Истинските седем лица Всеки има тези седем лица. Някои ги извървяват за седем дни, други за един живот. Но всички ги имаме, да отричаш означава вече да чертаеш осмо лице. Имаше убийствен план за следващата седмица. В понеделник щеше да излезе от затвора, във вторник – да е клошар, в сряда да продава наркотици, четвъртък – посредник в търговия с кръв, в петъкът да е жиголо, съботата да прекара в леност, в неделя да дари бъбрек, а в понеделник пак да влезе във затвора. Седем дни, седем лица, един човек. Понеделникът започна от неделя вечер. И седмицата щеше да я има заради нещо, с което се е родил, те са две, а човек може да живее и с едно от тях. За да я има тази седмица, той трябваше да остави едното. Това беше бърбрекът му, той щеше да послужи за живот на детето на директора на затвора. Търговията беше бъбрек за седмица живот. Тази седмица, която го делеше от леталната инженкция. Летална инжекция! Да. Заради тройното убийство. Брутално и болезнено възможно единствено от един изрод. Изродът, който се договори да дари бърека си на детето за една седмица живот. Съдбата обича такива каламбури – тройният убиец ще спаси живот преди да умре. Но този живот нямаше да е спасен, ако не бяха трите смърти преди това. Това е съдбата, в която и вие участвате, и вие сте герои там. Тази неделя вечер не беше като останалите, той не гледаше луната през напречните решетките, не дращеше с нокти по стената, за да създава онзи звук, от който, той добре знаеше, че съседът му по килия се гърчеше в противни конвулсии, да се напряга в мрака да чете книга от Стайнбек и да пие айран с много сол, заради ниското си кръвно, а айрана получаваше от надзирателя тайно, затова че му даваше всичко, което клетата му майка му донасяше на свижданията. Заради един айран вечер, затворникът от години не знаеше какво му носи тя, просто го взимаше и го даваше на надзирателя. Толкова струва свободата да четеш Стайнбек десетки нощи подред - един ужасно солен айран. Сега той имаше електричество, което иначе не получаваше, пак по идея на надзирателя, за да може да го изнудва за айраните. В тая нощ имаше и двайсет чаши айран – подарък от директора на затвора и няколко нови книги от неговия автор. Затворникът бе изчел всичките му книги, някои от тях по десетки пъти. Тази вечер обаче той не чете, изгаси лампата, с едната ръка прегърна една от книгите на американския автор, а с другата жално стисна всички писма, които са пристигали с колетите от майка му, за нито едно от които той не знаеше. Той даваше целият колет на надзирателя. От цялото тесте писма той прочете само едно. Достатъчно бе да разбере, че по силата на внушение не отстъпват на любимия му писател. Дали е плакал не зная, дали луната е рисувала черните ленти на металните пръчки върху лицето му, също, колко чаши е изпил, не зная, дали надзирателя е чул нещо; какво е мислел Тим (така го наричаха всички в затвора, от фамилията му – Тимчев) и за какво са били мислите му на прага на последната седмица живот – не зная. По някое време светлината е угаснала, едно уморено сърце е заспало, един съсед е запомнил нощта, в която не се е свивал в ъгъла от грозни звуци и след тази нощ ново утро е изгряло, нови прашинки надежда са полетели из небето, подгонили изгубените лъчи на слънцето, нов вятър се е спускал над моретата. Тим излезе от затвора с ясната мисъл, че трябва по най-пълнокръвен начин да изживее тази седмица, затова и си избра тази почти дивашка програма. Директорът май наистина беше подивял около драмата с болното си дете и се съгласи да му съдейства за изпълнението й. Бъбрекът, беше сигурен, дори проверен в качествата му от лекари, и щеше да бъде дарен. Уговорката странна, но мисията като че ли я оправдаваше. В първия си ден на свобода Тим отиде в къщата на майка му. Беше взел със себе си убийствено количество алкохол, цигари и шоколад. Най обичаните продукти в затвора. За да разбере какво нещо е забравената свобода той бе обмислил да се посвети на консумирането на тия три неща. Майка му, която не знаеше за историята за бъбрека, детето и свободната седмица просто беше прежалила сина си цяла седмица още преди леталната инжекция и когато видя сина си на прага почувства онова, което изпитват ония които са видели някакъв завърнал се от небитието роднина пред тях. Ако има въобще такива хора. Е, сигурно тази бедна женица, съсипана от страдание по убитите три момичета от сина си, а после и за самия него, щеше още едно страдание да сложи върху душата си. Тя прие сина си в кухнята, боейки се да го попита каквото и да било. Той седна на стола до нея, гледайки на него като утрешния си стол с приближаващата инжекция, и започна да пие. Жената се загледа две минути в очите му, сетне стана и взе от шкафа една стъклена купа и понеже беше твърде чиста и подредена започна да плаче в нея, да не изцапа със сълзите си нещо. Тя дори не знаеше, че искрените сълзи са най-чистото нещо на тая земя, по-чисто дори от плацентата и пъпната връв, с която е родила своя изрод. Тя плачеше, и почти бе напълнила половината купа, когато Тим вече допиваше първото шише. Беше напълнил един пепелник със скъпи цигари и вече хранеше кучето с шоколади. Онова куче, което майка му доведе у дома седмица, след като онзи влезе в затвора. Сега животното ядеше шоколади по-стръвно и от бивш затворник и се чудеше на безмълвието на двамата си стопани. То бе свикнало да има един собственик и отначало се подразни на втория, но когато той му даде от шоколадите, започна благодарно да му лиже краката. Да скимти доволно, и напук на ридаещата майка на изрода да е най-щастливото създание на земята. Виждали ли сте доволно куче с вирната опашка, което се върти в кръг и помислете за нещо, което изразява по-голяма радост от него. Аз поне не се сещам. Тим вече беше брутално пиян, може би по-пиян отколкото беше когато полицията го хвана да заравя трите трупа на младите момичета до реката. Още по-пиян, но дали свободен??? Дали бяха малко сега шоколадите, алкохола и цигарите не зная. Но скоро той си легна от безсилието пред майчините сълзи. Случи се тъй понеже ридаещата му напомняше на някоя от героините на Стайнбек. А той твърде много го уважаваше. Не хвърли много усилия в преместването и заспиването, просто се свлече на пода и се остави кучето да го лиже по устата, омазана цялата в шоколад. Купичката със сълзите вече беше пълна, жената излезе пред вратата и я изля върху ниската трева и се закле, че ако на това място израсте цвете след смъртта на сина й, то щеше да е последното хубаво нещо, което е сторила за него. Онази из чиято утроба се роди