То се сепна, извади от пазвата си прекрасната бяла роза, обърна се и я целуна. Изродът също имаше роза - същата като неговата, листенце по листенце. Той също я целуваше със същите целувки и я притискаше до сърцето си със страхотно кривене. Когато истината проблесна в ума му, джудженцето нададе страхотен вик на отчаяние и падна с плач на земята. И тъй - не друг, а то бе уродливо и гърбаво. Безобразно наглед и чудовищно смешно... Самото то бе изродът и на него се бяха смели децата и малката принцеса, за която мислеше, че го обича... Тя също се бе присмивала на неговата грозота и на разкривените му нозе и ръце! Защо не го бяха оставили в гората, където нямаше огледало, което да му каже колко е отвратително? Защо баща му не го беше убил, вместо да го продаде за позор? Горещи сълзи потекоха по бузите му и то разкъса бялата роза на парченца. Просналияt се изрод направи същото и пръсна леките листенца във въздуха. Изродът се търкаляше на земята, когато джудженцето го погледна и се взря в него с лице, измъчено от болка... То се дръпна настрана, за да не го вижда и закри очите си с ръце. Изпълзя като ранена животинка на сянка и остана да лежи там и да стене...

........................................................................................

      Добре го е казал ирландският писател... на този свят няма място за грозните и неудачните... Има място само за силните и красиви същества! А какво става със сърцата на тези, които безнадеждно обичат и са обречени? Сърцата им се пръскат... Ще цитирам един журналист, който неотдавна беше казал: "Има хора, които някога и наведнъж са изчерпали всичките си резерви от съвест и продължават да живеят, тотално лишени от нея." Мое лично наблюдение е, че това е приоритет на мислене на красивите. Аз не съм Оскар Уайлд, не разказвам така увлекателно като него, но ще се опитам да ви разкажа една история, която се случи преди години, но не мисля, че времето ще я изтрие от съзнанието ми... Там, където живеех като дете, имах голяма компания от приятели, повечето момчета. Бяхме неразделни - и денем, и нощем. Въпреки че тогава нямаше мобилни  телефони, знаехме кой къде е, с кого е и в уреченото време се събирахме и говорехме по цели нощи... Едно от момчетата, Лъчо, беше по-тих от останалите. Слушаше шегите ни, усмихваше се, но обикновено мълчеше. Лъчо не беше красив - по-скоро беше грозничък, но ние го бяхме приели такъв, какъвто е, тогава на никой не му пукаше кой как е облечен и как изглежда. И друго не ми правеше впечатление тогава - че Лъчо винаги намираше начин да седне до мен, винаги на рождените ми дни ме поздравяваше пръв, рано сутрин, с букет градински цветя в ръка. Когато влезнах в тинейджърските години, разбрах защо е това отношение, но го приех като даденост. Забелязвах тъжните му очи, когато ме прегръщаше друг, когато друга ръка държеше моята, но отношението му към мен никога не се промени... На един мой рожден ден той дойде пръв, в ръката с тъмночервена роза и ми каза "Знам, че това, за което мечтая, никога няма да се случи... не съм наивник. Опаковката винаги е била по-важна... при мен хартията е евтина..." Не разбрах думите му, прекалено заета бях да мисля за поредното си русо гадже и предстоящия купон... Минаха години, пораснахме, всеки пое по различен път... срещахме се все по-рядко. Миналата година, на един от големите християнски празници отидох на манастира над мястото, където живеех като дете. Там всяка година се правеше курбан и се събираха хора от цяла България. Събираха се родове, хора, живеещи в чужбина, идваха там, за да видят близки и приятели. Виждайки приятелите си от детинство, забравих за всичко... то не бяха викове, не бяха смехове и бъзици. Емоциите нямаха край. В разгара на купона попитах едно от момчетата - вече пораснал и даже прошарен мъж "Защо не виждам Лъчо? Да не е отпрашил за чужбина?" Моят приятел ме погледна с изненада и някак си студено  ми каза "Да, в чужбина е! На възможно най-далечното място. И няма да се върне!" И след това ми разказа нещо, от което косите ми настръхнаха... Лъчо, момчето с червената роза и безнадеждното влюбено сърце бил болен... всички знаели, освен аз... това било негово желание и никой не смеел да го наруши. Стаята му била облепена с мои снимки, които той правеше с фотоапарата си, вечно висящ на врата му. Тогава се сетих, че когато ходихме да го викаме, никога не бях влизала у тях - все някак си се измъкваше. Когато умирал, в болницата, един от приятелите ни му казал: "Нека я извикаме - сигурен съм, че ще дойде". Лъчо отговорил: "Да, ще дойде и  ще разкъса червените листенца на розата..." Никой не разбрал какво е искал да каже, но аз разбрах... Тя е цяла, приятелю, твоята червена роза и нито едно листенце  не е паднало. Съжалявам, че толкова късно усетих аромата ù и оцених красотата ù... Трудно е човек да заповядва на сърцето си, а твоето е преливало от болка... Едно само мога да ти обещая... че ще запазя розата  цяла и един ден ще ти я върна...