Не, не искай от мен да разказвам коя съм. Стоиш пред мен и се вглеждаш в косата ми. Тя е небрежно вързана и от всякъде стърчат косъмчета, всяко с различно мнение. Е, да... малко съм рошава... и какво от това. Снощи изнасях концерт на майка ми, малко стари песни и чаша вино... е, как да се събудя с мисълта за нещо различно от чаша мляко с нес и цигара?! Да, от ония, силните, дето все ми повтаряш, че трябва да спра.
Сега ще попиташ ли още нещо?!
... сутрин вървя по алеята към училище, дори когато закъснявам, избирам дългия път, защото там изгрява слънцето: обичам да ми блести в очите, често слушам онази песен "Булеварда с лиричния ритъм...", после сутрешния блок на БГ радио, понякога Симо и Богдана ме карат да се смея с глас... Но теб това би те притеснило, ти би сдържал смеха си, заради случайните минувачи... Аз нямам смисъл да мисля за тия неща.
... Мечтая да завърша психология, а после да работя в бар на плажа, от ония кръглите, със сламени покриви, и по цял дена да си говоря с непознатите.
... Е, с този въпрос вече ме уби! За какво по-реално и смислено бих могла да мечтая?!
Когато се запозна с онова момиче, какво смислено очакваше?!
Продължаваш да се взираш в косата ми, ако дори за миг посегнеш да я "оправиш" ще стана и няма да ме видиш повече. Затова ако искаш ме питай още нещо. Чувствам се като дете, което попълва лексикона на съученик. Няма нищо, харесва ми. На тривиалните ти, глупави въпроси отговарям глупаво, но не и тривиално.
© Роси Стефанова All rights reserved.
ПОНЯКОГА ЛЮБОВТА НАГАРЧА И НЕ РАДВА ОСОБЕНО.