Професора е 11-годишно момче, което, благодарение на уникалната си дарба да научава лесно всякакви езици, дори и езика на животните, става сътрудник на Специалния отдел за предотвратяване и преодоляване на кризи. „Голямото БУМ!” е разказ за едно от приключенията му, в което Професора спасява света. Ако не вярвате, че това е възможно, прочетете „Голямото БУМ!” Ако не вярвате, че малка атомна бомба, потопена на дъното на Черно море, може да унищожи живота на земята, погледнете пак там. Ако не вярвате, че единствените, които могат да се справят с терористите, са момче, което говори с животните, и стадо делфини, знаете къде да потърсите информация.

Професора – новият супергерой!  А е само на единайсет...

След като с маймуните оцеляхме в Африка и донесохме в България диаманта (за подробности виж „Спасяването на африканските диаманти“ на издателство „Егмонт България“), логично бе да ме очаква едно страхотно лято. Ваканцията тепърва започваше, в джоба ми се криеше златна кредитна карта с 4 милиона евро – какво повече му трябва на едно 11–годишно момче, сътрудник на Специалния отдел за предотвратяване и преодоляване на кризи? Естествено, кризи за предотвратяване и преодоляване! И те не закъсняха...

х х х

27 юли, адски рано сутринта

Персоналният ми комуникатор звънеше. На външен вид нищо и никакъв евтин мобилен телефон, тази машинка е много яка – съчетава свръхмощен компютър с джипиес система за навигация и сателитна връзка до всяка точка на земното кълбо. Както и по всяко време, за съжаление. Погледнах екрана – беше Генерала. Веднага се разсъних.

– Да, Генерале?

– Професоре, пред входа те чака микробусът. Отиваш на състезание по шахмат във Варна. Забравил си да кажеш на вашите за него.

– И им казвам в... – погледнах часовника на комуникатора – 6 сутринта?

– Професоре, коефициентът ти на интелигентност е над 200.

– Разбрано, Генерале.

Прекъснах връзката. Лесно му е на Генерала! Дава заповед и ти си блъскаш главата как да я изпълниш!

Подуших въздуха – долових слаб аромат на прясно сварено кафе. Ясно, баба и дядо пият кафе в кухнята. Кога спят тези хора?! Хайде, дядо спи вечер, в креслото пред телевизора, обаче баба си ляга след мен и става много преди мен. Аз може да съм полиглот и да говоря 17 езика, обаче и те си имат своите специални умения!

Скочих от леглото и нарочно, тропайки с крака, изтичах в кухнята.

– Кой ден е днес?! – извиках им.

Те се стреснаха.

– Първо се казва „добро утро“! – поучи ме дядо.

– Петък – каза баба.

– Състезанието във Варна! – продължих атаката. – Ужас! Закъснявам!

– Какво състезание?! – ококори се дядо.

– Защо във Варна?! – добави баба.

– Кръг от републиканския шампионат! Наградата е годишна стипендия!

С това съобщение дядо бе спечелен за каузата. Оставаше баба.

– Как така изведнъж скачаш от леглото и заминаваш за Варна? – каза тя.

– Забравих! Ужас!

– Случва се – обади се дядо. – И аз често забравям!

– Ти често забравяш, че очилата са ти на очите! – сряза го баба – Ама цяло състезание да забравиш...

– Закъснявам! – извиках – Микробусът на отбора ме чака долу!

Дядо надникна през прозореца.

– Така е – каза, – чака го!

– Обличам се и тръгвам!

Хукнах, тропайки с крака още по-силно.

– Измий си зъбите! Среши се! – викаше дядо след мен.

– Ох, това момче ще ме довърши! – вайкаше се баба – Дай сака! Бързо!

Двамата започнаха да ми събират багажа и добре че баба е опитна и знае всяко нещо къде е, а дядо не ú се пречкаше прекалено много, та свършиха работата за нула време.

Тръгнахме надолу по стълбите.

– Да не пиеш студена вода! Да не стоиш на течение! Да си изяждаш всичко!

Такива ги нареждаше пътьом баба, а дядо ú пригласяше:

– Да слушаш ръководителя на отбора! Да си лягаш навреме! Да не вършиш щуротии!

– Добре, бабо! Добре, дядо! – вмъквах, където трябва.

Излязохме пред блока. От микробуса с тъмни стъкла и надпис отстрани „Национален отбор по шахмат“ слезе не кой да е, а Генерала – висок и як, и адски елегантен в светлия панталон и тъмното сако със сложен шахматен монограм на джоба.

Като го видя, баба неволно оправи косата си, а дядо, който в праисторически времена е служил две години войник, се изпъна и почти замарширува.

– Добро утро! – поздрави ни Генерала.

– Добро утро, тренер! – отговорих високо и ясно.

– Не се говори така! – сряза ме дядо. – Казва се „господин треньор“!

– Няма проблем – усмихна се Генерала, поемайки от дядо сака ми. – Момчето е един от най-добрите ни играчи, надежда на българския шахмат.

