Минаваше полунощ! Танците бяха в разгара си и весели тийнеджъри се вихреха на дансинга. Те танцуваха заедно на любимата й песен. Песен свързана с толкова много спомени, толкова малко радости и толкова много мъка, разочарования и неволи. Тези чувства бяха неразделна част от живота й и тя беше се отчаяла от него. Вече се беше примирила с лъжите, с лицемерието, разговорите зад гърба й, натрапчивото чувство за самота въпреки многото си приятели. Понякога тя имаше чувството, че трябва да избяга, да си тръгне от тук, просто да изчезне някъде, където никой не би могъл да я последва, където никой не би могъл да я нарани, никой не би се подиграл с чувствата й, с наивността й. Да, тя беше наивна, вярваше безрезервно на всяка изречена дума. Раздаваше се без резерви. Отдаваше цялата си искрена и чиста любов на човека до себе си. Нямаше нищо чудно в това, че очакваше същото и мечтаеше... Беше щастлива, поне за малко. Но суровата действителност беше друга. Оказваше се, че тя си е създала един илюзор ...