."Я кажи, Сафо,
в кого си влюбена , да ти го доведа.
Кажи, Сафо, кажи...
Дори от теб да бяга-ще те гони
и ако дарове не приема
-скоро ще ти донася дарове.Ако не те обича
ще те обикне - и да не желаеш вече.
Ела ми и сега и ме спаси, Богиньо,
от тежки мъки. Направи така-
душата що желае да се случи,
бъди ми ти съюзник , о безсмъртна!
Сафо

Не искам да плача, не и сега, когато изведнъж разбирам всичко. Дори и да я има любовта, тя ще остане скрита. И някъде там, на тези скали, ще бъда забравена от Никус. Отчаяно ще си мисля и за Мария, която е някъде там, на Дяволския остров. Дали дърветата на клоните отново ще се вият откъм земята, където дъждът ще вали и няма да спира?
МАНАСТИРА ФЕРОМЕНИ
- Хей, хубавице! Не си играй с огъня, защото накрая ще изгориш.
- Не ми вярваш, нали?
- Вашето плаване свърши дотук!
- Меги, погледни натам, към скалите! - прекъсва разговора ни Крис, но сякаш не обръщам внимание на думите му и продължавам:
-Ти си виновен за всичко! Ако не беше ти, сега тя щеше да е тук...
И тъкмо искам да кажа още нещо, но виждам,че няма смисъл. Корабът вече е хвърлил котва, а Тимус ме хваща под лакътя и едва чуто ми казва: -Време е!
- Ами капитана?
- Не направи ли достатъчно за вас?
- Смятах, че ще слезе в Лефкада.
- Не, мадам. Никус нареди да ви настаня .
- Значи ли това, че няма да го видя повече?
- По-добре забравете за него! - вече почти съм стигнала до стъпалата и извръщам погледа си към горната палуба, и го наблюдавам така известно време, облечен в бялата си тениска, както когато го видях за първи път. Но Крис ме прекъсва в най-неподходящия момент.
- Меги, изчакай ме малко! Мисля, че забравих нещо там горе!
- Добре, побързай!
Не бяха изминали и пет минути, а вече ми липсваше. Покрай мен е само Тимус, който нервно крачи, защото по всичко изглежда, че престоят му от един час на острова ще се окаже по-дълъг от предвиденото време.
-Тимус, сега какво ще стане с нас?
- Животът е труден.
-Ти нали не вярваш, че аз мога да имам нещо общо с парите!
- Какво значение има в какво вярвам аз...
- Ето го, най-после! – отвръщам, поглеждайки към онова невинно изражение, което показваше Крис винаги, когато се чувстваше виновен. Да си призная, не съм очаквала, че толкова бързо ще се върне. Наблюдавам го така няколко минути и първата мисъл, която минава в главата ми, е какво ли има в малката торбичка от плат.
- Меги , аз ги взех....
- Какво си направил?-почти прошепвам на ухото му, така че да не ни чуе Тимус, който е само на няколко крачки и устремено върви към стръмната пътека на манастира Феромени.
- Взех това, което ми принадлежи. Спокойно. Нищо няма да се случи. Демоните отдавна вече спят някъде на Дяволския остров.
- Не знам защо не те оставих там...
- Ха,...ха,...ха!
- Хей, вие двамата! Нямаме много време, ако зависеше от мен, щях отдавна да съм ви зарязал някъде.
Остават само няколко стъпала. Бялата порта на манастира е отворена, сякаш вътре вече ни очакват. И тримата вървим по зелената алея, а няколко монаха мълчаливо минават покрай нас. Единият от тях сякаш изостава и спира до мен. Едва виждам лицето му от черната качулка, която покрива голяма част от челото, а очите му някак си тъмни, смирено очакват да влязат в храма господен, където ще се посветят изцяло на свещената икона.
Но точно пред входа спира и заставайки достатъчно близо до мен, погледите ни изведнъж се срещат. Имам странното чувство, че иска да ми каже нещо, затова бързам да го изпреваря с думите:
- Какво има?
-Тук сте, за да бъдете близо до Бог! Смятате, че по този начин можете да изкупите всичките си грехове...
- Не зная за какво говорите!
- Извинете, мадам ! Може би трябваше първо да ви се представя. Мариос Сордини.
- Мариос! Името ви е нетипично за острова.
- Родом съм от Италия.
- Меги, какво е това място? Защо сме тук? - изведнъж ни прекъсва Крис .

- Някой ще трябва да се грижи за теб! - отвръщам и обръщайки му гръб, тръгвам към задната постройка на манастира. А на няколко крачки зад мен е Тимус.
- Чак да не повярва човек как умело омайваш мъжете! Но капитанът разбра същността ви и навреме беше спасен от женската ви съблазън, с която искахте да го оплетете в мрежите си.
- Ах,ти! - вече почти съм готова да го ударя достатъчно силно, за да ме запомни, но по всичко изглежда е по-бърз от мен, защото ми хваща китката така, че да изпитам болка.
- Пусни ме!
- Чувате ли какво ви казва тя! - отвърна Мариос Сордини, който ни е настигнал, отказвайки да влезе за причастието в свещения храм.
- Но разбира се! Нали не смятате, че пред очите на Господ бих го направил...
- Би трябвало да се срамувате от него!
- Виж ти, кой го казва! Ако питате мен, вие сте този, който смени вярата си от католик със християнин. А сега ми говорите за морал.
- Хей, вие двамата няма ли да престанете най-после! - отвърнах и насочвайки се към сградата, застанах пред дървената врата. Мариос Сордини извади своя ключ и отключвайки железния катинар, отвори онази необитаема стая, в която от доста време никой не е живял. А Крис сякаш не може да повярва, че това ще бъде новият му дом. Странно! Изглежда като някакво малко дете.Тук, в средата на стаята и в тишината на покоя, не намирам нищо от онзи властен човек, който раздаваше правосъдие. Може би Дяволския остров наистина е прокълнат и който веднъж е бил там, спасение няма!?
