Старият гарван кацваше всеки ден на това дърво. Всеки ден на този клон кацваше, че беше нависоко и се виждаше надалеч. Обичаше да наблюдава живота в гората и небето. Тогава не се чувстваше толкова самотен.

Сега виждаше малки зайчета да си играят. Майка им постоянно ги съветваше за нещо и най-много едното. Ама то никак не слушаше майка си.

- Не се отдалечавай - то се отдалечаваше.

- Не влизай в храстите - то влизаше.

- Трябва да се пазите сами - казваше майката - от ловеца, от лисицата и от орела трябва да се пазите.

Гарванът, който слушаше всичко това, не издържа и изграка одобрително. Непослушното зайче му извика:

- Защо грачиш? Толкова е грозен гласът ти. Цялата гора ехти от него.

Гарванът се обиди много, но не каза нищо. Продължи да се взира в далечината и тогава видя орела. Като точка го видя, но тази точка се приближаваше бързо. Беше сигурен, че орелът, видял зайчетата, се спускаше към тях.

- Е, нека да е грозен гласът ми, но само такъв си имам - си каза гарванът и заграка силно, силно. Майката зайка разбра сигнала и заприбира малките си.

- Защо ме буташ така? - негодуваше непослушникът зайо. - И пак този гарван грачи ли, грачи.

Навреме се скриха в храста. Сянката на орела мина над тях само след миг.

- Спри да говориш така! - вече ядосана извика майката. Ти не разбираш още гласа на гората. Гарванът ни предупреди, че орел ще ни нападне. Ако не беше той, може би ти щеше да бъдеш в ноктите на орела. Трябва да се извиниш. Разбра ли?

- Добре де. Разбрах.

- Извинявам се, че те обидих - обърна се зайчето към гарвана. - Това за гласа ти не трябваше да го казвам. Ако не беше с такъв глас, как щеше да ни предупредиш? Извинявам ти се пак. Ще трябва наистина, да науча вече гласа на гората.

- Га, га - отговори гарванът и отлетя от клона. Утре щеше да дойде пак тук и пак щеше да наблюдава от високо живота в гората.

- И какво му е на гласа ми? - си мислеше гарванът - га, га. Само този глас си имам. Га, га.