Dream...
I dream of rain, I dream of gardens in the desert sand. I wake in vain, I dream of love as time runs through my hand…
Лежах си насред огромна поляна. Зелена и свежа. Тревата гъделичкаше кожата ми, а утринната роса, стичаща се от крехките ù листенца, се пропиваше в косата ми. Небето беше толкова синьо, толкова спокойно. Само едно облаче игриво подскачаше по него. Въртеше се около слънцето. Ту го прегръщаше, ту го целуваше нежно, ту го наблюдаваше плахо отстрани…
Изправих се и с бодри стъпки тръгнах към къщичката в края на поляната. Беше малка, но много красива. Имаше и цветна градинка, пълна с благоуханни рози, най-красивите на света, червени, бели, жълти…
От къщичката излезе момиченце с дълги черни къдри, порцеланова кожа и ясни сини очи. "Хайде, откъсни си роза", рече момичето. Наведох се към едно от цветята, но се убодох на острите му тръни. В очите ми напираха сълзи. "Виждаш ли? Бодлите не служат за нищо, цветята ги имат от чиста злоба. Така е и при хората", каза тихичко момичето и изведнъж изчезна. Къщичката и розите също.
Отворих очи. Огледах се. Бях насред същата онази поляна. Същата, но различна… Тревата беше пожълтяла, загубила аромата си. Небето беше помръкнало. Облачето, вече сиво, беше стиснало слънцето в безмилостна хватка. Студен вятър предвещаваше буря.
Огледах се за къщичката. Беше там, в далечината някъде. Проблясваше едно прозорче. Затичах се да се скрия от бурята. Спрях се пред розовата градина, но цялата беше буренясала. Тук-там бледи увехнали цветчета се опитваха да си пробият път измежду плевелите, които ги задушаваха. Натиснах бравата да вляза вътре, но там беше тъмно. Една свещ догаряше на перваза на прозорчето, а възрастна жена гледаше замечтано в пламъка. "Защо розите умират?", попитах старата жена. "Защо мечтите ни умират?", попита ме тя в отговор. Не можах да ù отвърна. Замислих се. Огледах се. Всичко беше покрито с прах. Старите дъски скърцаха, само паяците лазеха по тях.
Отново отворих очи. Мъчително и болезнено. Парещите пръсти на слънцето яростно натискаха клепачите ми. Едва се надигнах. Дланите ми затънаха в ситен пясък - бях насред пустиня. Толкова голяма, че не виждах хоризонта. Завлачих се към къщичката, която виждах в далечината. Стори ми се, че вървя с години. Вървях. Пълзях. Обикалях в кръг. Къщичката я нямаше. Мираж… само една изгнила дъска стърчеше от пясъка…
© Ети Иванова All rights reserved.