Баба ме погали по косата:

– На мен се е метнал! – изгука тя.

– Как мислите, дали малкият има шансове да победи? – осведоми се тайнствено дядо.

– Много големи шансове! – довери му Генерала.

– Чао, бабо! Чао, дядо!

Прегърнах ги и с Генерала се качихме в микробуса. Вътре бе пълно с тежко въоръжени служители на Специалния отдел.

х х х

06:33

Спряхме на добре познатото ми селскостопанско летище, от което преди месец и половина тръгнахме за Африка, край добре познатия ми „селскостопански“ двукрил самолет с огромна перка отпред – ако искате да разберете каква страхотна машина е той, погледнете в „Спасяването на африканските диаманти“, аз нямам време да ви разправям за него, налагаше се да спасявам света.

Преди да кажете „Професора е фукльо! “, нека ви предам накратко чутото от Генерала  в микробуса:

Точно в полунощ ръководителите на черноморските страни – България, Румъния, Украйна, Русия, Грузия и Турция, са получили ултиматум в срок от 24 часа да преведат в анонимна сметка в офшорна банка 1 трилион евро или да се подготвят за взрив на атомна бомба на дъното на Черно море. Към съобщението е била прикрепена снимка на куфарче до вчерашния брой на вестник „Варна днес“. Генерала ми обясни, че това е „ядрено куфарче“ – съдържа малка атомна бомба. През миналия век по време на Студената война са били произведени няколкостотин такива бомби за диверсии в тила на противника и сега някои от тях се губят. И ето, че едно от изгубените се намери.

– Каква е мощността на такова ядрено куфарче? – попитах Генерала.

– От 1 до 10 килотона. Според специалистите това куфарче е от най-маломощните.

– Значи е десетина пъти по-слабо от бомбата в Хирошима. Какъв е проблемът, Генерале? Взривът ще предизвика миницунами по бреговете, ще замърси огромна площ от морето, ще създаде доста проблеми, но няма да се случи нищо фатално.

– За съжаление, Професоре, Черно море е уникално – въздъхна Генерала.

Оказа се, че терористите разчитат на сероводорода, с който е наситена водата на Черно море от около двеста метра дълбочина надолу. Количеството му се изчислява на повече от 20 000 кубически километра и непрекъснато се увеличава от разлагането на биологичните отпадъци, които вливащите се в морето реки носят. Генерала ми обясни:

– Сероводородът е силно отровен и лесно запалим газ. Детонирането на дори малък ядрен заряд на морското дъно ще предизвика верижна експлозия с чудовищна мощ. Компютърни симулации показват, че в най-добрия случай експлозията ще заличи огромна площ от Европа, Азия и Африка, а цялата планета ще бъде залята от поройни дъждове от концентрирана сярна киселина, получаваща се при изгарянето на сероводорода. В по-лошия случай, който е и по-вероятен, ще се стигне до разместване на тектоничните плочи, небивали земетресения и изригване на вулкани, които ще унищожат човешката цивилизация и повечето от животинските и растителни видове на земята.

– Мда, неприятно... – измърморих, докато мозъкът ми обработваше чутото, въртеше го от всички страни и търсеше пукнатини, в които да се впие. – Тази сума, 1 трилион евро, ми звучи нереално. Нещо не е наред с нея.

– Така е, Професоре. Макар че шест държави, сред които са гигантите Русия и Турция, биха могли да я осигурят за един ден. Въпросът обаче не е в парите. С терористи и изнудвачи не се преговаря, освен за печелене на време. Дадеш ли им веднъж каквото искат, повече няма да се отървеш от тях, ще те изнудват отново и отново. Тези 1 трилион евро са камшикът, с който терористите искат да ни дресират.

Разбирах го. Животните могат да се дресират по два начина – с добро и с лошо. Трудният начин е с добро. Несигурният начин е с лошо. Скръцнах със зъби – тези хора не знаеха кого са тръгнали да дресират, но скоро щяха да го научат по болезнения начин!

– Те искат да ни притиснат с краткия срок и голямата сума – продължи Генерала, – искат да не ни дават дъх да си поемем, да изгубим ума и дума, вместо да анализираме спокойно ситуацията и да търсим изход от нея. В крайна сметка да изпаднем в паника и да изпълним исканията им. Тогава ще разберем за какво всъщност е всичко това.

– Явно не е за пари. За какво тогава?

– Предполагам, че е за контрол. Някои хора, Професоре, искат да контролират околните. Тези явно искат да контролират всички хора. Надявам се, че ще се провалят както другите, които са искали такова нещо досега.

Да контролираш хората! Да играят шахмат тогава и да контролират шестнайсетте си фигури, та да видят лесно ли е това! Обаче дори и в шахмата никога не контролираш напълно фигурите си, действията ти зависят от действията на противника и сигурно затова ми върви играта, защото винаги играя не срещу противника, а заедно с него.

– Ситуацията е ясна, Генерале. Какво правим оттук нататък?

