Изворът беше на почти хиляда години.
            “Жива вода” – още тогава бе казал някой и народът се стичаше отдалеч. И така до ден днешен.

            Огъвах се под тежестта на двете торби. Рейс, тролей и после пак рейс – нямах кола.

            Слязох на моята спирка и полека се затътрих с водата към дома си.

            “Митко, прибирай се вкъщи!” – гласът отекна от най-високия балкон.

            Огледах се – пред блока отляво играеха деца.

            “Чакай малко, сега играем!” – бе отговорът отдолу.

            Спрях се – хем да си почина, хем да погледам играта на децата.

            А те бяха напълнили една пластмасова бутилка с вода и сега я хвърляха от единия край на улицата до другия. Бутилката се жулеше, търкаляше се и подскачаше като жива по асфалта и все целеше да се провре през тънките детски пръсти отсреща. Малките ръчици обаче всеки път я улавяха и отново я запращаха обратно...

            Изведнъж бутилката се спука. Сцепи се на две и се разля в грозно петно.

            “Митко, хайде качвай се, докога ще те чакам? Яденето ще изстине!”

            Нямаше как – играта трябваше да приключи. Въпросният Митко нахлупи шапката, вдигна ципа на якето и се приготви да си тръгва.

            Наведох се и почти машинално извадих от пълната си торба една от моите бутилки и я запратих към децата.

            “Наборе, лошо ги свикваш тия хлапетии. Ще го спраскат и това шише. Само зян ще направят водата. И без това, я гледай колко боклук наоколо” - едва сега забелязах пенсионера с очилата на пейката пред блока.

            Не му отвърнах и поех към дома. На ъгъла се обърнах. Играта продължаваше, а на мен ми беше по-леко – товарът ми беше намалял...