20. Октомври. 2018год./19:22
 

Какво имаше пред мен? Път или бездънна пропаст? А зад себе си какво оставях? Знаех ли коя съм или отново се загубих? ... Въпросите се блъскаха в главата ми, разкъсваха душата ми, разбиваха сърцето ми... Мога ли да живея така? Нещастна, погълната от мрака в душата ми?! И бях ли нещастна наистина или тези чувства бяха от онези смесените, които никога не водеха до нещо добро?...

Отново бях на кръстопът и отново се разкъсвах между доброто, и злото в себе си; отново в мен лаеха кучета, озверели да се откъснат от оковите си и отново търсех думи, с които да ги укротя... Бях ли способна да спася душата си или по-лесно беше да я захвърля насред нищото, като непотребна вещ? ...

Можеха ли думите ми да накарат някой друг да се разплаче; да се засмее; да се влюби? И можеха ли думите ми да бъдат онази сила, която толкова дълго търсех в себе си? Биха ли могли да ми помогнат да открия себе си сред гъстата мъгла, която ме беше обгърнала?...

В най-черното на черното и в най-тъмното на тъмното щяха ли да прогледнат очите ми? Под дъното на дъното щях ли да намеря отговорите, които търпеливо са ме чакали в ръждясалия сандък на разума ми? В най-болезнената фибра на болката щяха ли да се притъпят чувствата ми и щях ли да успея да ги разлея в думи, които не очаквах да бъдат прочетени? В най-страшното на страха ми открих ли кураж през сълзите си да му се усмихна и в силата на слабостта си ще вдигна ли очи, за да погледна в себе си? В най - самотното кътче на самотата си ще разбера ли, някога, че светът понякога става тесен?! ...

Мислите ми се заплетоха в кълбо от пълен хаос. Бях объркана, понякога щастлива, друг път пък бях малка, изплашена и слаба, но доста често бях, и сълзи, опустошена, агонизираща и разпиляна на милиарди болезнени атоми... Стените, които бях изградила около себе си бяха моите неми свидетели, обезсърчени от своята безпомощност, които ме гледаха всеки път как си тръгвам от себе си и после отново се връщах, по-изгубена от всякога...