– Преди да ти кажа какво следва, Професоре, ти трябва да ми кажеш с нас ли си. – Той ме спря с жест. – Не бързай, помисли. Ще се наложи да рискуваш живота си. Не мога да ти заповядам да направиш това. Всъщност дори не е редно да ти го предлагам. Помисли и ми отговори. Ако ми откажеш, ще те разбера.

– Няма какво да мисля, Генерале! Аз съм решил още когато тръгнах с маймуните за Африка! Пък и така и така след 24 часа се очаква голямо БУМ! наблизо, по-добре да се опитам да направя нещо, отколкото да чакам! Казвайте какво се иска от мен!

– Да се качиш в самолета.

И аз се качих.

х х х

06:42

Полетът до Варна щеше да трае 37 минути, тъй че нямахме време за излишни приказки, Генерала представяше плана за действие сухо и делово:

– Ядреното куфарче може да бъде спуснато на дъното на Черно море само с дълбоководен апарат, още повече, че е необходимо с него да има човек, който да въведе кода за активация на бомбата.

– Смятате ли, че ще се намери такъв самоубиец, Генерале? – попитах.

– Непрекъснато се намират хора, готови да умрат, Професоре. Това, което за едни е самоубийство, за други е геройство, дълг, въпрос на чест и дори награда – той забеляза физиономията, която направих. – Не съди противника, няма смисъл, опитай се да го разбереш. Освен това, сме длъжни да предвиждаме най-лошия вариант.

Генерала разгърна на пода между седалките карта на Черно море и забоде пръст в средата й:

– Единственият дълбоководен апарат в черноморския район, който в момента е извън базата си, е българската изследователска миниподводница ПС–8. Намира се на борда на научноизследователския кораб „Откривател“. Експедицията е по заявка на английския историк професор Джоунс. Проверихме – професор Джоунс е в Лондон и представа си няма, че в момента проучва дъното на Черно море.

– Значи бомбата е там – отбелязах. – Дали е на кораба, или вече е на дъното?

– Според сателитните снимки дълбоководният апарат не е на палубата на кораба. Логично е да се е потопил, Професоре, иначе можехме да го унищожим над водата, без да предизвика такива разрушения. А сега е на дъното в най-тясната и дълбока част на морето. Според специалистите контурът на брега там ще придаде на взрива допълнителна мощ, насочена към Европа и Азия, като по този начин ще „издуха“ по-добре сероводорода от водата.

– Миниподводницата може ли да издържи 24 часа на дъното?

– Проектирана е да работи 8 часа с трима души на борда си. Един човек с допълнителни кислородни апарати би могъл да прекара в нея над 30 часа.

– Добре са го измислили – въздъхнах. – Ние какво можем да направим, Генерале?

– Ти можеш да направиш нещо, Професоре. След няколко часа от турски туристически кораб, преминаващ на стотина морски мили от „Откривател“, ще бъде подаден сигнал за паднало зад борда дете. По-късно през деня делфини ще изтласкат обезсиленото момче до научноизследователския кораб. Да се надяваме, че терористите ще го приберат на борда – все пак той е едно малко изплашено дете, което не може да е заплаха за тях.

– И после?

– Момчето е с коефициент на интелигентност над 200, добър шахматист и е доказало, че се справя отлично в критични ситуации.

– В Африка имах много време за мислене, Генерале.

– Понякога инстинктивното решение е най-вярно, Професоре.

– На кораба има терористи, яки мъже, как ще се справя с тях сам?

– С ум, моето момче, умът е най-мощното оръжие, а ти си направо тежковъоръжен.

Опитах да се почувствам Супермен, но някак си не се получи. Щях ли да се справя?! Отпъдих тази мисъл, нямах време за нея, вече кацахме във Варна.

х х х

07:53

Толкова рано Делфинариумът във Варна бе затворен, но не и за Специалния отдел.

Седнах на ръба на големия басейн. Щом ме видяха, шестте делфина доплуваха, обсъждайки ме. Като изключим щръкналите ми уши, които ги развеселиха, добри думи чух за себе си.

– Здравейте, приятели – казах и макар дотогава да не бях говорил като делфин, разбраха ме.

– Ти говориш като нас?! – учудиха се те.

– Да, аз съм полиглот, много ме бива с езиците.

– За първи път виждам човек, който говори като нас!

– Не сте попадали на полиглот. То не е чудно де, ние сме малко, пък и гледаме да не се разчува какво умеем... – усетих, че съм се отплеснал. – Приятели, всички сме в голяма опасност, моля ви да ми помогнете.

– Каква опасност?

Разказах им набързо какво ни заплашваше. Като чуха за бомбата в морето, те подсвирнаха.

– Това ще избие всичката риба! – каза един от тях.

– И хората ще избие! – добави друг.

– Остави ги хората, те си го заслужават! – Това беше най-старият от тях, едър делфин с белег на муцуната. – От баба ми знам, че хората са ни ловяли, за да ни ядат!

– Не може да бъде!

