Израснах на една малка улица, в единия край на която, в двор, потънал в дивно ухаещи храсти, живееха двете подивели от безлюбовие стари моми - сестрите Ружа и Марийка. Понякога едната се обличаше в стара и вече дрипава черна жоржетена рокля, слагаше една прашасала малка шапка с воалетка, проядена от годините и обвита в мирис на нафталин и нечистотия дефилираше по улицата до пазара, който беше единствената и светска изява. И двете сестри бяха много възрастни и винаги мръсни. Комшийките от нашата улица се редуваха по веднъж в месеца да ги къпят, за да не плъзнат зарази.

В другия край на улицата живееше лудият Ончо с майка си и сестра си, които също приличаха на луди. Тяхната къща се криеше зад огромно финапово дърво и редица от гледичии. С мама и татко живеехме в къщата на дядо, в чиито двор живееха общо пет семейства от четири поколения в три къщи. За всяка моя радост "у дома" се радваха 13 човека, за разбитите ми колена хлипаха поне две баби, за изгубената топка ми се караха средно четири жени и поне две ме защитаваха. Закусвах по пет пъти в неделя защото всяка домакиня правеше по нещо вкусно, което детето трябва да опита, а аз бях единственото дете в този бълбукащ от звуци дом. По празници къщата се издуваше и издуваше, скърцаше и изплюваше всички маси и столове в двора, за да могат да се съберат гостите.

В нашия двор цареше хармония. Мъжете работеха, а жените стояха у дома и правеха съвсем женски неща: готвеха, чистеха, перяха, простираха, младите бременееха и раждаха, а възрастните се смееха и клюкарстваха - точно като всички домакини. И никой не искаше да бъде иначе. Летните вечери бяха плътни и ароматни като смокините, които, току поомекнали, тайничко отмъквах от двора на съседката Сийка. Сядахме на оронената каменна ограда с комшийските деца, втренчвахме се в звездите и започвахме да слушаме историите на чичо Степан за небесните светулки и техните началници. Там имаше звезда, която се е появила след като се е родил всеки от нас. Моята изгряваше все в долния край на небето сякаш се е объркала и е забравила, че трябва да е над главата ми, за да ми е светло. След вечеря всичкия комшулук излизаше на теферич. Мъжете играеха бридж-белот в беседката и сипеха попръжни. Чичо Начко ни рецитираше разни стихове за всяко едно от нас, децата, които съчиняваше в момента. Този човек, който си беше направил гроб и паметник приживе - със снимка и с имената си и с единствено празно място за датата на смъртта, нямаше деца, но обичаше всички ни като родни. Жените по комшийски си говореха за прическата на Анахид Цонева, за ризата на Мария Тролева и последната авантюра на Лили, за домакинство, за деца или обсъждаха други жени. Току някоя майка се сещаше да сгълчи детето си я на български, я на арменски, я някоя свекърва се сопваше на снаха си на турски, за да не разберат децата. Насред цялата глъчка ние, децата, тайно се промъквахме у дома и изнасяхме семки, бонбони, сурови картофи, чушки, преобличахме се в роклите на майките си, обувахме несъразмерно огромните за крачетата ни обувки на токчета и препъвайки се, се събирахме под смокинята на леля Сийка, където момчетата вече разбутваха жарта, в която изпичахме най-прекрасната вечеря. Покатерени на оградата се чувствахме като на покрива на света. Над нас бяха все звезди, ние бяхме важни и сякаш нямаше по-високи от нас... Докато от тази височина не ни забележеха майките ни и не ни подберяха у дома.

Помня сребристите под лунната светлина ръце на мама - меки, сякаш направени от благовонни сапунени мехурчета, които миеха лицето ми на дворната чешма от наслоените сажди. Помня ухаещите на лимонови кори сребристи коси на Аршо мендзмама (баба - арм. "мендз"-голяма), която ме триеше с хавлията, помня целият онзи сребрист двор, в който детството ми приличаше на царуване.

Готвенето в моят двор беше ритуал. В него взимаха участие и мъжете, и жените и всеки имаше неоспорима и непоклатима роля в свещенодействието в кухнята. Всеки слагаше своята щипка от тайната подправка любов в тенджерите. Тайно завиждах на възрастните, че знаят тия магьоснически ритуали и притежават всички тези съдове, в които да забъркват разни аромати, от които на нас, децата, ни се завиваше свят, прималявахме и като просячета се нареждахме по оградите, докато жените правеха конфитюри и сладка, чистеха риба, миди, варяха лютеници или печаха питки. Моето въвеждане в това магьосничество не се случи на някаква бляскава церемония, както си го представях. Никой не ми връчи тайнствена книга с рецепти и особени имена на подправки, ухаеща на копър и кимион, нито ми подариха лъскава тенджера или от онези блестящи бакърени тави.

Бяха ме наказали. С останалите хлапета бяхме нападнали финаповото дърво в двора на Ончови и борейки се с пълчищата мравки и изподраскани от бодлите бяхме успели да отмъкнем всичкия финап - още съвсем зелен, но дигин Паранцем ни беше видяла и беше се оплакала на родителите ни. Беше ни видял и комшията й - Иван-белогвардееца. Той не говореше, но мрачно беше закимал и свил белите си вежди в потвърждение за вината ни. Този човек живеееш в една бяла къща, зад измазан в бяло зид, ходеше облечен в бяло от глава до пети - с бяла шапка, бял костюм, бели обувки и бастунче с бяла дръжка и като някакво привидение мина, живя и умря на нашата улица съвсем безследно. Ни най-малко лудост нямаше в този човек, освен белотата и на всички нас децата ни изглеждаше най-луд. Мир на праха му! Освен всичко това, след поредното гостуване у нас на някоя си мустаката госпожа, баба бе открила, че няма нито един буркан със сладко за гости, благодарение на моята намеса като дегустатор.