убиецът. Тя не забрави очите на родителите на тризначките. Най-страховитата гледка. По-страховита и от завърналият се мъртъв син на прага. Тя изнесе с мъка тантурестото тяло на сина си върху едно от леглата и се загледа след кучето, което качено на дървената табла продължаваше с лигавия си език да лиже муцуната на пияния. И си помисли, че това животинче е единственото нещо на тая земя, която може по такъв изроден начин да обича сина й. Плъзна чехлите си по мокрите плочки в кухнята от разлятите сълзи и се напи с алкохола на Тим, защото и на нея й дойде прекалено много вече. Напи се, чисто, възпитано, и заспа на люлеещият се стол пред къщата, като последно очите й гледаха към пренебрегната луна от снощи. Вторник. Днес Тим беше поискал да е клошар. Клошарите имат пълната свобода да нямат нищо, да познават шепота на небето, което единствено ги покрива нощем, познават боклука, какъвто съм и аз и респективно да се опитам да разбера себе си. Те сами трябва да се грижат за прехраната си, нещо което не можех да си позволя в затвора, там храната беше подаяние, а то не е сладко. Клошарите са мръсни, а мръсна беше душата ми и преди убийството и след него, мръсотията ми е внушена с раждането. Какво толкова – щях да се потопя в нещо, което ми е вътрешноприсъщо. А ако от мръсотията на днешния ден изплува нещо чисто и разумно щях да кажа, че съм аз. Бившият затворник и утрешен мъртвец поиска от майка си най-окъсаните и мръсни дрехи, които имат у дома и в обичайната лудост, която я беше обзела от идването му насам тя наистина му изрови някакви дрипи. Той ги наложи върху себе си, а тя рече, че изглежда добре, тъй все едно го изпращаше на абитуриентска вечер. Тя наистина не беше с разума си. Той я погледна учуден на думите й и подари една истинска синовна усмивка. Усмивката, която щеше да й остане, освен цветето, след него, след неделята. Тя не го запита нищо на излизане, само го гледаше като птичка, която излита от къщичката си. До нея гледаше и кучето запазило най-хубави спомени от снощи. А той носеше дрипите върху окъсаната си душа, покрита с келявото му тяло. И всичко това се водеше от кръволюбимия му и престъпен мозък. Голямата дрипа излезе през портата като горчив сън от ума на събуждане, а майката въздъхна и се прибра да разтреби, кучето пак вирна опашка, а онзи затърси най-приятната мръсотия, в която да се зарови и ако може да имъкне изкривената си свобода. Майката отвори семейния албум и се загледа в снимките, на които той още беше юноша, Тим вече си беше харесал един мост под кръстовище. Малко кръстовище, малки снимки, с големи плъхове. Толкова, че той не помнеше да е виждал по-големи в затвора. Те не се страхуваха от него, а го приеха за свой събрат. Подушиха го само, потвърдиха някакво тайно и нетайно сходство и дори си позволяха да се шмугват из кашоните, на които той лежеше докато гледаше надписите на стената отсреща. Стори му се, че един от тях дори е негов. И той гласеше “в пътя няма мир, единственият познат мир е смъртта, другото име на свободата”, по нататък се зачете в друг: “твоите очи са моето минало и нечие друго бъдеще. бъдеще, в което някой да се роди, друг да гледа в тях и всичко това да е един вгледан в себе си човек”. По-късно той излезе над моста и разходи окъсаните си дрехи, за да намери някаква храна, която да раздели с плъховете, тъй като не се смяташе за по-значим от тях. Намери половин хляб, измоли една закуска от един неправилно пресичащ ученик, когото подгони с целия си ужасяващ вид, открадна една бутилка евтин алкохол, докато помайваше продавачката в магазина да му свали от висок рафт някаква евтина кърпа за лице. Кърпата той плати на цената на откраднатия алкохол. Него сам изпи, храната наистина раздели с плъховете, а с кърпата обърса лицето си, понеже смяташе, че чистото лице, означава и чиста съвест и чисто минало, а след това, за да не се разколебае я хвърли в реката под своя мост. Нахранен и чист, без угризения Тим подхвана безгрижна разходка, а доволните плъхове го последваха като купчина малки пинчери по петите му. Навярно животните много го обичаха. Тим бе започнал да мисли така откакто някаква случайна дузина гълъби бяха започнали редовно да кацат между решетките на единственият му прозорец в затвора. И той заобича всички живтони с престъпното си сърце. Сега той ходеше из улиците на родния си град, а по него плъховете, как се забавляха в този слънчев следобяд бебетата в количките от тая гледка. А той ходеше и говореше тихо на мишките като ги наствляваше: “ светът е чуждо място, ние не сме родени тук, ние сме просто гости, идваш взимаш един живот и както можеш да живееш така го използваш. Този свят си има правила, ако тръгнеш подир тях непременно ще ги нарушиш, като улиците по които ходим сега. Все някога сфетофара ще се повреди и ние подведени от него ще пресечем фатално. Хряяяяяяяс под нечия гума. Светът е чуждо място, той е свърталище на различни хора, всеки е толкова различен колкото и най-добрия художник и психолог не могат да ни го представят. Различните хора се опитват да имат еднакви мисли и да харесват еднакви неща, а това може породи единствено още по-големи различия, а правилата да са еднакви. Еднакви за всички, при толкова различия, това не е ли тирания. Всяка уникалност заслужава своя уникалност. Стремежът към еднаквост поражда злините, нали ме слушате.” Плъховете, естествено, разбираха и като водача си пресичаха възможно най-неправилно, без обаче нито един от тях да бъде хряснат под нечия гума. Защото те всичките осъзнаваха своята уникалност и отказваха уникалността, която им се полагаше, а тя изискваше да умрат под гумите. Но те просто я изтикаха. Нещо повече – някога Тим щеше да се превърне в легенда в царството на плъховете. Царят на плъховете тази нощ, под моста, над огъня в кофата опече едно не знайно откъде се взело бройлерче и го изяде с настървение характерно за диваците в онези години в които, развитието на културата не е познавала изкуствата и чистите ръце. А по-сетне той легна на кашоните от тази сутрин и заспа с мислите от предната вечер, а сънят му щеше да е от преди няколко години. По някое време той усети, че друг, истински, клошар (някой който е вървял след него в този ден и е слушал налудничавите му речи) е легнал до него и в остатъка от съня си той забрави какво е да заспиш сам. На сутринта нямаше никаква следа от госта и Тим се запита дали онзи не е бил просто остатък от съня му. Сряда. Без значение, днес бе сряда, а срядата според плана означаваше наркотици. Те можеха да дойдат единствено от услуживо настроеният директор на