– Ти си роден тук и нищо не знаеш! Избивали са ни с пушки! – Делфинът ме погледна. – Така ли е, или не е така?

И другите делфини забодоха в мен черните си очи.

– Честно казано, не зная. Но... като знам какви сме хората... Сега обаче е друго.

– Какво му е другото?

– Всички сме в голяма опасност. Ако не си помогнем, загиваме в полунощ.

Представих им накратко каква е ситуацията в момента и какво планираме да направим.

– Освен това ми се ще делфините да останат край кораба докато съм на него, по-спокоен ще съм така – завърших.

– Добре, имаш го – каза старият. – Нека хората ме пуснат в морето.

х х х

10:17

Хеликоптерът кацна на площадката върху кърмата на руския ракетен крайцер „Адмирал Нахимов“. Слязохме с Генерала и четирима служители на Специалния отдел, нашата машина отлетя, а на нейно място кацна друг хеликоптер, от който изскочиха още шестима от нашите.

Моряците ми дадоха спасителна жилетка, навлякох я. Поколебах се. Генерала ме погледна въпросително.

– Ще звънна на нашите – казах.

Той мълчаливо се отдалечи от мен. Извадих комуникатора, набрах номера вкъщи. Вдигна баба.

– Здрасти, бабо! – извиках бодро.

– Пристигна ли?

– Не още, бабо, за да пристигнем за четири часа във Варна, трябва да летим!

– Да кажеш на шофьора да кара бавно!

– Добре, бабо!

– Къде сте?

– Спряхме край пътя за почивка.

– Да не пиеш студена вода!

– Добре, бабо! Дядо там ли е?

– Не, излезе до магазина.

– Поздрави го! Хайде, трябва да затварям!

Наистина трябваше да затварям, защото този разговор с баба... Но това са неща, които мъжете не споделяме. Зачудих се дали да звънна на нашите в Испания. Не, там все още бе рано сутринта, щях да им изкарам акъла.

– Готов съм, Генерале!

Той приближи и мълчаливо ми стисна ръката.

Спуснах се по щормовия трап в голяма надуваема лодка, с мен дойдоха четирима българи и двама руски командоси. Мощните двигатели изреваха и с още една лодка с командоси се понесохме към кораба на терористите, който се намираше на 50 морски мили от нас.

х х х

11:19

Спряхме на 10 мили от научноизследователския кораб, не можехме да приближим повече, за да не ни видят на екрана на радара. Наведох се над балона на лодката и затърсих с очи делфините. Мернах сянка във водата и докато да кажа „делфин“, пред лицето ми щръкна засмяната муцуна на един, още двайсетина се показаха наоколо.

– Здрасти! – казах.

– Значи ти си този, който говори като нас?

Делфините ме оглеждаха заинтригувани.

– Знаете ли какво трябва да направим?

– Да.

– Тръгвам – казах на сержантите, повторих го и на руски.

– Успех, Професоре! – казаха ми моите хора. – Ще сме наблизо!

– Ако успея, ще ви повикам по комуникатора. Ако не успея... ще се чуе.

Те се засмяха нервно. Преведох го и на руски, единият руснак се ухили, другият ме погали по главата.

Изключих комуникатора – трябваше да изглежда, все едно се е повредил от водата, прехвърлих се през балона и цопнах в морето. Студено! Нищо, че беше юли, водата си бе студена. Как щях да издържа до кораба?!

– Хайде, приятели, да тръгваме!

Два делфина ме подхванаха под мишниците, обхванах телата им с ръце и заплувахме с учудваща скорост. Имах чувството, че се носим с хиляда километра в час, водата дърпаше краката ми назад, искаше да ме отскубне от делфините, аз прегръщах гладките им студени тела и усещах как се свиват и отпускат могъщите им мускули.

х х х

11:57

Траках със зъби като испански музикант с кастанети във вихъра на фиестата. Аз обаче бях във водата, а до мен се извисяваше бордът на „Откривател“. Отгоре надничаха две глави.

– Ей, кой си ти? – извика едната глава на развален английски.

Мълчах. Толкова бях изтощен от банята с делфините, че никак не ми беше трудно да се преструвам на припаднал.

– Какво да го правим този? – обади се другата глава на още по-изкълчен английски.

– Сигурно е момчето от турския кораб.

– Защо е чак тук?

– Нали виждаш делфините.

– Какво ще го правим?

– Да го оставим ли?

– Да кажем на шефа.

– Той няма да иска неприятности.

– Тогава да го оставим.

Май трябваше да се намеся. Простенах на английски:

– Помощ... Помощ...

– Няма да изкара още дълго във водата – отбеляза едната глава.

– Дай да го извадим. Дете е. Грехота е да го изоставим.

– Ами шефът?

– Какво шефът? Това е едно малко момче! Ще го затворим в някоя каюта.

– Уф, добре! Дай мрежата.

След малко над борда се показа стрелата на кран, от нея висеше голяма мрежа. Наблизо щръкна едната глава. Мрежата се спусна до мен.