- Искаш да ме оставиш сам, нали?
- Крис, обещавам ти, че ще идвам винаги, когато мога.
-Ти смяташ, че ще останем ненаказани!
- Не зная за какво говориш.
- Та тя ни е бясна! Затова,че сме я изоставили.
- Какво ли не бих дала за нея! Бих искала сега тя да бъде на моето място. Бих направила всичко, дори ако трябва и да мина през ада.
- Хайде, нямам цял ден за губене! - ме прекъсва Тимус, за да ми подскаже,че е време да тръгна към градчето Нидри .
Излизам и не искам да обръщам погледа си към безпомощното му лице, само чувам гласа му, който непрекъснато ми повтаря:
- Не го прави!
Но вече съм тръгнала към тясната пътека, откъдето наблюдавам морето. Вълните заличават мечтите в хаотичното време и няма връщане назад. Корабът е хвърлил котва на самотния бряг. И точно преди да отплава, на тези стръмни скали, отново е в мисълта ми, преди да потъна в забрава.
На остров непознат.
Пристигнах от другия свят.
В морето открих любовта,
но изведнъж останах сама!
Край бреговете ти бродя смирено.
С едничко сърце наранено.
На тази бяла скала.
Потъвам в безкрайността.
"Кажи ми и ти, Сафо,..
с любовта си към Фаон...
остана ли вечна обичта...
Или в името на боговете
намери утеха твоята душа
в убежището на смъртта...
Защо? Защо Сафо?
Безпощадна е съдбата.
Отминали са векове.
И тъй развихряли се ветрове.
По камънни недоизписани строфи,
с очи недоизплакани,
с думи никога не казани!

НИДРИ
Вече съм в градчето Нидри, но дали е вярно, че човек, веднъж стъпил на това място, никога не го забравя...Или просто омайващата красота завладява душата, която, опиянена от светлия лъч и надежда, тръгва към новия път и няма връщане назад, а очите ми втренчено наблюдават двуетажните къщи и портокалови дръвчета, които примамливо ме посрещат.
- Пристигнахме! - изведнъж спира Тимус и отваряйки желязната врата откъм градината, си спомня онези красиви спомени, които го връхлитат мигновено. -Тук, на това място бях като дете под крилото на Барба Дино Манолици, който вечер стоеше зад прозореца и ни наблюдаваше как с Никус брояхме звездите и очаквахме деня, в който ще отплаваме в морето. Аз бях в ролята на помощник капитан. Но ти...ти не разбираш нищо! На Барба Дино дължа всичко, дори пътят до манастира е построен благодарение на него, но, за съжаление, вече го няма.
-Защо, какво се случи?
- Почина.Той ми беше като баща. А, ето я и нея!
- Коя е тя?
- Дъщеря му Анастасия, но всички й казват Сула.
Да си призная, изглежда доста красива. Застанала до вратата, ни посреща с онези кафяви очи, които преди броени минути бяха скрити под тъмните очила .

Вече съм в кухнята и съм застанала точно до коридора , който води до външността на къщата. Срещу мен, точно до прозореца, на дървената полирана маса, покрита с бяла покривка, по чиито краища с ръчно изработена дантела й придава изящество и красота, ме наблюдава младо момиче на видима възраст около деветнадесет или може би двадесет године. Странно, опитва се да изглежда спокойна, но сред цялата тази тишина ръцете й леко треперят и упорито си играят с вилицата, за да да сложат в устните си поне малка част от добре сготвеното пастицио. Тимус сякаш забеляза притеснението й, защото устремено се насочи към нея, целувайки нежно челото й.
- Какво има пак?
- И този път не ми носиш нищо, нали?
- Знаеш, че винаги ти нося по нещо! 
Да! Наистина не я е забравил, защото от себе си извади черна кутия и отваряйки я, виждам диамантената огърлица, която щеше да й придава нежност.
- Коя е тя? Защо е дошла? 
-Теврула! Така ли се отнасяш към гостите ни ?- почти заповеднически се намеси Анастасия.
- Миличка, тя ще остане тук!-продължи Тимус.
- И колко дълго ще продължи престоят й - цяла седмица, месец ,година?
- На това ли те учих толкова години?
-Защо не си признаеш, че ти никога не си ме обичала! През цялото това време искаше да бъда дъщерята , която не си имала. Но аз твоя дъщеря ли бях? Не! Просто ме взе при себе си. Обеща ми, че след онзи ден ще се грижиш за мен, но защо никой не ми каза тогава, че всъщност истинската ми майка почина по твоя вина.
- Таврула! Какво ли не бих дала в деня на катастрофата аз да бях карала колата в онази нощ.
- И сега какво...Решила си да ме замениш с тази непозната.
- Престани! Нямаш право да ми говориш по този начин.
- Каза ли вече на Тасо?
- Още не!
- Ето, виждаш ли! Дори не си му казала.
- Не мога да го притеснявам по всяко време. Тази сутрин имаше работа в участъка, между другото трябваше вече отдавна да е тук.
- Е, аз ще трябва да тръгвам!-прекъсна ни изведнъж Тимус, който неволно стана свидетел на поредния ни скандал.
- Няма ли да останеш за вечеря?
- Ако зависеше от мен, щях да остана и повече, но капитанът ме очаква.
- Да, да! Вечният дълг към морето.
Стоя така известно време като вцепенена. И си задавам въпроса къде всъщност е моето място? Знам, че дълбоко в себе си ще започна да я търся, защото не съм спряла да вярвам, че е жива и си мисля, че колкото повече съдбата ме отдалечава от нея, толкова повече вярвам, че тя е някъде там. Така тези няколко минути в размисъл минават в мълчание, сякаш всяка една от нас за една част от секундата е забравила за съществуването й, когато телефонът звъни, а аз успявам едва доловимо да чуя гласа на г-н Тасо, който съсредоточено разговаря с Анастасия.
-Скъпа, извини ме! Мисля, че няма да мога да стигна навреме.