затвора. Услугата беше една седма от бърека му. Една седма от живота на детето му и една седма от тези дни които го деляха от леталната инжекция. Въобще странни кръговрати описваше мисълта му докато взимаше от служебните наркотици на едно полецейско управление. Днес Тим щеше да продава наркотици, мълвата за това услужливо се беше изплъзнала още преди седмица, когато директора на затвора го съобщи на шефа на полицията. И затова днес потенциалните клиенти знаеха кой ще продава от “веселата стока”. Тим понеже още помнеше как стават нещата изчака денят да премине към късния си следобяд и се насочи към центъра на града, където “рибата плуваше в морето”. Там той се изтегна на една пейка. Нещо, което той особено добре умееше, в затвора имаше доста пейки, и доста време пропиля на тях с някоя от книгите на Стайнбек. Сега американеца не беше в ръцете му, празните му ръце, които този път прикриваха някаква евтина дрога. По малка от различните видове, както сам бе поискал, за да могат различни хора да идват при него. Тук, в тези различия дори беше закодирана квинтесенцията в разбиранията му за света, за хората, за различията, за уникалностите, които заслужават различни уникалности, и наркотиците – онзи откъснат самотен вик за измамната свобода. За всеки един от скорошните му клиенти имаше различно пакетче, та той не можеше на напълно различни хора да дава еднакви неща, Тим щеше да умре в агонията на собственото си противоречие ако го направеше. И затова държеше пръснати из многото му джобове над двайсет пликчета с различно съдържание и на всичките беше написал различно послание. То трябваше да се прочете в кулминацията на наркотичният екстаз. Тим беше истински галантен изрод. Тройният убиец скоро щеше да способства за надрусването на утрешните убийци, а мига на върховното им удоволствие да разпердушини мозъчетата им с някаква фраза. И тая фраза щеше да се жигоса в паметта им, ясно и остро като името на любимото им куче. Също като онова, което ще ги лиже по муцуните, дни преди смъртта им. Тим още не беше продал и една доза, когато усети изтръпване на левия прасец, изтръпването се прехвърли нагоре към бедрото. То навярно бе предизвикано от приближаването на едно прекалено красиво момиче към него. А той знаеше ЗА КАКВО ИДВА ТЯ. Тя идеше да вземе своето послание. А дали беше достойна за това, за което беше прикрепено то, Тим не се интересуваше. Лесно уговориха цената, пакетчето беше предадено и то вече се носеше в задния й джоб, изтръпването премина. Хубаво момиче – хубава стока й даде, с хубаво послание. А тя не знае, тя не знае нищичко, нищичко от този луд свят. Да знаеше поне малко нямаше да има това нещо в задния си джоб. Твърде хубава, с дълга коса, която да покрива черния джоб на страданието. Да имаше малко власт Тим би забранил задните джобове по дрехите. Следващият клиент той посрещна все още изтегнат на пейката. Мъжът бе на възраст около неговата. Говореше тихо и дипломатично все едно че идваше не да купува, а да продава. Тихият говор трябва да е приоритет на продаващия мислеше затворника и много се дразнеше на клиента си. До толкова, че да му даде прахчето на половин цена. С две послания и да вика когато онзи се отдалечи със стоката – да запомни кой трябва да мълчи и кой да има глас. Клиента смутено вървеше напред със ситни крачки, вътеше се смуглаво към викащия и параноично повдигаше кльощавите си рамене в незнание как по-бързо да се отдалечи. Откачена работа, помисли си наркомана, когато се отдалечи достатъчно от лудият, който той не знаеше, че ще умре три дни след него. Тим преброи колко дози му останаха и реши че търговията днес се движи много провлачено и помисли как да я оживи. С някаква промоцийка, да речем алкохол. Уффф, алкохол с дрога би ги очистил. Затова нахлу като хала в една книжарница и принуди затварящата продавачка да му продаде купчина книжки за оцветяване и една кутия флумастри. Тим никак не искаше да приеме, че още не е достатъчно познат на потребителите на дрога. Че на всичко отгоре измисли нарицание на тези потребители и когато някой от следващите му клиенти се приближаваше той се обръщаше с думите “охо, потребител на социални услуги”. Книжките и флумастерите свършиха страшна работа. Покрай наркоманите идваха и купуваха и майки с деца, а той намираше начин и скришом пускаше по някое малко пликче деликатен прах в дамските чанти. И така стоката неусетно се разграби. Затворникът ли нямаше да знае как да върти търговия със съдбите. Денят, можа да прецени той, мина успешно, с един пренебрежим проблем при последния клиент – майка с дете – майката постави фулмастера в задния джоб на фърфалака, а Тим кресна след нея да не го прави от малък наркоман. Жената се уплаши, гушна детето си в ръце и с бърза крачка се отдели от продавача. Тази нощ градът оцветяваше детски книжки. Нанесените цветове бяха великолепни, сливаха се несмесваеми цветове, в странни илюзии, чертаеха се особени форми, идеите извираха, направо избухваха в мозъците на художниците. Местата, където се рисуваше също вдъхновяваха. Никоя нощ не беше толкова приказна. Тим беше доволен. Оставаха четири. Четвъртък. Тим не разбираше нищо от качества, видове и свойства на кръвта, но това нямаше никакво значение. Той не познаваше болката на онези които се нуждаят от нея, не знаеше каква е цената й на черно, нито как точно може да се извършва цялата тая работа. Тим знаеше единствено какво е да те покапе прясна кръв, докато заравяш трупа на притежателя й, знаеше какво е да те заловят с лопата и три трупа, целият омазан в тяхната кръв. Знаеше цената на смъртта и тя пак беше смърт. Кръвта познаваше бегло, като синоним на живот, като ничия течност изпръскала лицето му и впита в съдбата му. Ето такива неща знаеше той. А за останалото щяха да му помогнат полицайте, за които вече се каза. Вчера той отиде да върши работата си в късния следобяд, защото стоката го изискваше, днес обаче ставаше дума за живот, кръв и други такива дреболии, той стана рано. Още преди живота да се е събудил и се стегна в прилични дрехи, приглади косата си, изчисти мисълта си и нахлузи някакво старо лицемерие сякаш му пука за онези чиято кръв ще купува и другите, които се нуждаеха. И едните и другите бяха насочени от няколко дни, че днес посредник в тези неща ще е господин Тимчев. В ранната четвъртъшка утрин той се вясна пред градската болница, която се намираше в горната му част. В издигнатата част над града, от където се виждаше всичко. Височина, от която и най-ниските мисли се виждаха и улавяха в очите тези, които умееха да гледат. Тим като че ли умееше това