– Хвани се за мрежата! – извика главата и повтори отчетливо: – Хвани... се... за... мрежата!

– Окей! Окей! – изпъшках.

С помощта на делфините се изкачих върху мрежата, оплетох се хубаво в нея.

– Вдигай! – извика главата.

Въжето се изпъна, мрежата тръгна нагоре, а с нея и аз – сигурно сте виждали как риболовци изваждат улова си, само дето аз не се мятах.

х х х

12:09

Единият от моите „спасители“, дългуч, кльощав като мен, но със сигурност не толкова интелигентен и красив, ми плесна як шамар и веднага се „посъвзех“, за да не продължи „лечението“. Другият, който сигурно още като бебе е имал синкави от светкавично растящата брада бузи, ме обискира – освен сателитния комуникатор, който с вида си предизвика презрителни гримаси, и малко турски лири, друго нямах.

– Кой си ти? – попита ме Кльощавия.

– Джон Тейлър! – казах. – Паднах във водата! Моля ви, заведете ме при баща ми!

– Тихо! – сряза ме онзи. После се обърна към Синята буза – При екипажа ли да го затворим?

– Не. По-добре да е сам.

Кльощавия опита да се замисли, но бързо се отказа, побутна ме с крак:

– Ставай и тръгвай!

Зачудих се дали да не съм прекалено изтощен, за да вървя, но се сетих за шамара и предпочетох да стана и да тръгна несигурно.

Освен тях двамата, на палубата нямаше никого. Хвърлих един-два погледа към поста за управление на най-горната палуба, но не видях хора зад стъклата му.

Поведоха ме към надстройката. В хеликоптера бях прегледал плана на кораба и знаех, че на това ниво са общите помещения – каюткомпания, кухня, някои лаборатории, както и каютите на първите офицери. Слязохме по стоманената стълба на долната палуба, на която бяха каютите на екипажа и още лаборатории. Бутнаха ме в една каюта.

– Господине, тук капитанът ли е? – попитах.

Нищо не ми отговориха, затвориха вратата.

Не се бях качил на кораба, за да бъда затворник. Надявах се обаче, че няма да стоя дълго в каютата. Представих си как двамата се качват обратно на палубата, чудят се дали са постъпили правилно, като са ме измъкнали от водата, чудят се дали не трябва да кажат за мен на шефа си, спорят дали не е по-добре да си затраят, чудят се дали той ги е видял от капитанския мостик, отиват при него, докладват за мен, той ги праща да ме доведат...

В това време отворих кръглия илюминатор. Проверих – бе твърде малък, за да се измъкне през него възрастен човек, но аз при нужда можех да изляза. Подадох глава навън, затърсих с очи делфините. Видях ги да играят недалеч от кораба. Тъкмо да ги повикам и от водата щръкнаха три глави.

– Радвам се да ви видя.

Те мълчаха и ме гледаха любопитно.

– Какво е положението около кораба?

– Корабът разговаря с плуваща машина на дъното на морето.

– Как разговаря?

– Като нас.

– Какво си казват?

– Не разбираме. Звукът е като нашия, но не разбираме какво си казват.

Очевидно терористите на кораба и онзи в дълбоководния апарат общуваха посредством ултразвук, както делфините.

– Можете ли да заглушите звука?

– Можем. Да го направим ли?

– Не. Нека да помисля.

Това бе вариант. Терористите трябва да бъдат извадени от равновесие. Трябва да се разбие планът им, да бъдат накарани да импровизират, да им се наложи да се нагаждат към моя план. Делфините заглушават комуникацията на терористите и подводният апарат изплува, за да осъществи връзка. Ще стане ли така? Важно е бомбата да бъде дълбоко под водата, за да не може да бъде унищожена. Човекът с ядреното куфарче обаче трябва да получава сведения от повърхността на морето. Рискува ли много, ако изплува? Не, може да се потопи на 1000 метра, колкото е максималната дълбочина на потапяне на ПС–8, за около 6 минути. Ако са нащрек и следят на екрана на радара какво става около тях, никой не може да ги изненада. Е, с едно изключение...

х х х

12:25

От Професора да го знаете – истинските терористи никога не приличат на терористи. Това не значи да подозирате всеки, който не прилича на терорист, а значи да не подозирате всеки, който прилича на терорист. Ако трябва, прочетете още веднъж предишното изречение, пък да ви кажа какво видях на командния мостик.

Като ме заведе там Кльощавия, видях двама мъже. Единият бе със светъл летен костюм, другият с шарени бермуди и раздърпана фланелка, все едно току-що дошъл от плажа. Стояха пред апарат, от който се чуваше пращене и пукане. Бяха разтревожени – напълно ги разбирах, защото преди малко лично бях помолил делфините да заглушат комуникацията между кораба и миниподводницата.

Кой ли от двамата е шефът?

Костюмирания държеше микрофон и повтаряше в него:

– Шефе, чуваш ли ни? Приемам.

Аха, ясно къде е шефът!

Бермудите каза в малка ръчна радиостанция:

– Как е положението?

