Представям си как в пространството, където душата ми играе - вали... тогава ми става сякаш по-леко... капките, с тежест, падат по нажежената от болка почва... където буци се търкалят и доразраняват безплодието... където огнени спомени са единствените изкопаеми - огледала на рубини с протъркани от сълзи очи... Капят дъждовните капки, капят и излюзионно погасяват кипналите тревички... спасяват ги... помагат им да възвърнат успокояващата окото пигментация, но ги и лъжат... Капки бистри лъжат безтегловно, но и стихийно... Дъжд в мен, но суша... Лъжи от капки, танцуващи в дланите на вятъра... този, който песента на затихналите ми устни е написал... Болка и облекчение... Лъжи и капки... Ирреланост и огън... дали?... Дали не вехна, макар че вали, дали влажността не съсухря...? Как да разбера, като душата ми само играе... а капките само падат...