и бързо разделяше идващите към болницата на кръвонуждаещи се, продаващи кръвта си и останали. Най-много хареса останалите, защото нямаха гадната участ да участват в тази долна търговия. Затворникът имаше една крупна сума пари като капитал за търговията и и цяла плеяда от думи, с които да сваля или да качва цената на течността, да изцежда волята на търсещите и да унизява предлагащите. Вече беше минал цял час, а нямаше никакъв интерес към него. Стоеше сам в сивкавата утрин, оглеждаше блестящо лъснатите си чепици, от минута на минута опипваше плътно изтегната му коса, завършваща в кротка опашка и се радваше на листата, които нехайно се разхождаха от асфалта, нагоре към дърветата, над тях, и после пак надолу и все така от движени от вятъра. Тим гледаше тия малки парченца живот с име листа и им се радваше като бебе, което ги наблюдава от количката си. Такова удоволствие му достави тази кротка гледка, че когато умираше със свити очи щеше да си представя движението им. Без съмнение тази утрин сред листата щеше да е най-хубавото от цялата седмица. Така и го намери първият клиент, с насълзени очи, следящи движението на листата. Дотам вглъбен в това действие, че никак не се досети за какво може да го е доближил човека. Та се наложи онзи да заговори отдалече за какво е дошъл, колко иска да получи за кръвта си и каква е тя. Но той не е очаквал с един поглед на Тим цената да е свалена наполовина, и дори продадена с благодарност. Дори след като гумената тръбичка е изсмукала желаното количество течност от вената му човека щеше почти уплашено да иска по-бързо да се приключи всичко. Да вземе парите, колкото и да са те и да се маха. А то точно така и стана. Тим го отведе до вътрешността на болницата, лекарите заредиха с нужното количество от кръвта резервите си и когато дойдеше човек, който щеше да потърси определена група кръв щеше да плати на Тим. Системата работеше добре и преди да се намеси затворника, и щеше да продължи да работи добре и след него, защото кръвта е нещо, за което си заслужава да умреш, а то самото е и нещо, без което не се живее. Както преди, така и днес имаше търсене и предлагане. Тим изчакваше да види какво се търси, а след това извикваше онези дето я имат в себе си същата група, сетне всички влизаха в болницата и там ставаше заварката. Разликата в парите оставаше у затворника и така днес през целият ден той удвояваше капитала си, пазараше се умело и делово, понякога се разчувстваше, а друг път беше студен и вдъхваше омраза у онези, които го търсеха. Солидно количество презрение натрупа той, защото тук се съпоставяше кръвта с парите, а него не го интересуваха нито едното, нито другото. Той просто наблюдаваше драмата на едните и другите. Изследваше болката, нейните измерения и ехидно се ослушваше за омразния смях на парите, които също бяха участник, герой и основен мотор на действието. Затворникът въобще не можа да разбере логичното участие на парите, като нещо обикновено животопогубващо в тази иначе животоспасителна дейност. Парите не са ли просто една удобна абстракция на човешкото мислене нямаща нищо общо с понятията живот и кръв. Тим не го разбираше, но продължаваше да се пазари, да търгаши и да трупа омраза. “Къде ще я нося, в гроба? Няма утре някой да ме оплюе, аз утре няма да съществувам”, и продължаваше да насърчава хищническия си нрав да бъде близко до драмата. Денят премина в множество контакти, не много думи и доста болка, а той сякаш стоеше встрани и се вживяваше в безпощадната си роля. Парите му накрая доста набъбнаха и понеже той не интересуваше от тях събра всички които продаваха кръв, или пък познаваха други които са готови да продават раздаде им парите в себе си и всички отидоха да дарят кръв. Дори и Тим даде кръв. Когато застана на стола и иглите се забодеха в него той се почувства странно. Това като че ли беше единствената му безвъзмездна помощ към някого, която правеше без да иска нещо в замяна. Не му беше присъщо. Тайничко поглеждаше към капещата в тръбичката кръв и не можеше да каже, че е сигурен, че това е неговата кръв, че тя ще се отдели от него и утре може би щеше да помогне на някого да продължи да живее. Всички тези мисли му бяха чужди и той ги пропъди из ума си, боеки се да не вземе да стане добър човек в последните си дни. Лекарите бяха доволни, че скоро в болницата няма да има недостиг на кръв, хората, които продаваха също, а само затворника бе разколебан в това че винаги и постоянно е бил зъл човек. Нещо, в което преди не съмняваше и което не му носеше никакъв дискомфорт. “Готово, господин Тимчев” лекарят извади иглата и срещна учуденият поглед на същия господин. Затворникът запита откъде знае името му, а той му отвърна, че едва ли подозира колко много души знаят за него. “Колко” беше нетактичният въпрос, а отговорът “всички, купете си вестник и ще разберете”. На излизане от болницата Тим взе един от местните градските вестници, отметна няколко страници и там видя своя снимка и кратка статия за себе си. Тя съобщаше за скорошната му смърт с летална инжекция, за благородното дело да дари бъбрека си за детето на директора на затвора и за странното му искане, за седемте различни дни преди инжекцията, изминалите три от тях. Как са изминали и какви хора е имал около себе си. Тим леко повдигна вестника и успя да види в далечината фотоапарат насочен към него “те са били навсякъде около мен, знаят всичко”. Той се досети че нито един от хората, които са се доближавали днес и предните дни до него не е бил човек, който да не е запознат с личността му и седемте различни дни. Малко се ядоса от това и започна да разсъждава отново за света и правилата по начина, по който го обяснаваше на плъховете. Мислите, с които заключи разсъжденията бяха в този дух, че дори и да поискаш някакви справедливи правила за себе си и дори да тръгнеш да ги следваш дори и ти самият ще ги нарушиш. Затворникът не се чувстваше излъган от другите, а лекичко се укори за напусналата го самомнителност. Никак нямаше намерение да променя или да се отказва от програмата сиз а дните която си беше избрал, единствено с промяна петъка. Не щеше да спи с жени, които да гледат на него като на ветсникарската звезда на седмица. Защото той наистина беше звезда и въпреки характера си вестникът, който държеше в ръцете си го изкарваше като дълбоко пречистен човек, който ще умре без никакви дългове към света, който напуска. Дори жертва на буквата на закона. А Тим не смяташе така. Смъртта си е смърт и толкоз. Другото име на свободата. И тъй, затворникът беше някаква звезда еднодневка и затова пожела утре да се