- Да, знам! Трябваше да помисля за това по-рано,тогава, когато все още имаше време.
- Престани! Знаеш, че ще се реванширам.
-Това го чувам от месеци. Може би, ако имахме свое дете...
- Пак ли започваш! Знаеш, че хората се раждат в цивилизован свят, но това е само маска, която крие истинската им същност. Навън е пълно с шибани ловци и убийци, такава ги е създала природата. И някой като мен ще трябва да ги спре. Знаеш ли, колкото и да се боря, не преставам да мисля, че това ще бъде краят. Но после сякаш започвам отначало.
-Скъпи, съжалявам!
Имам странното усещане, че Анастасия ще заплаче, но гордостта й взима надмощие, сякаш онзи вътрешен глас продължава да й напомня, че тя е дъщеря на Барба Дино и трябва да превъзмогне всичко, за да е отново на полагащото й се място. Само тогава баща й би се гордял с нея. Ето, вече съм в онази стая с изглед към морето! Стоя така известно време и си мисля дали е вярно, че богатите винаги са сами?
Вече цяла седмица, откакто съм в манастира. Животът на всички тук е свързан с околните. Особено, когато човек е поел по пътя на просветлението. Колкото и да се връщам в мислите си към миналото, толкова повече разбирам, че съм бил заобиколен единствено от слабост и провали. Може би всичко е въпрос на време, но с него вече разполагам достатъчно. Не се поддавам на гнева. Знам, че за някои хора винаги ще си остана проклет негодник. За други ще бъда просто още един луд, който по някаква случайност е попаднал сред тях. Може и да съм, според ситуацията, която ми го налага!
Но животът ме научи, че не трябва да се доверявам на никого,та нали тогава хората ще знаят за слабостта ми и рано или късно ще я използват срещу мен. Така стоя безмълвно срещу свещената икона в моята килия, но не мисля за нея и Бог. Ами за това, още колко време ще трябва да остана...
В този следобеден час, когато часовникът едва показва три и всички са по своите стаи, имам странното усещане, че някой има пред вратата. Може би съм сбъркал, или така ми се е сторило, но сякаш някаква сянка иска да се вмъкне в покоите ми ...Не зная, но първият ми инстинкт ми подсказва, че трябва да се скрия някъде. Знам, че всъщност няма от какво да се страхувам, но въпреки всичко го правя, защото няма по-голям враг на човека от самия човек.
Изглежда съм прав. Защото чувам лек шум и ето, ключът отключва желязната врата и някой влиза, насочвайки се към единственото ми легло в края на стаята.Боже! Зная, че не трябва да споменавам напразно името на бог, но какво ли прави Марио Сордини тук?
- Мен ли търсиш?
- Да.
Изведнъж в съзнанието ми възниква онзи образ, който смятах за мъртъв, но нима мъртвите се връщат от там, за да ме приберат при себе си? Или просто съдбата иска да си поиграе с мен и да ме накаже за всички онези грехове? Но ако е грях, че обичах женската й плът, то тогава кое е правилно?
- Кармен! Вече смятах, че никога няма да те видя.
- Нима? Не знаеш ли, че работата ми изисква определена нагласа? Избирам си някой като теб, който приема задачи. Посочени мишени. Някои трябва да изглеждат като нещастен случай, други трябва да хвърлят подозрение към някого, а някои от тях просто трябва да получат ясно съобщение. Лесно е да стреляш, но най-добре е, когато никой не знае, че си там! Така се сдобих с място в кухнята. Готвех на затворниците и същевременно си осигурявах достатъчно храна, която не можеха до си позволят повечето от тях. Някои тайничко идваха при мен вечер, точно преди да измия чиниите, и срещу известна сума пари получаваха допълнително пилешка супа и някоя и друга филия хляб. Разбира се, много от тях не ме и обичаха, но важното беше самата аз да се обичам . Трябваше да бъда винаги предпазлива, защото дори в кухнята нямах покой от онази дебела чернилка, която обичаше да показва,че е нещо повече от другите. „Хей, Кармелита! Нали знаеш ,че те следя от близо!” В тези моменти направо побеснявах и едва сдържах гнева си.Но знаех, че търпението е единственият начин да избягам. И ето че съдбата беше на моя страна. Единият от стражарите, който всяка вечер заключваше вратата на кухнята след мен, беше погълнал твърде голямо количество алкохол. Наблюдавах го как седи на дървения стол и клатушкайки се, ми казва: „Хайде, няма ли да приключваш с работата си тук? Приготвил съм ти изненада.” „След малко и съм готова, трябва само да изхвърля този боклук.” „Остави го ! Ще го направиш утре.” „Е, потърпи ! Сега се връщам.” Кучият му син ! Сам ми даде ключовете от вратата, която водеше към двора. Разбира се, това беше моят единствен шанс и аз го направих. Вече бях във вътрешността на затвора, точно до контейнера, наблюдавайки светлините на прожекторните лампи, които непрекъснато сменяха своята посока. Стараех се да ги избягвам, защото знаех, че попадна ли под тях, ще съм забелязана и с мен ще бъде свършено.
- Наистина съжалявам за всичко, което ти се е случило.

- Знаеш ли, нашето време свърши до тук!
- По дяволите, Кармен! 
- Къде са парите? Или предпочиташ да ги намеря сама?
-Ти си една проклета кучка!
- Не и колкото теб!
- Но ще искаш ли да дойдеш с мен?
- Съмняваш ли се?
- Ни най-малко!
Изминаха няколко минути, а ми се сториха цяла вечност. Вече сме пред манастира. Единственото ни осветление през тази нощ е пълната луна, която примамливо и почти закачливо със своите проблясъци ни показва пътя през нощта. А аз вървя устремено, достатъчно близо до него по тясната пътека, която завива надясно, откъдето в далечината наблюдавам прекрасния изглед на морето. Да си призная, не съм и предполагала, че Крис ще се раздели с половината от своето богатство, и то не, че никога не го е правил, та нали за мръсните му сделки в кантората имаше нужда от някого, който да върши нещата вместо него, и този някой бях аз. Правех всичко, но никога не съм и предполагала, че ще ме изостави на онова ужасяващо място. Сега зная, че трябва да му се доверя, но не дотолкова, че да изгубя разсъдъка си.
