Прекрасна утрин, а аз съм седнала да мисля какво правят работодателите ми без мен!
Навън се чува цвърчене на птички. Гукат гълъби. Любимите ми лястовички са се събрали пред дома ми да обсъдят заминаването си на юг и жиците приличат на гердани. Винаги ме изчакват, за да се сбогуват с мен и да ми „загнездят“ още една мисъл в главата: къде ли ще отидат и кои от тях ще намерят верния път за обратно... Миличките ми емигранти! Гнездата в моя дом ще ги чакат! Те са под закрилата на ЮНЕСКО (аз съм генералният директор!) и никой няма да ми ги докосне, докато те не се върнат у дома след тежкия път на емигрантството...
Хайде, хайде!... Нали съм си у дома! С децата и малкия ми внук, който no me hace ni caso (не ми обръща никакво внимание - исп.), защото е свикнал да ме вижда на скайпа и е учуден, че заемам част от неговото пространство и водим война с лошите му навици. Важното е, че вече е ученик и се представя добре в яслата! Даже има прякор. Като го питаме как му викат в училище, той отговаря се ...