Дали искаме?
За северното полукълбо есента е време на празниците. Реколтата е прибрана, тялото и душата искат отдих, а хората намират поводите. И тук започва делението. Едни празнуват своите дни на благодарността, на вси светии, дори обявяват седмица на бирата. Които празници от обществени, са станали семейни - не по задължение, а са повод за радост за всички у дома.
Нашият календар също е пълен с празници, но все официални - държавни, религиозни, трудови, професионални. Обединени от едно - ядене и пиене (докато има и можем), спорове, кавги и изпълнения, за които ни разказват очевидците на следващия ден.
Ето защо 1 ноември - Денят на българските будители, също както и 24 май, минава вяло. Това е неприятен ден за политиците - публиката не обръща внимание на официозни поздравления, рекламни чествания, изкуствено съпричастие.
Но не по-добър е той за средния българин - просто не е повод за типичното отпускане. А и нашенецът днес се е затворил в черупката си, не се интересува от фанфарите, нито от делника, не търси и не намира смисъла на живуркането си. Да не говорим за отношението към просветата и културата, които и официално, и битово се поставят на опашката на приоритетите.
Неудобно е в този ден, посветен на паметта на светците на българския дух, които сам народът някога е признал за свои водачи, да се говори за пренебрежението ни днес към делото им.
Но това е факт.
Горчив, обиден.
Който може да бъде обяснен, но не и извинен.
Малцина са тези - ученици, възрастни, самозвани лидери, които могат да обяснят кои са будителите и защо са наречени така.
Помним едно недоразумение - поредното в просветното министерство, което обяви Джон Ленън за будител. Дали това беше обикновена простотия, дали беше опит родната история и култура да бъдат атлантизирани и европеизирани - неграмотността е налице.
Но какво да искаме от човека, когато самият празник е бодило в очите на родните политици днес. Деянията и подвизите на предтечите ни, наречени будители, са жив укор за сегашните измислени лидери от фалшивия елит.
А утре е денят на онези, които народът обяви за светци. На Паисий Хилендарски, наречен от българите отец (баща!), на съвестливия праведник Софроний Врачански, на родолюбивия народен водач П.Р.Славейков, на патриотите от Македония братя Миладинови, Р. Жинзифов, Гр. Пърличев, на велемъдрия Л. Каравелов, на драматурга и свещенослужителя В. Друмев, на хилядите знайни и незнайни скромни борци за духовно пробуждане на българския народ.
Тези, които разтърсиха черупката на скрилия се от реалността човечец и го превърнаха в революционера от април 876 година. Тези, които му показаха какво е това лична свобода, посочиха му звездите над света и извисиха духа му към Бога и правдата.
Всичко това е ярко, поразяващо и толкова контрастиращо с днешния ден.
Какво пробуждане, като 90 на сто от българите се мъчат да оцелеят не духовно, а биологично.
Каква просвета и култура, когато мисълта за материалното надвива над духовното.
Какво търсене на истината, когато хората търсят начин как да преживеят поредната зима.
Затова 1 ноември ще си остане само исторически празник - далеч от 2019 година. И ще напомня - за това какви бихме могли да бъдем.
Ако поискаме…
© Георги Коновски All rights reserved.
