Имало едно дете, което на външност било като всички други деца, но имало нещо, което го отличавало от тях: способността му да говори с другите била отнета по рождение. Родителите му го били водили при много прочути лекари-специалисти, но всички те заявявали, че причината за това зло не се дължала на някакво физическо увреждане или умствена изостаналост и, следователно, не била в сферата на техните научни знания. Специалистите-психолози също били безпомощни. Те опитали всякакви техники и терапии, но не постигнали нищо. Промърморили нещо за психологическа травма, получена в много ранна възраст и си отишли.
    Детето, което било момиченце,  живяло при родителите си, много заможни хора, и не излизало никъде от богаташката им къща с градина, басейн и пълна с всякакви играчки. То мълчаливо си играело с играчките, нямало никакви другарчета на своята възраст и те много му липсвали. Нямало с кого да сподели богатия свят на своята фантазия, а когато родителите му ги нямало и домашната помощница се зачитала в любимите си сантиментални романи с щастлив край, обичало да отваря многото гардероби и шкафове с обувки, измисляло си невъобразими тоалети и във всеки от тях изпълнявало ролята на приказен герой от книжките си с картинки. В такива моменти забравяло напълно кое е то всъщност и било заето с безкрайни мислени диалози с хора и вълшебни същества, по-безплътни от въздуха в голямата къща.
    Но в края на играта всичко това му омръзвало и момиченцето, все по-силно с всеки следващ ден, искало родителите му, гувернантката и другите хора, които виждало през големите френски прозорци, да разбират какво точно искало да им каже, а също и то по-добре да разбира тях като си служи с речта. Един ден, както си стояло посред стаята със затворени очи и съчинявало поредната си история, едно от вълшебните същества, нямащо изобщо вид на човек и дошло от странна и непозната Страна отвъд хоризонта, му казало, че знае начин как детето да започне да общува на езика на останалите материални, здрави хора.
"Дете, тръгни заедно с мен из голямата градина на родителите ти и аз ще ти кажа как да приготвиш вълшебната течност, която ще развърже езика ти".
Момиченцето зарадвано плеснало с ръце и се затичало по едва видими пътечки сред дърветата заедно със своя невидим приятел. То взимало пръст, цветя и тревички край точно определени дървета, добавило от миризливите подправки, затворени в кутии в кухнята (едва не паднало от трикракото столче, на което стъпило, за да отвори вратата на шкафа), а накрая съществото кой знае защо му казало, че трябва да добави и старинната сребърна монета от някакво прашно чекмедже на тавана. Всички събрани неща били сложени накрая в метална тенджерка и сварени на печката.
    Една птичка, подскачаща по плочите до отворения прозорец, се опитала да я помоли да не се доверява сляпо на невидимото същество, но съществото променило формата си, изблещило очи и птичката, уплашена, отлетяла.
    Странното и чудато същество казало преди да си отиде:
    "Пий от тази вълшебна смес и ще говориш. Само че способността ти има цена и аз ще я поискам от теб, когато дойде времето".
    Момиченцето толкова силно му повярвало, че вечерта, когато родителите му се прибрали от работа, а отнесената гувернантка оставила романа си, то наистина произнесло първите думи в живота си. Майка му и баща му не повярвали на ушите си и първо помислили, че това не може да бъде, а после имало много смях, прегръдки и сълзи на радост.
    С помощта на психолозите, които веднага били извикани, момиченцето усвоило езика на здравите хора и след време вече могло да тръгне на училище, където намерило много нови другарчета. Забравило за самотните си игри, за въображаемите си приятели, за слънцето, птиците, дърветата и буболечките в градината, с които мислено си било приказвало надълго и нашироко, а гардеробите били оставени на спокойствие.
    Годините минавали, момиченцето станало млада жена като всички останали млади жени и никой не я сочел с пръст като чудата и особнячка. Само че в характера й се появил един недостатък: когато разговаряла с другите хора и не успявала да постигне разбирателство с тях, да сподели техните интереси или губела в някакъв спор, или пък не свършвала добре някаква работа, тя винаги търсела вината за това у другите и никога - у себе си. Обиждала се лесно, когато получавала упреци. Станала сприхава и раздразнителна, слушала другите, но никога не ги чувала какво казват. Околните започнали да намират характера й за нетърпим.
    Жителите на странната и непозната Страна отвъд хоризонта се обезпокоили и прогонили пакостливото чудовище извън пределите на Страната.
    "Ти направи нещо много лошо и ние не искаме повече да те виждаме!", казали те. "Нашата помощ винаги е била безкористна, ти не си като нас, махай се!". То станало завинаги невидимо за малките деца.
    Изпратили един кос и той пял на дървото, растящо най-близо до прозорците на голямата къща дотогава, докато нещо в сърцето на опърничавата млада жена не трепнало и тя, вместо да се развика на мързеливата си камериерка (закъсняла да изпълни задълженията си с пет минути), както си била наумила, се разсмяла и хвърлила на коса трошици от закуската си.