Радиостанцията изгъргори, че хоризонтът е чист.

Ако сте чували израза "Гори ми главата" и знаете какво означава, значи сте наясно как изглеждаха двамата.

– Ето го момчето – обади се Кльощавия.

Те се загледаха в мен.

– Добър ден – казах приветливо. – Много ви благодаря, че ме спасихте!

– Англичанин ли си?

– Да. Живея в Китай. – Посочих оръжието им. – Вие ловци ли сте? Ще ме научите ли да стрелям!

– Живееш в Китай? Нали си англичанин!

– Баща ми работи в Китай! Заведете ме при баща ми, моля ви, господине!

– Какво правиш тук?

– Дойдох с баща ми. Той изучава делфините! Знаете ли, че делфините могат да говорят?

На двамата явно хич не им беше до делфините, та се наложи да забърборя бързо, по детски:

– Делфините разговарят с ултразвук също както водолазите и баща ми откри, че делфините заглушават апаратите на водолазите!

Те се заслушаха.

– Какво работи баща ти?

– Изучава делфините. Според него делфините говорят с водолазите. Предупреждават ги за сероводорода.

Те се напрегнаха, втренчиха се в мен като непревъзпитани човекоядци:

– Какво за сероводорода?

– В Южнокитайско море, на места под водата има сероводород. Баща ми смята, че делфините искат да предупредят водолазите за отровния газ и затова им говорят, и така заглушават ултразвуковите им апарати.

Двамата се спогледаха. Явно искаха да си кажат много неща, но аз им пречех. Костюмирания нареди на Кльощавия да ме отведе обратно долу.

х х х

14:37.

Дали не грешах? За стотен път си зададох този въпрос и пак не можах да си отговоря. Повече от два часа стоях затворен в кабината и чаках планът ми да проработи. Два часа по-близо до голямото „БУМ!“. Не грешах ли?...

Да беше сега тук Бобан! В Африка свърши безценна работа и на кораба също можеше да ми помогне. Нали е маймуна, можех да го пратя да се изкатери отвън и да разузнае какво става на мостика. А пък ако успее да докопа отнякъде оръжие, жална им майка на терористите!

Изведнъж чух през илюминатора, че делфините ме викат. Подадох глава навън.

– Машината започна да се издига нагоре.

Значи планът ми проработи!

– Наблюдавайте машината и кораба. Би трябвало плуващата машина да застане зад кораба. Кажете ми когато човекът от нея се качи на борда.

Според плана ми тогава щях да се измъкна през илюминатора и с помощта на делфините щях да преплувам под кораба до подводния апарат.

Колко още? След няколко минути ПС–8 ще е на повърхността. Шефът ще разговаря с хората си на кораба. Но дали ще се качи горе? Може пък да си викат отдалеч.

Подадох се пак навън.

– Изплува ли?

– Още не – отговори ми един делфин.

Дали не грешах? Сигурно имаше по-правилен план за действие. Но не можех да променям тактиката си насред атаката, така или иначе в момента противникът правеше ход, при това ход с царя си, можех да реагирам едва след като ходът приключи.

– Изплува – каза ми делфинът. След малко добави: – Отгоре се показа човек... Вързаха машината за кораба... Хората от кораба и човекът от машината разговарят...

– Значи не се е качил горе?

– Не.

Ужас, планът ми не проработи както очаквах! И сега какво? Мой ред беше да направя ход.

Изтичах при вратата и заблъсках по нея. След няколко минути чух:

– Какво има?

Това беше единият от моите „спасители“, онзи, страшилището за самобръсначките.

– Трябва да говоря с вашия началник! – извиках.

– Защо?

– Измислих как да спрем делфините!

– Да не пищят ли?

– Те не пищят, издават ултразвуци! Знам как да ги спрем!

– Как?

– Трябва да говоря с вашия началник! Бързо! Важно е!...

Най-сетне Синята буза отвори вратата.

– Ела – каза. – И без глупости!

– Заведете ме при вашия началник! Всичко ще му кажа!

– Хайде!

Тръгнахме по коридора, после се изкачихме на палубата и отидохме при кърмата. Трима терористи стояха до края на борда и разговаряха с другия, който бе долу, на миниподводницата.

– Момчето знае как да накараме делфините да млъкнат – каза моят човек.

Един от онези на кърмата предаде думите му на шефа, крещейки.

– Искам да го видя! – чух откъм морето.

– Ела насам!

Приближих до ръба на кораба. Ако сте очаквали, че шефът на терористите ще е по-особен, ще трябва да ви разочаровам – и той си беше съвсем обикновен човек, на средна възраст, пооплешивял, облечен в син работен гащеризон. Бе се подал до кръста от люка върху дълбоководния апарат.

– Ти откъде знаеш толкова много за делфините? – извика ми той.

– Баща ми е учен – изхриптях.

– Какво? Говори по-силно!

– Не мога – продължих да се дера, – гърлото ми...

– Я не се прави на маймуна! – изкрещя един от другите. – Говори нормално!

