Стоя пред кафявата врата потънал в мислите си. Дали не трябва просто да си тръгна? Аз знам какъв съм, нямам нужда от това да ми го каже някой друг. Искам ли да се излекувам? Въобще има ли начин? Е, винаги мога да излъжа и нея, нека видим какво ще стане. Три почуквания и две крачки назад, както обикновено всичко е планирано. Вратата се отваря и пред мен стои жена - малко по ниска от мен, със светлокестенява коса, сини очи и прекрасна усмивка. Облечена е в сако и светлосиня риза и... за Бога каква усмивка!

- Добър ден! Вие трябва да сте Кайл, нали така?

- Да, да - отнесено казвам все още загледан в лицето ù. Толкова е миловидно - Добър ден!

- Заповядай, Кайл, влез - казва тя и се отдръпва, за да ми направи път.

Минаваме през малко коридорче и след това влизаме в хола. Атмосферата е отпускаща, интериорът ми напомня на онези хотелски стаи в СПА хотелите. Преобладават меки кафяви и жълти цветове, осветлението е по-слабо от нормална стая. Из въздуха се носи някакъв странен, но приятен аромат, на моменти доста остър. О да, в ъгъла върху малко шкафче има запалена римска свещ. В средата на стаята има два фотьойла с малка масичка между тях, предполагам тук ще проведем разговора си. Прозорците са запердени, а между тях има голям аквариум. Пълен е с рибки жълти, червени, сини всички са уникално красиви и в същото време някак нищожни за огромния аквариум.

- Имате добър вкус, г-жо Браун - казвам и се усмихвам широко както винаги.

- Благодаря ти, Кайл, заповядай седни.

Не спира да повтаря името ми. Точно както се очаква от един добър психиатър тя знае, че всеки човек обича да чува собственото си име. Настаняваме се на фотьойлите. Те не са директно един срещу друг, а леко под ъгъл. Усмивката и не пада от лицето. Дали ще е така и след края на разговора ни?

- Нека минем на ти Кайл. Можеш да ме наричаш Алексис или Алекс както ти харесва. Днес се срещаме за пръв път и ще си поговорим за теб, но първо искам да знам защо смяташ, че имаш нужда от психиатър. Какво според теб не е наред?

- Ами нека първо ви разкажа моята история и след това ще ви кажа защо съм тук.

- Добре както кажеш - казва тя с усмивка и се обляга назад, готова да слуша.

- Ще започна още в момента на моето раждане. Майка ми е била на 19г., когато е забременяла, искала е да учи висше, а баща ми е трябвало да влиза в казарма. Избрал съм малко неподходящ момент да се появя на бял свят а? Така де, те са искали да направят аборт, но дядо ми ги е убедил да не го правят като е обещал, че ще се грижи за мен. Животът ми е спасен, въпреки че явно не е трябвало да става така. Не, че помня първите си години, но знам, че малко след като се раждам баща ми и майка ми се разделят, а аз се превръщам в "Елена от Троя" или иначе казано за мен започва война. В началото всичко е нормално няколко дни съм бил при майка си няколко при баща си. След това баща ми се премества в София тъй като там му предлагат по добра работа.

Погледът и вече е сериозен, а усмивката я няма. Слуша ме с такова внимание, че сякаш е влязла в главата ми и вижда всичко през моите очи. Аз не се притеснявам, гласът ми е равен и не издава никаква емоция. Напълно спокойно продължавам разказа си.

- Горе долу по същото време майка ми решава да ме запознае с новия си приятел. Някакъв Дерек... Аз съм бил твърде малък, за да разбирам какво се случва около мен, камоли да направя нещо. Така стигаме до един "прекрасен" ден, аз съм на шест годинки и мразя да ходя на детска градина и да ям зелен боб. Иначе казано справям се трудно с проблемите на детството. Та тогава научвам, че баща ми е починал. Дори не помня кой ми го каза и кога, дори не помня как съм реагирал. Каква реакция се очаква от едно шестгодишно дете, което не знае нищо за света, за живота и за смъртта? Все тая, имам лек спомен от погребението - спомням си как спуснаха ковчега в земята и после ми казаха да взема шепа пръст и да я хвърля отгоре... да хвърля шепа пръст върху баща си... дори тогава не осъзнавах какво става. Не и докато някакъв голям багер не започна да хвърля доста по-големи "шепи" пръст отгоре. Тогава започнах да плача, "няма ли тати да излезе оттам?".