омеша с първенците на града. Нека тайната окончателно падне. Работният му ден приключи без никакви спечелени пари, но пък с пълни банки кръв. Доволен и унизен от собствената си доброта в последните два часа Тим се упъти към дома, все така изгубен в сивкавия мрак на вечерта, продължително загледан в листата, които потичваха след него скришом, като плъхове зад клошар, като пътят зад пътника, като изчистването след мръсника. Няколко часа по-късно, когато стомашните му киселини се покачиха нагоре към гърлото и той забрави какво представлява с най-неотстъпчивия си тон се обади на директора и каза да му уреди визита при кмета утре рано сутрин. Директорът от своя страна тихо изсумтя на прищявката на изрода, но отново си припомни състоянието на сина си и с полустуден глас му отвърна, че ще се уреди и не забрави да му пожелае приятни последни три дни живот. Тим се поласка от пожеланието и с радост заспа, забравил всичко; и листата и киселините; кучето и плъховете; всички негови странни гости, освен мислите си. Нощта беше кратка като четири плясвания с ръце, направени от вълшебник. Петък. Утрото се прозина преди него, пропъди кучето с лъчите си, които паднаха върху очите му и прати майка му за прясно мляко. Като някакво странно желание на клетата жена да осигури приятна закуска точно днес. Тим се изхлузи от топлото и омачкано легло и с лютиви очи се загледа подир растящият жълт поток, който сякаш се приближаваше и скоро ще го достигне. Стори му се, че и това ще се случи и то в идните дни, но не пожелае да мисли в тая насока затова потърси с поглед чехлите си. Намери ги и бързо ги прати с ритник към кучето, което се беше преместило под леглото му. След тази ободрителна интервенция се упъти към кухнята, където изпи донесенето мляко без смущение, че наполовина го изля върху пижамата си, а то от там слезе към плочките на пода образува симпатична локвичка и от нея шумно засърба кучето. Тим знаеше как да се държи най-добре с него. Когато излезе навън, облечен в най-хубавите и същевременно най-противоречивите си дрехи, майка му тъкмо намери ужасната кочина, която беше останала след безобразния й син. А той доволен, почти забравил цифрата три с мелодия на уста тихо се придвижваше към кмеството, където се надяваше тънко да сервилничат на един полузатворник, полудобряк (заради описанието му във вестниците) и сигурен мътвец. Най-безгрижната душа. Дори беше забравил да лъсне до безобразие обувките си. С охота долавяше щъкащите след него погледи и най-необяснимото бе, че хората му симпатизираха и дори успяваха да видят в него един изплатил греховете си човек, който вдругиден ще заобичат заради бъбрека му, който Тим още не беше виждал. Слабите му познания по анатомия никак не го подсещаха къде се намира този орган и той понякога се попипваше по тялото, за да предугади къде ще да е той. Обикновено тръгваше от гушата, ръката му минаваше надолу към ключицата, докосваше със сакрално уважение гърдите и сърцето и заблудено блуждаеше около стомаха. Той имаше толкова бегла представа за разположението на органите си, че почти се беше убедил сам, че едва ли не нищо няма да му вземат. Тъй и тъй нито го усеща, нито го знае къде е този бъбрек. Само едно нещо го стресна малко – веднъж през тази седмица беше отишъл да обядва в ресторант, след добрата търговия с кръвта, и сервитьорът му препоръча да опита някакво ястие с бъбреци. Тим едва не го наби за предложението. Сега беше друго, историята беше друга, и усмивката му, и настроението, и прашните чепици. Сградата се откри току зад онези пейки, на една, от които той наскоро беше продавал наркотици (всъщност други смески, ЗАЩОТО ВСИЧКИ ЗНАЕХА, още тогава). Симпатична хубава сграда, червена и затова на него му стори, че е вътре ще е топло. Просто някаква цветова асоциациа, която разкопча горните две копчета на ризата му. Безупречно криви раета с нелеп джоб, точно там, където беше сърцето му. Това поне знаеше. Тим влезе със свое собствено изградено самочувствие, което сам той признаваше, че го е подпрял на нищото, и неволно поздрави портиера, две чистачки и три-четири добре облечени жени, които също го поздравиха. И ако имаше гости в този град, незапознати с най-актуалната му новина щеше да счете Тим за зле обличащ се заместник-кмет, който се радва на добро уважение сред подчинените си. И това объркване щеше да е наполовина вярно, наполовина чиста истина и на 100% лъжа, ако някой може да го сметне по-абстрактно. Затворникът се спуксаше по коридорите като божествена нишка, която обираше погледите (и той не подозираше каква сензация е, и още колко ще расте тази сензация до понеделник на обяд). И най-накрая тихо се вмъкна в кабинета на кмета, където опашката от обикновени хора – нито затворници, нито убийци – се разтвори на две за него. Кметът му стисна ръката и в суматохата на взаимно уважение Тим беше настанен в кметското кресло, а домакинът потъна в едно ниско диванче срещу него. Кметът отпървом го почерпи с две дълбоки чаши джин, които извади от скъпия шкаф и след това простичко и меко го запита какво очаква от днешния ден. Гостът отвърна, че не очаква почти нищо – ще си седи в кабинета и ще наблюдава другите гости, ще се вози с него в служебната кола, ще обядва с него и т.н. протоколни неща. Определи себе си като една безмълвна сянка, която дори няма да му досажда и да му тъмнее из краката, а най-просто ще го придружава. Тим се замисли дали да не му каже за възгледите си за света по някое време, но се разубеди тъй като не го уважаваше, колкото онези плъхове под моста. Днес началникът на общинската администрация не седеше на своето кресло, а всички въпроси, които му се наложи да разгледа преметна от разположението на диванчето. Тим за свое минимално съжаление дотам се отпусна в обгърналия го стол, че вдигна високо краката си върху кметско бюро, разбишка листата, старателно редени от секретарката и немедлено заспа. В своя сладък унес бе пропуснал да види решаването на въпроси относно ухапванията от куче, ухапване от скитаща змия (май администрацията имаше работата с класически наркоман, който периодически биваше ухапван от най-екзотични животни, и някакъв познат нему лекар, който потвърждаваше корена на оплакванията му), няколко незаконни строежа и въпроса с водата. Водата в този град беше най-солената в страната, най-мръсната и най-евтината, а гражданите не искаха нищо друго освен тя още да поевтинее. Ако Тим беше буден щеше да забележи още, че на прозореца зад него по едно време бяха накацали дванайсет врабчета, които кмета се опита да пропъди. Прозорецът беше защитен с един