Глъч, веселба и стотици замени лица. Само аз като мрачна сянка бродя среди тия опиянени люде. С тежък грим съм прикрила следите от плач, черните кръгове под очите и бледостта на обезкървеното си лице. И виното във чашата гори, изгаря ме като горски пожар. Ръката ми трепери от безсилие, краката ме предават вече. Смехът присяда ми, задавя ме.  Всеки път, щом погледна към тях, във гърдите ми зейва бездна. И в жалък опит да удавя болката, отпивам от отровното вино. Виж колко са щастливи тия двама влюбени, колко са опиянени от себе си. Но аз не понасям вече да ги гледам.  Тяхната любов ме убива, унищожава ме. И ето, въздухът не ми достига, тялото ми започва да се гърчи. С последни сили прикривам спазмите и с нечовешки усилия правя още няколко крачки към терасата. Там, до ниския перваз, седи замечтан моят любим. Но къде е неговата прекрасна половинка, онази, на която го подарих заедно със сърцето си? Не, това не ме интересува в момента. Сега е последният ми шанс да се  сбогувам с него. С бавни крачки се приближавам и го обгръщам с треперещи ръце. Ах, колко топла е тая последна прегръдка! Впивам жадно очи в него и съвсем неочаквано допирам с устни неговите. Миг на изненада и той се отдръпва.  Отдавна сдържаните сълзи бликат. Едва чуто проронвам „Сбогом” и се отпускам назад през перваза. Последното, което виждам, е една протегната ръка и дочувам истеричен крясък. И накрая тъпа болка и тишина.