- Миличка! - изведнъж прекъсва мислите ми, спирайки толкова близо до мен, а аз несъзнателно допускам същия този страх както тогава. Дълбоко в себе си съм убедена, че го познавам дотолкова ,колкото смятам, а той просто с едно леко движение докосва косите ми, а очите му втренчено ме наблюдават, сякаш искат да ме предупредят, че трябва да бягам.
-Ти нали не смяташ, че съм луд?
- Ни най малко.
- Пристигнахме!
Да си призная, и представа си нямам къде се намирам. Сигурно друг на мое място би избягал, защото гъстата растителност е навсякъде. Изведнъж си давам ясно сметка, че постъпвам, без да мисля за последствията, които могат да ме сполетят. Ами в действителност за пред хората и всички останали Крис наистина е луд. Това не е ли причина да смята, че каквото и да направи, винаги ще остава ненаказан...
- Какво е това място?- объркана го питам и напразно искам да придам на гласа си спокойствие, от което толкова много се нуждая. А той отключва железния катинар и отваря вратата. Твърде високата мрежа сякаш заобикаля няколко квадратни метра, а аз трябваше да вляза, но дали това не беше поредният му капан, или просто обичаше да наблюдава слабостта на околните, за да бъде престижен дори и тук.
Вече съм пред манастира. След мен плътно до стената от лявата ми страна е Крис. С нетърпение очаквам да получа полагащия ми се дял и да се махна веднъж завинаги от това място, защото си искам собствения живот отначало. Не бих го заменила с ничий друг живот. Е, да, някои хора просто се раждат богати и такива си тръгват от този свят, а други винаги си остават там на дъното, където всъщност би трябвало да е тяхното място. Защото на пръв поглед изглеждаха жалки. Колко пъти ги бях подминавала в големия град, а после съдбата искаше да ми покаже, че не всичко е толкова просто .Сега вече започвам да си представям как съм в кантората и върша всичко вместо Крис. Дори документацията му водя, а оттам човек можеше да извлече солидна сума пари, стига да знае как трябва да го направи. Така прехвърлих голяма част от тях на мое име. Сега съм тук, за последния дял, и после, преди още да разбере, че всъщност вече не притежава почти нищо, само една празна кантора, която много скоро ще му бъде отнета, аз ще бъда достатъчно далеч. Може би първо ще отида в Швейцария, където бях ходила неотдавна, още преди да се появят тези двете сестри, които така умело объркаха плановете ми още тогава.
- Крис, сега накъде?
- Надясно.
- Нали няма да ме изиграеш!
- Зависи доколко можеш да ми вярваш.
- Откакто ме изостави на Дяволския остров, нямам доверие на никого.
- А трябва!
- Каква е тази мрежа?
- Влез и ще разбереш!
- Защо не го направиш ти?
- Правил съм го толкова пъти, че даже престанах да ги броя.
- Знам, знам! Искаш всички да повярват в лудостта ти, но не можеш да изиграеш единствено мен!
- Е, искаш ли тези проклети пари!? Ако е така, просто го направи!
- Какво е това място! - го питам и вече преминавам през вратата, но едва когато съм вътре, той я затваря след мен с железния катинар, отговаряйки с ироничната си усмивка .
- Убежище! 
- Какво правиш? Отвори ми!
- Кармелита, никога повече не се ебавай с мен! Чуваш ли, никога!
- Аз наистина съжалявам!
- Знаеш ли, наистина си жалка!
- За бога! Какво искаш, да ме убиеш ли...
- Разбира се, че не!
- Бързо, отвори ми! Там има нещо...
- Знаеш ли, всичко съм смятал до вчера за теб, но това, че ще те е страх от една малка и невинна маймунка...
- По дяволите, Крис ! Смятах, че си луд, но не дотолкова, че да не можеш да различиш тигър от маймуна.
- Сигурен съм, че оставих парите ето там...Трябва просто да отидеш и да ги вземеш!
- Да ме убиеш ли искаш? Мамка му, това наистина е тигър! Свършено е с мен!
- Не мърдай! Ако направиш и най-малкото движение, ще те разкъса. Да се надяваме, че е закусил добре. 
Изглежда съдбата е благосклонна към мен, защото в същото време тигърът насочва погледа си надясно, откъдето малката маймунка почти закачливо подскача отляво, размахвайки черната торбичка от плат.
- Бързо, сега е моментът!
- О, нима си загрижен за живота ми!-отвръщам и излизайки от голямата клетка, продължавам да говоря, сякаш на себе си.
- И сега какво...какво ще стане?
- Сиси, ела тук!

- Виж ти, дори си има и име!
- Чуваш ли, на теб говоря!Забавно ли ти е да си играеш с мен!
Да си призная, всичко съм очаквала, но животът ми да зависи от някаква маймуна, която бих казала, че ме презира, защото я чувам как надава силен писък точно до мен и побягва като побъркана надолу по пътеката, която води към плажа.
- Бързо! След нея,трябва да я настигнем!
Така и не разбирам как попаднах в собствения си капан. Та тук е пълно с луди. И едва когато съм сигурна, че съм настигнала Крис и тази отвратителна маймуна, падам на ситния пясък и още по-объркана чувам той да вика след нея, а тя е вече на лодката и очаква цялата тази неизвестност, която й предоставя морето.
- Сиси! Меги ще дойде за мен, защото ми обеща. Обеща ми, че никога няма да ме изостави!
- По дяволите! - наистина е луд, но въпреки всичко сядам в лодката до тях с единствената надежда, че някъде там в морето ще срещнем кораб, който ще ни отведе у дома.