ред решетки, защото често се случваше недоволни младежи (може да се тълкува по-тясно като “пияни младежи”) да хвърлят камъни и да чупят стъклата. Ако господин Тимчев беше буден щеше да открие удивителна прилика между прозореца в килията му и този тук, включително и с животинките по него. А когато се събуди, за втори път разбута, неразбутаните досега листа, и видя прегърбеният кмет, разлистващ разни документи, още непризнал си, че вече е ужасно гладен. Чиновникът погледна за дванайсти път към огромния стенен часовник и Тим го пожали с думите: - Хайде да бягаме да обядваме някъде, само не и бъбреци. Кметът не знаеше дали да се изсмее на шегата или да замълчи, кой знае защо гузно, затова без излишни реакции потвърди предложението. Обядът мина също тихо. От страна на кмета-да, но Тим –не, понеже ядеше възможно най-шумно, стремейки се всячески да прави лошо впечатление, за да престанат хората да го харесват. Ако той се убедеше, че хората му симпатизират, Тим против волята си щеше да заобича този свят и щеше да умре не с това леко сърце, с което досега живееше. Тим никак не се досещаше, че утре във всички местни вестници плюс два национални ще напишат “той сърбаше ужасно шумно докато се хранеше, искайки да покаже по безпорен начин, че не е изгубил апетит и нищо не тежи на душата му. Всеки би се замислил дали наистина е възможно такова поведение от един троен убиец два дни и половина преди смъртта си. Истинска мистика според мен относно вината му и в истинността на това, което е извършил преди четири години близо до река .....Реалността е, че популярността му расте главоломно и вече излезе извън пределите на града му, опря в националните граници и вече се появи интерес от чуждестранна медия. Хората наистина се разколебани относно вината, която ще му отнеме живота.” Каквото и поведение да предприемеше Тим вече беше влязъл в сърцата на хората, заради естествеността му и дързостта да бъде себе си, както те смятаха. Тим в тази минута смяташе, че обядът беше изненадващо добър, поръча си втора порция, а след това трета. А именно заради третата отиде до едното място и дори там се намери човек да му поиска автограф. Първият автограф, а след него през следващите дни се заредиха много. На тях затворника не изписваше подписа си, а пишеше на всички едно и също: “Вие просто сте се объркали. Не съм човека за когото ме смятате”. За тези думи вестниците написаха “ Тимчев най-сетне изплю камъчето и призна обратно на самопризнанията си от преди половин година и вече категорично заявява, че не той е извършил тройното убийство. Да имаше повече власт народа би забил леталната инжекция право в гушата на онези съдии, които го осъдиха на смърт”. Когато тим четеше тези редове Тим не знаеше как да реагира, затова наум се присмиваше на невероятно изродения наивитет на сънародниците си. Че и на безплодния им напън да видят светеца в звяра. Същата вечер, след един още по-скучен следобяд в кабинета на кмета те двамата отидоха заедно на коктейл с първенците на града. Тим се вля сред тях чувствайки се не по-малко скъп от тях. В разговорите се движеше равен, на моменти си позволяваше да спори, да не отстъпва от мнението си и аргументиран по един непривично философски начин успя на няколко пъти тотално да обезоръжи опонентите си в разговора. Дори и сред тях, сред така определените големци (високи не повече от 172см, и умни не повече от това) той започна да се харесва. Кметът си позволи дори леко да се перчи от факта, че именно той го е довел на коктейла. Дамите боязливо се приближаваха до него, тъй като десетина пъти бяха чели в детайли тройното убийство, чийто автор сега стоеше пред тях, и кокетно го запитваха разни неща. В тях затворника виждаше безброй двусмислици и обърквания и несъмно разбра колко силен може да е точно в тези среди. Та сега той можеше да вдигне един великански крак и да ги размаже всичките като недолюбвани хлебарки, да остави мръсното петно на пода за чистачите, които повече уважаваше и да излезе навън където в пълна сила да разгърне мощта си. В тия минути Тим без никакво напрегане слагаше по един замислен показалец в устите на ония, които искаха да говорят с него. Накрая тези лесни победи му омръзнаха и той извади на показ титаничния си апетит. Обиколи няколко пъти масата с различни финни мезелъци на прескъпите им котейлчета с плуващи чадърчета в тях и когато почувства, че пъпчето му ще изригне Тим без да уважи никого с уважително сбогуване излезе навън. Там беше мрака, сред мрака някъде бяха и гълъбите кацащи понякога на затворническия му прозорец, плъховете дето ги намери под моста, а може би и онова куче, което ближеше муцуната му в първия ден на свобода. Маниашка работа – той излезе от сбирщината на градските акули и почуства по-голям афинитет за общуване към животни отколкото към предните. Безлунното небе го свари под моста, в кашоните с една незнайно откъде се взела в прегръдката му книга на Стайнбек. Събота. В събота мистър Тимчев (както успяха и това обръщение да измислят журналистите) се събуди от лека болка равняваща се на пощипване точно там, където се намираха бъбреците му. И тъй като той не взимаше за нещо сериозно пощипванията небрежно изтупа дрехите си от попилата ги мръсотия, а след това пък неочаквано прилежно сдипли кашоните, върху които бе постлал тялото си. Уважи с поглед подслона, който му беше предложила бетонна конструкция на моста и понеже имаше уважение към простичките и елементарни неща свали обувките си и с боси крака се прибра у дома. Непредвидимо дори за него, тайно от себе си беше пожелал да почувства земята, която навярно щеше да му липсва там където всичко беше изпълнено от нищото. Да остави краката му да се изранят от дребните камъчета бе за него удоволствие равно на онова, при което група хора се самобичуваха в името на Бог. Тим просто вървеше напред , оставил съдбата си да се влачи зад него като кожа на одрано животно. Единственото, което разбираше беше свободата, към която се приближаваше. Свободата като че ли беше скоро започнала, малко след раждането му насам, защото той не почиташе и не следваше правилата, които дълбоко в себе си приел за дълбоко противопоставими на етественото състояние на човека. През тези дни той се опита отначало да почувства участта на отхвърлените от обществото – и беше клошар за един ден, а след това искаше да се докосне до част от тези, които покваряваха обществото – продава наркотици на хора, които по-късно разбра, че не са били наркомани, а любитни да го приближат хора, а продаваше и кръв, и макар, че с очите си видя иглите забодени във