– Боли ме гърлото! – казах му. – Сигурно съм настинал във водата!

Онзи май искаше да ме удари, но вместо това извика на шефа си:

– Паднал му е гласът! Беше киснал няколко часа в морето!

– Хвърлете го пак там, ако не проговори!

– Не мога! – и се закашлях мъчително.

Шефът напрегнато мислеше. Ясно го виждах, а ако бях близо до него, сигурно щях да чуя тихо бръмчене откъм главата му. За да го стимулирам, пак се закашлях, после обезсилен седнах на палубата.

– Спуснете стълбата! – чу се откъм водата.

Вътрешно потрих ръце, а външно покашлях, но по-леко, че от това напъване наистина взе да ме боли гърлото.

Шефът се покатери на борда. Не носеше ядреното куфарче. Наведе се над мен с ръце на кръста.

– Казвай сега!

Гледах го хрисимо отдолу нагоре измежду трогателно стърчащите ми уши.

– Баща ми е учен, господине – изхриптях. – Изучава делфините в Южнокитайско море.

– И ти знаеш как да ги накараме да млъкнат?

– Точно така, господине!

– Добре, кажи ни как да ги накараме да млъкнат.

– Веднага, господине – станах. – Но първо нека да отидем на сянка. Слънцето ме напече!

Станах и тръгнах към надстройката.

– Стой тук! – извика шефът.

Засмях се дрезгаво. После запях като обезумял:

– Слънцето пече-пече-пече-е!...

Пак се засмях и изтичах до перилата на десетина метра от кърмата, посочих към водата:

– Ето, вижте!

Терористите тръгнаха към мен.

– Вижте как ще си охладя главата!

Прекрачих перилото. Терористите закрещяха, хукнаха към мен, но вече беше късно – въпреки че до водата имаше към 5 метра, смело се метнах в нея. Една лична молба – представете си, че съм се изпънал като струна и съм скочил грациозно с разперени ръце, все едно литва птица, после съм прибрал ръцете си и съм се врязал с главата напред във водата – красиво, без да разплискам дори и капчица. Истината е, че се бухнах долу като тухла, но кой се интересува от истината за моя скок във водата? Важното е, че потънах бързо и веднага усетих до себе си делфин. Отворих очи и го видях като сянка, която сграбчих с ръце. Той се понесе мощно, добре че с едната си ръка държах гръбния му плавник, та не го изпуснах. Явно слизахме надолу, защото ушите ме заболяха, после тръгнахме нагоре, ушите ми изпукаха и излязохме от водата. Огледах се, без да изпускам от ръцете си делфина – бяхме зад дълбоководния апарат, той бе между нас и кораба. Пуснах делфина и заплувах предпазливо встрани – видях, че на кърмата нямаше никого, явно всички терористи стояха до борда, откъдето скочих и гледаха водата.

Трябваше да вляза в миниподводницата. Добре, но лесно е да се каже, а трудно е да пълзиш нагоре по хлъзгавата стомана на корпуса й. Слава богу, край мен имаше делфини, които ме бутаха отдолу, та изпълзях върху единия от понтоните, от него бе лесно да се покача още, до люка най-отгоре. Метнах поглед към кораба – на кърмата все още нямаше никого. Влязох в дълбоководния апарат.

Вътре бе тясно като в пантофката на Пепеляшка. Пропълзях към предната част и веднага открих ядреното куфарче – метално, тъмносиво и разочароващо обикновено. По филмите такива куфарчета обикновено имат голям светещ циферблат, който отброява последните секунди преди взрива. Всъщност няма нищо такова, за да бъде активирана бомбата, трябва да се отвори капакът и да се вкара специален код, затова и шефът се бе спуснал с подводния апарат. Видя ми се добра идея бомбата да се върне на дъното на морето, но този път не в компанията на главния терорист, за да може кротко да си ръждясва в следващите стотина-двеста години.

Довлачих куфарчето до люка, сграбчих го с две ръце и тръгнах да го вдигам над главата си. Знаех, че тежи 23 килограма, не чак толкова много, но имах чувството, че подобрявам световния рекорд по вдигане на тежести. Е, подобрих го и избутах ядреното куфарче, подпрях го на ръба на люка. Подадох глава до него и нещо в мен ми каза „Погледни към кораба!“. Щях да му отговоря „Гледай си работата!“, но после промених решението си, погледнах към кораба. На кърмата бе щръкнал един от терористите и като ме видя, закрещя като безумец. До него бързо се появиха и другите, но аз хич и не ги удостоих с вниманието си, ами бутнах навън ядреното куфарче, то се хлъзна по корпуса, удари се тежко в понтона и цопна във водата с едно съвсем неядрено „пльос!“.

– Стреляйте! – чух гласа на шефа.