ФРАНЦИЯ - ПАРИЖ
Слънчевите лъчи бавно проникват през тъмнозелените пердета в стаята на хотела. Нямам и най - малка представа още колко ще остана тук, но смятам, че е крайно време да променя живота си. Също така не помня нищо от своето минало, сякаш някакъв тъмен облак е замъглил съзнанието ми, а в ума ми е единствено Париж. Днес отново ще мина по улиците му, по които минавам месеци наред, но имам усещането, че тук не е моето място, сякаш душата ми линее и винаги е някъде другаде . Ако можех за един - единствен миг да си припомня миналото, за да знам кое всъщност е моето име, имала ли съм собствен дом или любим, които съм прегръщала в студените си нощи? Знам, че искам да бъда щастлива, но как бих могла, след като все още потъвам в неяснота. Да си призная, нямам никаква представа как ще мине денят ми и дали той ще ми донесе всичките спомени, от които толкова много се нуждая. Но е време да изляза навън сред хората, не искам да се крия от тях, искам да знаят, че аз обичам Париж ,въпреки ,че един ден просто ще затворя вратата след себе си, за да си тръгна там, където ми подсказва сърцето. Взимам светлосиния шал и излизам в коридора и влизайки в асансьора, който бавно преминава през етажите, слушам мърморенето на мъж и жена, които сякаш спорят за нещо, и най-сетне съм на партера, откъдето ме посреща портиерът.
- Бонжур, мадам!
Не му обръщам внимание, просто излизам през входната врата и слизайки по стълбите, когато вече съм на улицата, съсредоточено искам да тръгна пеша, но личният ми шофьор е навсякъде както винаги. Застанал точно пред мен, за да не мога да продължа, отваря вратата на червения понтиак .
-Заповядайте!
- Не, благодаря. Днес ще вървя пеша.
- Но, госпожо! Г-н Жонсен ще ви чака в кабинета си. Знаете, че не одобрява, когато излизате сама.
- Но аз промених решението си!
Вече започвам да побеснявам от непрекъснатите подчинени, които ме следват навсякъде. Да си призная, отначало всичко беше някак забавно, но след това с течение на времето имам усещането, че съм като някоя птица, на която понякога й се иска да излети, за да почувства свободата, сливайки се с тихия полъх на вятъра, но в следващият момент навежда главата си сломено, защото й се струва, че дори и да го направи, няма да може да намери своя път.
- Госпожо, не го правете! Аз имам деца, които трябва да храня.
Да си призная, наистина съжалявам личния си шофьор, който изцяло зависи от милосърдието на Жонсен, но пък въпреки всичко аз имам свой живот, затова го наблюдавам за едно известно време, след което решавам да му покажа, че всъщност никой не може да ми заповядва къде да бъда и какво да правя.
- Не разбираш ли, имам нужда да остана сама!
И още преди да ми е отговорил, вече вървя по улица Риволи, която е разположена почти успоредно на Шанз- Елизе. И едва когато съм сигурна, че вече никой не ме следи, нито пък наблюдава всяко едно мое движение , защото умело съм се смесила с тълпата, нетърпеливо се насочвам към река Сена. Бях чувала различни истории за тази река. За известната Жана Д/Арк, която още в своето детство е наричана Жанет. А после изгорена на клада, чиято прах е разпръсната по реката, а в днешно време носи името си свещена река. Може би ненапразно наричат Париж столицата на щастието...Но в момента мисълта ми е навсякъде другаде, но не и тук. Едва след като пристигам на моста Понт де Норманди /Pont de Normandie/ , който е бил вдъхновение на прекрасни творби и велики художници, сякаш съм изпълнена с нова надежда, която осмисля моето съществуване. Наблюдавам приказните лодки, които плават, и имам странното усещане, че съм някъде там в онази неизвестност и в тази дълбочина, която осмисля съзнанието ми като някакви малки проблясъци, но после всичко изведнъж изчезва. Насочвам погледа си вляво, откъдето трябва да се появи господинът, с когото бях провеждала не един или два разговора по телефона, но никога не бях го срещала. И ето че точно от лявата ми страна мъж на видима възраст около петдесет, а може и по-малко, е застанал до мен, наблюдавайки изражението на лицето ми, поднася кошница с разноцветни цветя.
- За вас, мадам! - и още преди да кажа каквото и да е било, вече в ръката ми има красива червена роза.
- Видя ли ви някой, когато идвахте насам?
- Не. Моля ви, какво открихте за мен?- да си призная, с нетърпение очаквам да разбера нещо за моята самоличност. Искам да знам коя съм и откъде идвам. Имала ли съм си дом, а може би и любим .Дали ме очакват някъде или просто съм нямала минало...Знам, че хората наемат частни дедективи по различни причини. Едни, за да следят някого, а други просто искат да открият някой близък. Аз не спадам нито към едните, нито към другите. Искам просто да знам кое е истинското ми име.
- Името ви е Мария! Последно сте се намирали на Дяволския остров, откъдето Макс ви е продал на пазара за черни рубини. Жонсен ви е купил и вие сте станали негова собственост.
- Но той ми каза, че аз съм негова съпруга.
- И вие му повярвахте!.
- Ето защо нямаме собствени снимки. 
- След като сте били продадена, заедно с него сте се качили в частния му самолет до Франция. Но е имало жестока буря, която е сварила пилотите неподготвени. Всичко изведнъж е почерняло пред очите. Самолетът е изгубил двата двигателя. Всички е трябвало да се разбиете след минути. Единствените думи, които сте казали са били: „Гледай, натам ли отиваме?” „Точно така!” –ви е отвърнал Жонсен. Над десет хиляди метра височина е било хубаво и после черното небе, което не бяхте виждала никога. Нямало е никакви светлини, сякаш сте били в някаква тъмна стая без ток. Смятали сте, че няма да оцелеете, но е станало чудо и самолетът е успял да се приземи. Просто 

докоснахте смъртта, а после забравихте всичко, изгубихте представа за място, докторите казваха на Жосен, че може би някой ден ще възвърнете паметта си, но той знаеше, че ако това се случи, може би никога няма да го заобичате. Накара ви да повярвате, че той е вашият любим, защото се влюби безумно в красотата ви. Не зная как може да ви наблюдава с часове и да крие същността ви или може би страхът,че ще ви изгуби, го кара да ви желае все повече и повече.