вените на хората, той пак не беше сигурен, че те са дарили кръв. Той имаше ясно участие в каузата по спасяването на дететто на директора, а те му отвърнаха с театър. Това му говореше само едно – че когато беше лош с хората, те бяха честни с него и прилагаха правилата си, но когато той се опита да е честен с тях и дори напук на убежденията си се включи в хуманна кауза те му предложиха една голяма и тлъста лъжа. Голяма колкото залоените им откъм справедливост сърца. Сърца, в които мускулът изпомпваше не кръв, а илюзия, и тази илюзия удавя. В нея не е е ясно къде свършва истината и къде започва лъжата и тази лъжа въпроизвеждаше непрекъснато една друга мащабна лъжа – на доброто да се отвръща със зло и обратното. Единственото нещо, което той видя несъмнено бяха дребничките очи на хората от снощи, скрити зад паравана на своя успех. Те бяха голи и беззащитни, при това най-уязвими от хора, които нямаха нищо (освен осъзнатата си свобода). Тим можеше да отвори една вълча уста там, насред помещението, и да ги сдъвче, удобно загърнати плащта на суетата си. Та те не бяха нищо повече от хора, които раболепно служеха на своите правила. Правилата им се отплащаха с пари, а парите пак обслужваха пак тези правила. Тим не обикна този свят заради правилата му, но той никак не твърдеше, че правилата убиха момичетата там при реката. То беше друго, беше едно демонично протягане към леталната инжекция. Когато краката му окончателно потънаха в собствената си кръв, а душата му изтърка гърба си в мисловните камъни на господаря си Тим домъкна целия си метафизичен товар до прага на дома и със земеразтърсващ замах изтрещя всичко дето му тежеше на пода. Излюзорния трясък изплаши рунтавото куче, което, искаше му се, още утре да умре с него, и то се дотътрази до затворника в мълчаливо очакване да бъде изпратено някъде по волята на Тим. Невеселата му съдба чертаеше ясни планове. Днес нямаше запланувани ангажименти и изживявания, единствено, може би, да брои последните трохи на живота си, утре да даде дължимото срещу изтъргуваната седмица, а в другиден без никакви игрички да умре. Утрото на днешният ден го беше намерила под мостта, придружи го в пътя му до дома, предложи му някакво измамливо спокойствие за час-два, а когато и то го напусна, на Тим не му остана нищо друго освен да вземе кучето и да излезе на разходка. Но понеже то вървеше в комплект със стопнаката си затворника се съгласи да приеме и компанията на майка си. Когато цифрата три се утвърди те вкупом се насочиха към близката извънградска гора, където да регистрират една протоколна разходка. Рунтавият и грозен пес се въртеше в кръг, в нещастен опит да захапе опашката си и въпреки старанието си успяваше някакси, противно на законите на физиката да върви успоредно на стопаните си. Тим опули очи провокиран от маниашките движения на животното, а майка му, забелязала взаимния им интерес, побърза да отбележи, че кучето е попаднало у дома на останала бутилка алкохол и неясно как е успяло да я изпие. И понеже беше жена, която имаше привъзаност към сина си по-силна от това в последните му дни да го остави да мълчи тя го запита : - В понеделник е, нали... - Да, тъкмо в началото на другата седмица. В дванайсет часа, не знам дали се приема за класическо обедно време и е възможно да си отида гладен. Дали ще ми дадат обяд, ти как мислиш? - Има ли голямо значение. Ти мислиш за обяда си, а аз какво ще имам от живота си във вторник сутринта. Ти помисли ли за това? На него хич не му беше до откровения и реалности затова отвърна без да спира да рови с крак из дълбоката шума : - Едно трезвено куче и няколко албума снимки. Хубаво е, че някога си имала фотоапарат, а пък сега имаш куче. – замълча за няколко секунди, прецени набързо, че майка му не заслужава един толкова несериозен разговор с него, пък бил и той последен между двамата и затова продължи с по-сериозен тон – смяташ ли, че някога си имала мен. И когато умра разлика няма да има. - Защо смяташ така, аз не го чувствам по този начин. Тим спря до едно дърво, откъсна от клоните му един лист и се вторачи, виждайки контурите на майчината любов през него. - Ти продължаваш да не ме познаваш. Знаеш, че съм престъпник, звяр, че не съм приспособим за това общество и въпреки това твоята обич като майка продължава да съществува. Аз съм опасен за хората и обществото, за правилата му, но ти в това отношение си пренебрегнала социума с условностите му, без които обаче не можеш да съществуваш и там, където виждаш в мен липса на доброто я запълваш с някаква илюзия. Не си си позволила тази илюзия да е прекалено хубава, но все пак достатъчно удобна, за да те измъчва, да ме виждаш като човек през нея и същевременно да не осъзнаваш, че тази илюзия ще те съсипе. Не аз, не смъртта ми, а твоята илюзия. Ако се вгледаш в мен ще видиш всъщност само една илюзия. Откъсни я от моята празнина, както от мен утре ще извадят един бърек и ще пожелаеш по-скоро от всички леталната инжекция. - Но аз не искам да се разделям с илюзията си дори и да си прав. - Не го ли направиш Тя ще те убие, няма да те подмине. Приеми, че не момичетата, а аз съм умрял при реката. - Нито илюзията, нито реката ще отмие споменът ми за теб. Може би аз имам нужда илюзията ми да ме убие. - Мислил съм, че понякога се стремим да умрем от неща, на които им слагаме различни симпатични имена, за да може всичко да изглежда добре подредено. - “добре подредено” – с умисъл повтори тя – това не е ли отново намек за реда и правилата, които ти така добре не обичаш. Да разбирам ли, че смъртта ти в понеделник ще е в хаоса на объркания ти живот. - Точно така! Седмицата ми беше ясно начертана като действия по дни, но ако забележиш именно тази подредба се оказа накрая толкова неистинска, че ти не би могла да го проумееш никога. Нито пък аз мога, нито и един от тези, които участваха в театъра на седемдневната ми популярност. Това беше последният ми опит да повярвам в искреността на този свят. Аз наистина изтъргувах бъбрека си за седем дни свобода, но те изтъргуваха свободата ми за лична консумация, интерес и забавление. По този начин това, което аз трябваше да получа заслужено, ми беше отнето, поругано и разпределено между всички “актьори”. Ако съм направил опит да повярвам в смисъла на правилата, то останалите го направиха невъзможно. В такъв случай аз продължавам да смятам, че хаосът, в който не вредиш на останалите, е по-добър от реда, в който всеки търпи пасивите на остналите. Редът върви към своето самоотрицание, ще се превърне в телена мрежа между небето и човешките очи. - Не съм склонна да считам