Сграбчих дръжката на люка и напрягайки максимално развитите си от шахмата мускули, го тръшнах над главата си. По стоманения корпус затракаха куршуми, но не това ми бе грижата, а как да блокирам люка, който имаше същата кръгла врътка и откъм външната си страна, преди върху миниподводницата да са слезли терористите. Огледах се – трябваше ми метален лост, но нямаше наоколо метален лост; щеше да свърши добра работа въже, но и въже нямаше. Значеше ли това, че след минута-две онези щяха да отворят люка и да ме изчоплят навън като охлюв от черупката му? Категорично не! Не и когато става дума за Професора! Събух дънките си и вързах единия крачол за дръжката, а другия за средното стъпало на стълбичката.

След малко отгоре започнаха да дърпат люка, но напразно. Стреляха, удряха – разбира се, нищо. Опитаха да счупят някой от илюминаторите – не успяха, те са проектирани да издържат повече от 100 атмосфери налягане на морската вода, та някакви бандитски приклади ли ще ги уплашат! Изобщо – бях на безопасно място почти като у дома, като изключим това, че в затворената миниподводница отникъде не влизаше въздух и в тясното пространство ставаше все по-горещо и спарено от мокрите ми дрехи.

Огледах разните контролни табла, но не можах да разбера как се пуска въздухът. Добре че на седалките отпред имаше два дихателни апарата, те бяха лесни за използване – захапах мундщука на единия, завъртях крана на бутилката и готово, дишах.

Измъкнах комуникатора, включих го, но нямаше сигнал и това бе напълно естествено, все едно се опитвах да телефонирам от вътрешността на консерва.

Така. Какво е развитието на играта? Имах въздух за няколко часа, например четири или пет. Ако в това време откриех как се пуска въздухът от резервоарите на миниподводницата, щях да мога да дишам до малко след полунощ. Нямах връзка със света. Имах компания от петима въоръжени и много ядосани терористи. От тях ме деляха буквално едни дънки. Друго? Друго нямаше, играта бе попаднала в патова ситуация – нито терористите имаха полезен ход, нито аз. Трябваше да чакаме. Аз да чакам те да си тръгнат, те да чакат въздухът ми да свърши. Онзи, вътрешният глас, ми подсказваше, че аз надали ще дочакам, докато те... Сетих се за баба и дядо. Ето това вече ще е голяма беля, ако терористите ме убият! Сетих се и за майка ми и баща ми, как работят в Испания и представа си нямат какви ги върши синът им...

Изведнъж нещо се промени. Какво? Терористите не чукаха по корпуса на дълбоководния апарат. Залепих нос на един от илюминаторите, после на друг и разбрах каква е работата.

Към нас приближаваха с бясна скорост надуваемите лодки с хората от Специалния отдел и руските командоси. Във въздуха бяха увиснали два огромни турски хеликоптера, единият държеше на прицел с тежката си картечница терористите върху миниподводницата, от другия командоси се спускаха по въжета върху палубата на кораба. Прелетяха няколко украински изтребителя. Очаквах, че ще се появят и извънземни, но те засега закъсняваха. Нищо, и тази компания ми бе достатъчна...

х х х

20:55

С Генерала хапвахме пържена цаца в едно ресторантче в Морската градина на Варна. Той пиеше бира от запотена халба, аз се наливах с портокалов сок. Периметърът бе отцепен от служители на Специалния отдел, преоблечени като сервитьори, майки с колички, чужденци по бермуди, улични музиканти и продавачи на варена царевица. Наоколо бе пълно с туристи, но с Генерала не им обръщахме внимание, гледахме морето.

– Как така помощта дойде в точния момент? – попитах.

– През цялото време те следяхме с камерите на шпионския сателит. Щом изхвърли куфарчето в морето, дадох заповед на момчетата да действат.

Един мъж спря на алеята под нас, дояде хотдога си, смачка хартията и я хвърли в морето. Посочих го на Генерала:

– Този току-що дозареди сероводородната бомба. Дали да не заповядате на момчетата да го хвърлят след хартията, та да я извади от морето?

– Неприемливо – отсече Генерала. – Този ще почисти край себе си, но други няма да го направят. Колкото и да не ни се иска, хората все така ще хвърлят купища боклуци, големите реки все така ще ги носят в Черно море, заплахата все така ще расте.

– И тогава какво, Генерале? Нищо ли не може да се направи?

– Може, просто ти и аз няма да си хвърлим боклука в морето.

– Само толкова? Значи няма на какво да се надяваме!

– Не, Професоре, можем да се надяваме, че и други хора мислят като нас.

Не ми звучеше много оптимистично, но кой съм аз, та да възразявам на Генерала, той нали затова е генерал, защото пò ги разбира важните работи. Спомням си, че и след Африка, където видях смъртта и усетих на гърба си какво е да те предадат, думите на Генерала ми помогнаха. „Хубаво е, че имам край себе си такъв човек“, помислих си. После казах:

– Рибата свърши, Генерале, ще поръчам още.

– Не, Професоре, днес аз черпя.

– В такъв случай поръчайте ми и още един сок. Двоен!

– Предчувствах, че няма да ми се размине току-така... – измърмори Генерала и повика сервитьора.

Край