Не мога да повярвам, че Жонсен е способен да ми го причини. Странно е, нали,човек си въобразява, че може да познава другия достатъчно добре и му вярва, но после изведнъж осъзнава, че цялата тази вяра е просто плод на съзнанието, която съзнателно или не приема другия като част от себе си, ала когато самото разочарование е по-силно от вярата, която е вече изгубена, всичко останало е без значение. Тогава целият този светъл лъч светлина с проблясъци от синьо и с очи, изпълнени с копнеж сред цялата тази тишина на покоят, избледняват, но ще може ли да прости или просто ще тръгне по другия път, където страхът от неизвестността ще бъде в тъмната и непоносима стая ...
Всъщност беше длъжен да ми обясни, преди да си тръгна! Затова отново вървя към 
улица Шанз-Елизе, но този път завивам надясно и заставайки пред десететажната сграда, си мисля какво ли всъщност се крие зад тази фирма Angart ? Нямам време за губене, затова почти връхлитам през вратата и тръгвам към асансьора. Охраната ме настига, сякаш иска да ме спре. Мен ! 
- Госпожо, не можете да влизате просто така!
- Не ми казвай какво да правя !
- Но господинът нареди никой да не го притеснява!
- Слушай, зная, че си тук, за да се подчиняваш ! Но ако не ме пуснеш да мина през тази врата, ще съжаляваш, че изобщо някога си се раждал !
И преди да е казал каквото и да е, вече съм на третия етаж. Всичко друго съм очаквала да видя, но да пие в кабинета си със своята секретарка, която го наблюдава с онзи поглед на влюбена жена, която е готова да потъне в обятията му. Не! Навярно съм просто играчка, с която е задоволявал собствения си каприз ? И какво,трябва ли да съм му благодарна, че просто съм била нужна на някого ? Разбира се, че не! 
- Забавлявате ли се! - за една част от секундата наблюдавам гравираните чаши, а той, застанал до прозореца така спокоен, сякаш нищо не е станало.
- Скъпа, не те очаквах!
- Що за човек си ти?
- Мадлен.Моля те, излез!
Наистина е нагла, мисля си, след като с гордо вдигната глава минава покрай мен, сякаш не съществувам. Но всичко много скоро ще се нареди, защото аз не смятам да оставам и секунда повече в онзи хотел.
- Лъгал си ме през цялото време! Защо Жонсен, защо?...
- Не е това, което си мислиш ! - и прави няколко крачки към мен, сякаш иска отново своята играчка в ръцете си, която бе държал неведнъж, но играчките рано или късно просто се чупят, оставайки единствено парчета след себе си.
- Не ме докосвай, нямаш право!
- Какъв ти е проблемът този път! Дадох ти всичко. Ами ти...ти какво направи за мен?
- Жалко нищожество, смяташ, че можеш да контролираш всички.
- Не ми говори така, чуваш ли, недей! Защото после ще съжаляваш.
- И какво ще направиш? Ще ме накараш да забравя или ще се възползваш от мен?
- Чуваш ли се какво говориш? Та ти си едно нищо.
- Да, да! Но аз си спомних. Спомних си това, което никога не ми каза.
- И какво, сега вече наясно ли си, че ти беше просто една робиня!
- Робиня, която купи от пазара за роби.
-Тогава би трябвало да знаеш, че ми принадлежиш. Платих твърде висока цена на Макс за теб.
- А мен накара да ти вярвам, че съм ти съпруга.
- За бога, Мария! На теб ти харесваше да носиш диамантения пръстен.
- Всичко свърши ! Чуваш ли, всичко...
- И какво, смяташ, че ще можеш просто така да си тръгнеш! 
Тъкмо искам да му кажа колко всъщност е пропаднал в стремежа си за притежание, когато виждам познатата снимка в пожълтелия вестник на бюрото му. Познах моята единствена сестричка, която отчаяно ме търсеше. Взимам и притискам страниците до себе си, сякаш по този начин я прегръщам. Сега вече зная къде е тя, защото тези букви останаха в съзнанието ми. Лефкада. 
- И това ли скри от мен? 
- Почакай! Направих го, защото не исках да те изгубя.
- Жонсен, човек може да изгуби много неща в живота си, но да задържиш някого чрез измама е истинска лудост!
Изглежда светът е пълен с жени като нея. Колкото повече получават,толкова са неблагодарни. Ти ги обсипваш с цветя и ги водиш в изискан ресторант, а после какво получаваш в замяна? Нищо ! И на всичкото отгоре си позволяват да контролират живота ти, но не и с мен!
- Знаеш ли, ти си просто още една кучка!
- Е, достатъчно се забавлява ! Всичко свърши...
- Не си играй с търпението ми! Не можеш...
- Жонсен ! Ти си едно нищожество.
- С такива като теб е пълно по улицата. Ето, погледни през прозореца! Застанали на ъгъла, чакат някой като мен и ,разбира се, истинско щастие е за тях, ако им позволиш да изпразнят кредитната ти карта. 
- Не ти искам проклетите пари.
- Сега говориш така, но да те видим после .
- Стига! 
- Мадлен! -извика със заповедническия си тон, а тя влиза в кабинета, сякаш през цялото време е била зад вратата, подслушвайки всяка наша дума.- Изпрати госпожата до входа и кажи на охраната повече никога да не я допуска до сградата!
- Няма нужда! Аз тъкмо си тръгвам.
-А, има и още нещо! На излизане хората ми ще те проверят в случай, че се опиташ да си присвоиш някоя или друга банкнота.
- Смяташ, че всички са като теб! 
