Емигрантско патиланско царство (2)
Прекрасна утрин, а аз съм седнала да мисля какво правят работодателите ми без мен!
Навън се чува цвърчене на птички. Гукат гълъби. Любимите ми лястовички са се събрали пред дома ми да обсъдят заминаването си на юг и жиците приличат на гердани. Винаги ме изчакват, за да се сбогуват с мен и да ми „загнездят“ още една мисъл в главата: къде ли ще отидат и кои от тях ще намерят верния път за обратно... Миличките ми емигранти! Гнездата в моя дом ще ги чакат! Те са под закрилата на ЮНЕСКО (аз съм генералният директор!) и никой няма да ми ги докосне, докато те не се върнат у дома след тежкия път на емигрантството...
Хайде, хайде!... Нали съм си у дома! С децата и малкия ми внук, който no me hace ni caso (не ми обръща никакво внимание - исп.), защото е свикнал да ме вижда на скайпа и е учуден, че заемам част от неговото пространство и водим война с лошите му навици. Важното е, че вече е ученик и се представя добре в яслата! Даже има прякор. Като го питаме как му викат в училище, той отговаря сериозно:
-Убовчията на гадината! (Любовчията на градината). Тискам м’ичетата и ги хапя (стискам момичетата и ги хапя).
Всички, които са го виждали, му казват, че ми е „одрал кожата“...
Леличката в яслата му задала въпрос:
-На кого си се метнал такъв любовчия?
Той ясно и категорично отговорил:
-На баба Енче от Пания (На баба Ленче от Испания!)
Щом всички заявяват пред него, че прилича на мен, то какво да отговори детето? Е, не че съм любовчийка, но и аз обичам фрегони, прахосмукачки, кучета, котки, ютийки... За друго няма време. В противен случай: “Никога не е късно да стана за резил!“
За да смекча вината на малкия, искам той да си признае, че прави така, без да иска, но той кокорчи сините очички срещу мен и отсича категорично:
-Не, не! Искам, искам!
Не можах това лято да се отърва от изненади.
Зет ми пък наби камата на всички. Подари ми за добро държание на морето плочка. Каменна. С издълбани много сърца. С надпис: “ТЪЩАТА Е ГОТИНА“. Като не е намерил с друг надпис, например: „Тъщата е вампир“, човекът ми е купил тази... Тук е закачена, на стената в “килерчето“ ( т.е. в стаята, в която живея в Мадрид) и се гордея с нея!!! Ако не тежеше толкоз, щях да си я нося на врата с канапа, на който виси, да видят всички как се уважават тъщи! Ако някоя друга баба е получила като моя подарък, нека ми се обади на телефон 636 932 027 (Испания).
Колко бързо хвърчи времето! Месецът ми тук отвори криле и изхвърча! Неприятно връщане... Свръхбагаж... Сълзи, сополи... Липсва една думичка: “Благодарим!“ Само плочката ще ми остане... Познато, нали?
(следва)
© Елена Нинова All rights reserved.