Изтърпявах тридневно наказание за неигране на улицата привечер. Привечер! Когато асфалта изстиваше полека и всички шляпахме боси, когато майките ни се надвикваха за вечеря, а ние играехме на криеница по чуждите дворове. Привечер, когато семкаджийката и мъжа и започваха да се карат и ние тайничко слушахме и се учехме на мръсни думички. Привечер, когато лятото беше най-лятно и всички се усещахме безкрайно готови да бъдем велики стражари, или апаши, или царе, или принцеси, но обезателно много велики, увенчани от пурпурното на залеза... И аз бях наказана. Течеше вторият ден от безкрайното ми наказание когато, накуцвайки, дядо внесе в двора една огромна кофа. Мислех, че са миди, които обожавах, и почти забравих, че съм наказана и от него и щях да скоча да го целувам, но се оказаха вишни, което означаваше, че са или за компот или за сладко, а това не представляваше интерес за мен, преди да бъдат приготвени. Дядо остави кофата пред вратата, подпря бастуна си и престорено сърдито ми каза: "Ще ги правим на сладко"... и това прозвуча забавно. След вечерята, когато помагах да разчистим масата, баба ми съобщи, че утре сутринта ще участвам в направата на сладкото. Знаех си, че ще бъде интересно, дори и когато ме наказват! От малка водех първенство в квартала по гениално архитектурно ликвидиране на всички буркани с вишнево сладко, които баба приготвяше и все криеше някъде от мен, за да има за почерпка за гости. Винаги намирах скритите красиви трилитрови буркани с пергаментова хартия с панделка вместо капачка. Отварях буркана и отначало с пръстче, а после и с лъжичка, ден след ден, изяждах почти цялото сладко като оставях полепналите по стените вишни да си стоят и така буркана да изглежда непипнат. Почти всяко отваряне на "нов" буркан със сладко се придружаваще от възклицанията и виковете на менцмама на всичките три езика, които владееше. После пак стоях наказана, но в мен се разливаше алената сладост на вишните и ме топлеше. Ето, че дойде ред да науча и тайната рецепта, по която обикновената вишна става такава захарно прозирна и, накиселявайки по небцето и заслаждайки кръвта, носи усещане за лято от всяка капка.

Беше ми поверено едно шило със заплашително потъмняла дървена дръжка. Приличаше на уред за мъчения. Баба ми показа как се вадят костилките на алените плодчета: бучкаш шилото в завръза на вишничката леко, извърташ на страна и измъкваш костилката. Една, две вишнички - при баба ми Аршалуйс всичко се получаваше, като че шилото й е вълшебно. Моите вишни се смачкваха между пухкавите ми пръстчета и на четвъртият опит бях опръскана с възкисел тъмно червен сок до лактите. Опит след опит и вече бях готова да се разплача от неуспешните проби, но баба не ме поглеждаше и нямаше никакъв шанс, дори и ако се разплача, да ми се размине правенето на сладкото. И докато унищожавах вишна след вишна и се обливах в кървавочервените сокове, от които вече кожата ми щипеше, не зная как извъртях шилото, но острието отмъстително се заби в пръста ми и тогава се разплаках от болка. Насред плодното червено не можех да разбера дали кърви пръста ми, но помня изненадващата болка.

Спомням си белите коси на баба, бухнали над мен и успокояващата усмивка на лицето и. Сините и очи ме милваха, а ръцете и ме побутваха към чешмата в двора. Цялата женска половина на нашия двор се събра да оплаква клетото ми пръстче, което беше промито с йод и бинтовано. След 20 минути суета около раняването ми, баба отново ми подаде шилото. С ранен или не пръст май днес щях да правя сладко дори и с цената на цялата си ръка. След може би половин килограм пресовани между пръстите ми вишни и след близо час инквизиция с уреда най-после успях с болка, сълзи и радост да измъкна костилката от една вишна без да я смачкам, и после още една. И от радост спря да ме боли раната. И може би успях да изчистя десетина вишни докато мендзмама се справи с цялата останала кофа.

Когато вишните вече се къпеха в захарния сироп и плуваха в щастлива сладост, аз се чувствах неизказано горда и адски голяма. Чувствах се повелителка на всички сладко-вишне-производителки, бях властелин на шилото за вадене на вишневи костилки, бах магьосницата на двора и не се беше раждала по-велика от мен... в моите очи. Бях узнала ена от миниатюрните тайни от свещенодействието с черпак и се чувствах много важна и значима. Бях пораснала.

През лятото, след като мендзмама си отиде от нас, или 15 години след тези събития, купих вишни и реших да направя сладко, за да почерпя за “Бог да прости!”. Измъкнах шилото, което баба ми беше дала някога и се опитах да извадя костилките, както бях го направила някога, но не успях... нито с първата, нито с десетата, нито с двайстата вишна и тогава заплаках, без да се бях убола.


Може би трябва да порасна още.