- Не смятам! Сигурен съм. 
И вратата вече е затворена. Не зная как въобще мисли, че може да продължи.
- Мадлен! Казвам ти ,че тя ще се върне! Смята, че може да се справи и сама, но много скоро ще започне да съжалява. Просто ще ме моли да я върна при себе си, но единственото, което не понасям, това са предателите.

Παντελής Παντελής .
Тази вечер нямам представление. Стоя изправен в хола, точно до прозореца, и наблюдавам Атина. Самотата изведнъж нахлува в мен, макар да знам, че навън хората ме очакват . И приятелите ми са в близкото кафене и от време на време поглеждат към вратата, за да видят дали ще се задам откъм съседната улица, така както го бях правил неведнъж, но не и този път, защото една мисъл не ми дава покой : дали, ако бях просто един обикновен човек, всичките щяха да ме приемат такъв какъвто съм...
Ето! Днес някой е поставил отново цветя пред вратата.Няма конкретно име, само картичка, на която пише Παντελής Παντελής .Да си призная, имам известно подозрение, защото веднъж така, както си седях в кухнята, ми се стори, че видях чернокосо момиче да минава близо до къщата. Носеше кошница с разноцветни теменужки, но после изчезна от погледа ми и за едно известно време бях забравил как примамливо могат да ухаят цветята. Понякога разпитвах дали някой я е виждал из квартала. Друг път просто смятах, че такова момиче въобще не съществува .
Искам да я откъсна от мислите си, затова изведнъж решавам да тръгна към Анастасия. И въпреки да знам, че трябва да пътувам най-малко два часа до Лефкада, съм готов да го направя, защото това са най-красивите ми спомени. Впрочем моето детство премина на острова. Там можех да играя с часове и да се разхождам из каменния бряг, а тук някакси съм различен. Ето, брат ми влиза при мен! Наблюдава ме с тъмните си очи и въпреки да е само 14 – годишен, знае, че искам да отида там, където бях оставил част от мен. Така, както птицата лети, а после, уморена от свят път, е спряла с наведена глава и плахо наблюдавайки света около себе си, не знае какво ще последва в утрешния ден, дали всичко ще бъде все същото или този свят ще бъде различен...самият аз не познавам! 
От този ден нататък нощите ми се превръщаха се в дни. Не спирах да мисля за нея. Понякога идвах тук, за да отидем край брега на морето, а тя...тя отново търсеше своята изгубена сестричка. Разказваше ми как съдбата понякога среща и после разделя хората. А аз й тананиках някоя от моите песни и знаех, че нито едно от всичките ми представления в Атина не можеха да се сравнят с щастието, което изпитвах тогава, когато тичахме покрай пристанището на Нидри. Смятах да й дам всичко, а най-ценното, което притежавах, беше душата ми! Но любовта изглежда беше различна...Може би съдбата ни срещна твърде късно? Или пътят ни не ни отвеждаше в една посока, но не можех да престана да мисля за нея, за да я изтръгна от мисълта си, там, където е сърцето. Мечтаех си как един ден ще имаме собствена къща. Тук, край брега на морето! Но как можех да изтръгна спомените й за онзи човек, който беше влязъл в живота й много преди мен? Ако можех да го залича, изтривайки го от паметта й, бих направил всичко! Бих плакал заедно с нея и никога не бих я пуснал да си тръгне!
"Можеш да се губиш в неговата прегръдка. Можеш да се разтапяш от целувките му. Можеш да се чувстваш, както и тогава, сигурна с него. Но те питам той дали би ти дал животът си? Не си подхождате, ти казвам. Нека приятелите ти да казват обратното. И знаеш, мила моя, къде съм. И колко ми кажеш, ще чакам! От реакцията ти знам, че ще го направиш. Можеш да изгаряш от неговия поглед. Можеш да се чувстваш като дете, когато се събудиш до него. Но те питам, той дали би ти дал живота си? Спирам да се интересувам от теб, не си ми нужна. Чудя се, защо си била значима за мен...Спирам да мисля за теб. Казвам го и се срамувам. Каквото си докосвала, изхвърлям. Не вярвам, че за теб ще полудея! Не вярвам, че било е предначертано. Ти и аз цял живот да живеем заедно.
Не вярвам в сценарии луди романтични и други глупости такива. Неочаквано се запознахме Случайно се целунахме. Непредвидено се влюбихме. Неволно умираме.
Повярвай и в това, моля те! Че никога не мисля за нощите с теб, че никога не се напивам вечер. Повярвай и в това , развалина в пропастта, че не си ми нужна, очите ти не виждам, в бездната пропадам!"/Παντελής Παντελής

ече съм на острова. И почти съм забравила Париж. Само от време на време си спомням заповедническия тон на Жонсен, който всъщност не беше влюбен в мен, защото той не познаваше значението на любовта, а само непреодолимото желание за контрол върху околните .
Ала всичко остана назад във времето. В момента не искам да мисля за нищо друго, защото знам, че по тази улица, по която минавам, е минала и тя. Затова връхлитам почти като ураган, който не затихва в близкото управление, където ме посреща г-н Тасо . Всъщност не вярвам, че съм толкова близо! Показвам вестника с пожълтялата снимка, а той, застанал срещу мен, ми разказва за моята малка сестричка. 
Навярно е истина, че островът е едно приказно място, който посреща хората с опиянената си красота, и никой никога не може да го заличи от своите спомени. Но началото винаги има и край! Беше време, за да си тръгнем! И ако животът ни предостави едно пътешествие, което всяка една от нас щеше да запомни, то е, защото е трябвало да се случи. Ето че сме на пристанището Нидри, откъдето трябва да отплаваме с поредния кораб. Виждам пламъка в очите й, сякаш слънцето отново е изгряло на хоризонта. На палубата я очаква Никус. Колко могъща е всъщност любовта !? Тя не пита кога и как да навлезе в живота ни. Понякога ни наранява до болка, но пък е чувство, което те кара да бъдеш щастлив, поне и за един единствен миг!
