Събудих се. И какво виждам? Ти рано си си отишла.

Настроението ми някак изчезна.

Цялото ми ежедневие е мъка.

Защото допуснах да си  тръгнеш?

Върни се ти, за да ме съживиш.

Върни се ти, моля те не ме оставяй. 

Вечер се прибирам, отварям бързо бутилка. С големи глътки се опитвам да забравя теб, мила.

Как не те е срам да не ми се обадиш? 

Знай, че те разбирам, че си твърде заета от работа, а може би си имаш вече друг. Знам ли аз?

Върни се ти, защото без теб не мога.

Зная, че аз бях глупак. 

Нараних те. Унижих те. Разбих те. Подарих ти не любов, а ненужни мъки и несгоди. 

Наслаждавах се аз на твоите сълзи, защото си мислих, че най-сетне съм те победил. Победил  от битката на словото.

Знаех, че си права, но не исках да си призная, 

защото имам гордост голяма.

Не проумявах колко далеч съм стигнал. Дотам стигнал, че ти дадох свободата да си търсиш друг.

Позволих да си тръгнеш завинаги от живота ми като ти отворих вратата и ти казах - "оправяй се сама".

Ти се разплака и стоя с часове на вратата ми. След това така и не се върна. А тогава жадно исках да те целуна и прибера.

Вече късно е. 

Ти си отиде завинаги.

Завинаги от живота ми.

Просто завинаги.