В този момент спирам, макар аз да съм спокоен виждам как устните на Алексис треперят, а очите и се пълнят със сълзи. Освен това осъзнавам колко трагична е картината, която нарисувах, определено има нужда от пауза на това място.

- Съжалявам - тихо прошепна тя.

- Благодаря ти, но няма нужда - отвърнах с усмивка. Надявах се да я накарам да се усмихне но уви...

- Искаш ли чаша вода?

- Не, благодаря. Сега ще продължа нататък. След този ден имаше известен период на примирие между родителите на майка ми и на баща ми, който някак ми се отрази добре. За съжаление трая твърде кратко, а след това конфликтът започна с още по големи сили. Всички се опитваха да ме настроят против другите да ме придърпат към тях, а аз бях едва на шест годинки. Не след дълго майка ми поиска от мен да наричам Дерек татко... бях толкова съкрушен, че въобще и не мислих просто се съгласих. Малко по малко започнах да се превръщам в развалина, плачех на всяка бавна песен, нямах самочувствие, страхувах се от това, че в училището, в което отидох ще разберат за мен. Бях умен и бързо станах един от лидерите на класа, но въпреки това по силните от мен виждаха слабостта ми и често ме обиждаха или предизвикваха, защото знаеха, че не мога да ги ударя. Наричаха ме гей, ревливко, женчо, страхливец и още доста неща, които всъщност бях като изключим гей...  Така във всекидневна битка с живота достигнах до един момент може би съм бил 7 клас, когато си казах "Стига, не мога повече!". Реших, че трябва да се променя, да стана по твърд, да държа на своето, да защитавам себе си и близките си, да стана друг човек. Реших да следвам максимата, че за да се промениш трябва да започнеш да правиш нещата, от които се страхуваш. Първо започнах да вдигам тежести, за да заякна малко. Четях учебници и книги свързани с психологията. Малко по - късно започнах да тренирам и смесени бойни изкуства. Така постепенно, но твърдо се движех към целта. Но ето, че съдбата ми беше приготвила още един удар. Вече имах брат с осем години по-малък от мен. Майка ми и Дерек започнаха да се карат системно, в началото по рядко, а впоследствие почти всеки ден. Понякога пренасяха скандалите и върху мен и брат ми като ни задаваха провокативни въпроси. Виждал съм майка ми да плаче пред мен толкова пъти, че накрая дори спря да ми прави впечатление, когато се караха аз просто се изключвах не усещах нищо, сякаш не бях там. По - късно разбрах каква е била причината за тези караници, Дерек искаше да се премести в друг град - беше си намерил нова жена. Не знам дали съм бил прав тогава, но когато той си тръгна аз реших, че трябва поне до някаква степен да го заместя във възпитанието на брат си и така трябваше да играя ролите и на батко и на татко за него. Животът беше несправедлив и към двама ни, но за щастие аз вече имах доста опит. Макар че той с нищо не ми помогна когато почти всеки ден гледах сълзите на майка ми и на брат ми. Така аз...

- Спри, спри, моля те! - извика Алексис - Не мога повече тази история е ужасна, толкова болка, толкова натиск върху едно дете. Как за Бога на хора като теб се случват такива неща? Та ти с нищо не си го заслужил!

Стоя и я гледам. Сълзите капят от очите и, ръцете и треперят, гласът също. Сякаш тя беше разказвала за живота си до сега, а не аз. Беше изживяла всичко заедно с мен и сега цялата болка се беше вкопчила и в нейното сърце, мъчейки се да изпие живеца от него.

- Едно единствено нещо не мога да разбера... как така можеш да разкажеш нещо подобно без дори гласът ти да трепне, без дори да ти мигне окото?

- Точно за това съм тук Алексис, защото аз отдавна не съм онова дете преживяло толкова болка. От мен не е останало нищо. Ще разбереш когато довърша разказа си до днешния ден. Аз... аз се промених, толкова много, че не мога да се позная. Не знам кой съм, не знам защо правя нещата, които правя, не знам дали е останало нещо живо в мен. А за окото ми, спокойно, то никога не мигва...