Παντελής Παντελής .
Не мога да повярвам, че си тръгва от мен. Всичко сякаш се губи в една грозна действителност. Не съм дори и за миг предполагал, че ще ме напусне така неочаквано, както беше навлязла в живота ми. Дали и него ще обича по същия начин? Може би дори и повече, защото, ако не беше така, би останала на Белия остров. Сега, когато вече не съм и нужен, ще се върна отново в Атина, а там моята майчица ще ме посрещне на вратата с думите: „Сине, всички те обичаме! Виж, днес някой отново е оставил цветя!”, а аз ще я прегърна и ще й кажа: „Знам, че мен цяла Гърция очаква! Но ще имам ли някога семейство и дом, в който да се връщам от поредното представление!?” А баща ми, застанал до мен, може би ще ме упрекне как така съм позволил на една жена да завладее сърцето ми. Но аз и на него ще кажа замълчи, да не споменава името й, защото дори когато е далеч от мен, аз я обичам още повече, обичам я такава каквато е!
ДА СИ ДОБРЕ
" СПОМЕНИ ПРЕЛИСТВАМ. 
НИКОГА НЕ ПИТАЙ КАК СЕ ПОЧУВСТВАХ...
ВЪВ ВЪЛШЕБНИТЕ НИ НОЩИ,
ПАК СЕ ВЪРНАХ.
ОТ ПОГЛЕДА ТИ ПОЛУДЯВАХ.
ПРЕЛИСТВАХ СПОМЕНИ.
НИКОГА НЕ СЕ ЗАВРЪЩАЙ, НЕ МИСЛИ...
АКО ИСКАШ СЪНИЩАТА МИ ДА ПОСЕЩАВАШ...
С УТРОТО ДА СИ ИЗЧЕЗНАЛА!
ДА СИ ДОБРЕ, ТАМ КЪДЕТО СИ.
ЩЕ СЕ МОЛЯ ВСЯКА ВЕЧЕР!
ДА СИ ДОБРЕ, НО ДА ПОМНИШ МОМЕНТИТЕ
В КОИТО МЕ ГЛЕДАШЕ В ОЧИТЕ И МИ КАЗВАШЕ
ЩЕ ТЕ ОБИЧАМ ВЕЧНО...
СЕГА ГО КАЗВАШ В ЧУЖДИ ПРЕГРЪДКИ.
РЕВНУВАМ МИСЛИТЕ.
НЯМА ДА ПОВЯРВАШ ,ПРЕЗ КАКВО МИНАХ
ПЕСНИ, КОИТО ТИ ПОСВЕТИХ
НИКОГА НЕ ТЕ ПРЕОДОЛЯХ
ДА СИ ДОБРЕ, ТАМ КЪДЕТО СИ
ЩЕ СЕ МОЛЯ ВСЯКА ВЕЧЕР
ДА СИ ДОБРЕ, НО ДА ПОМНИШ МОМЕНТИТЕ
В, КОИТО МЕ ГЛЕДАШЕ В ОЧИТЕ
И МИ КАЗВАШЕ
ЩЕ ТЕ ОБИЧАМ ВЕЧНО
СЕГА ГО КАЗВАШ В ЧУЖДИ ПРЕГРЪДКИ..."
Παντελής Παντελής .

Вече цяла седмица, откакто пътуваме. Знам, че много скоро ще си бъдем вкъщи. Никус обеща, че ще остави плаването и ще се оженят с моята малка сестричка. Що се отнася до мен, вече бях забравила Крис. Последното, което чух за него, е, че заминал някъде далече в Щатите, за да започне на чисто. А Кармен си е хванала някакво богаташко синче и в момента почивала на Карибските острови. Навярно всичко се нарежда от самосебе си, но каквото трябва да се случи, то просто се случва. 
- Миличка, каква е тази телеграма? - попитах объркана моята Меги.
- Не зная, пристигна днес! 
- Хайде, какво още чакаш, отвори я!
- Знам, но сякаш изпитвам страх да го направя! Страх, който не мога да изтръгна от себе си. Имам някакво странно усещане, че съм изгубила единственото ценно нещо в живота си, което някога съм притежавала.
- Отвори го, адресирано е до теб!
" Мила моя! Знам, че когато четеш това писмо, ще осъзнаеш колко много те обичаше той, но вече ще бъде твърде късно! И дори някога да се върнеш обратно, Παντελής няма да е на този бряг, защото след последната си репетиция, точно преди премиерата, по булевард "Вулагмени" изгубил контрол над колата си и смъртта му е мигновена. Плачи, както плаче цяла Гърция! Вчера беше неговото погребение. Там бяха всички. Може би дори и в отвъдното е очаквал да се появиш, за да поставиш цветя на гроба му! Но вместо теб го направи Каракас и той на прощаване каза: „Оставете ме! Оставете ме! Изгубих синът си! Изгубих детето си!” А после пристигна и писмото до медиите, което гласеше.
" От там, високо горе в облаците. Сега съм в ковчега, не виждам нищо. Гласът ми не се чува. Редактирам песните си на ум. Не мога да говоря. Не искам повече да спя! Събудих се! Имам смъртен страх, какво ще им кажа. На братята и сестрите , а също така и на баща си! Те не ме виждат. Внезатно отворих ковчега. Дано да не разберат за мен! Няма да ме оставят да си тръгна. Излязох навън. Толкова много цветя за мен.Обичам ви всички. Добре съм наистина. Продължавам за вкъщи и влизам вътре. Майко...Майчице...Сладка моя мамо. Мамо,чуваш ли ме! Върнах се. Тук съм! Не плачи! Помниш ли, мамо? Татко, и ти ли плачеш? Може би не искат да ми говорят! Заради това, което направих. Отивам вътре. Има толкова хора.Защо плачете? Добре съм, ви казвам! Какво означава това, защо съм целият в бяло?”
Край!
Благослава.Георгиева