за разумна всяка твоя дума, нито да вярвам, че във вторник сутрин нищо не се е случило с теб или мен. Затворникът, загледан в клоните на дърветата още веднъж потвърди изумителната красота на падащите листа. Техният летеж надолу, непритовопоставим на гравитацията и естествената нужда на земята от наторяване, му се видя невероятно очарователно. Това просто движение нямаше нужда от правила, нито от следване на някакъв избор, то беше обусловено от природата и скапването листа в земята щеше напълно да осмисли съществуването му. Нещо, което Тим не можеше да каже за човешкия живот. - Ако успееш да се убедиш, че аз никога не съм съществувал, то всичко ще бъде толкова хубаво, колкото ти си пожелаеш още сега. Тя остана да мисли върху думите му през цялата разходка до края й, през цялата вечер до късно през нощта. (Неделя) И когато тя спеше дълбоко и още късно утринта продължаваше да сънува Тим безшумно беше изведен от къщата и отведен болницата, където трябваше да остави нещо. На операционната маса той легна толкова чист и спокоен, като сам да бе повярвал в думите към майка си, че “не съществува”. Може би във формулата на несъществуването се криеше цялата магия. За изненада на лекарите, които се приготвяха за операцията, и които смятаха, че Тим върви към дълбоко унасяне от упойката, той тихо проговори: - Докторе, имате ли нужда от очи? Лицето в бяло леко се усмихна като крайчеца на устните му издайнически се показа вън от краищата маската и отвърна : - Ами, мисля, че и с моите добре си виждам, не се притеснявайте, правил съм го достатъчно пъти. Всичко ще е наред. - Не ме разбрахте, имам предвид дали болницата има нужда от донорство на очи. - От очи!? Ами, мисля, че имаме подобен случай. А вие какво предлагате. - Предлагам да извадите моите. Лекарят се замисли за кратко време, през което Тим усети как упойката започва да го улавя и то здраво. - Но те едва ли ще ви откупят още една седмица. - Не го правя заради това, не искам да отлагам утрешния ден. - А защо тогава? – лекарят бе от малцината неповярвали в преродения му характер. – От чисто хуманна кауза, ли? - Не, – хладно отвърна заспиващият – за да мога да ви виждам и след смъртта си. Всичките. - Добре ще направим това за вас, както и за нашите нужди. За времето през което сте под упойка ще свършим и двете неща. Ще намеря съответния специалист. Вие продължавате да изненадвате хората. - Благодаря ви за готовността, но ще изискам думата ви, че за очите няма да се разбере от никого. Вие ще намерите как да го прикриете за един ден. - Странна молба, но....добре, ще се справя. Докоторът нямаше нужда от повече думи, затова двамата приятелски си кимнаха един на друг и се зачака Тим наистина да заспи. Уверил се в последното, лекарят повика при себе си още един лекар, специалист в друга област и задружно преминаха в изпълнение на предложеното и приетото. Упойката го отнесе до ръба на Оня свят за няколко часа, а сетне спокойно го върна на Този като новородено, което тепърва трябва да се учи на уроците му. Когато дойде в съзнание и мисъл светлината на деня не беше с него. От упойката не чувстваше тялото си, а с празните си очни ябълки не усещаше никаква светлина. При това положение той най-естествено се запита дали е жив, поради това, че не усещаше никакви индикации за обратното. Не успя сам да си отговори еднозначно и потърси отговор в пространството около него : - Да считам ли, че съм жив? Поне ден още? Тишината и липсата на хора нямаха свойството да отвръщат гласно и хипотезите на Тим съвсем се разколебаха. Отговорите можеха да са твърде вариативни, а в същото време те дори не дойдоха. Остана му колкото жалка, толкова и величествена възможност да разсъждава относно допирните точки между настоящето и вечното. “Дали пък смъртта не е точно това състояние на мисловно съществуване разтворено в самотата на нищото. Имам ли право да Я познавам преди да е дошла. Преди да усетя стъпките Й. И тъй, все в размисли за това дали това, което го е чакало не е дошло, Тим чу стъпки, чу и глас и ги свърза с някакъв образ и се обади: - Докторе, вие ли сте? - Да Тимчев, как сте? - Да кажем като на везна между тук и там. - Ооо, съвсем сте се уплели в мислене. Едва утре ще се случи каквото има да се случи. Недейте да го мислите. То ще ви убива във всяка секунда дотогава. Затворникът припозна своите думи, които отпрати към майка си във вчерашния разговор. Отново ги намери за достатъчно благозвучни, за да им се повярва. И понеже законът си е закон и присъдата – присъда, то последната следваше да се изпълни без промяна в себе си. А в същото време масите заразени далеч извън този град искаха драстично смекчаване на присъдата. Това искане постигна две реакции. Първата бе, че отговорните и способните за това останаха напълно равнодушни към подадената идея, и второ – характера на искането страшно забавляваше Тим. Той крайно затвърди в себе си абсолютната наивност и слабост на масите. Големите групи могат едновременно силни и необуздани, но и толкова лесни за манипулране, че един мрачен и зъл лидер лесно можеше да се изкуши. И историята го беше доказвала многократно. Понеделник. Последен ден. Роди ли се един човек, той с всеки един ден се приближава към своята смърт. В това няма спор. За някои този ден е напълно непредвидим, за други той е определен в рамките на година – две, няколко месеца, седмици. А една малка група щастливци можеха да го определят до ден, час и минута. Един такъв тип беше и Тим. Събитието беше насрочено за дванайсет часа в една средноголяма зала на временния затвор. Тържествеността се потвърждаваше и от факта, че залата добре се пълнеше дори дванайсетина минути преди да започне съществената част. Отлично излъсканите пейки за публиката бяха наредени в няколко редици, но разделени на две, за да няма сблъсъци между подръжниците и зленастроените срещу Тим. Докато го водеха към помещението с една стара инвалидна количка осъденият запита двамата си придружители, които я бутаха и същевременно го пазеха : - Моята агитка от коя страна се очаква да седне, не искам да пропусна да ги видя. - Вероятно отляво – отвърна несериозно на несериозния въпрос по-мършавия от двамата. - Всичко е приготвено, нали, да не вземем да се изложим пред гостите. Не искам утре да се пише във ветсниците за някакви сакатлъци. Искам всичко да мине по мед и масло. Културно, възпитано “жиг” във вената и това е. Раздаваме после брошури на хората “Вие присъствахте на това и това събитие, съжаляваме, че то се разви за твърде кратко време. Отговорният за това се оказа твърде податлив на отрови.” Предполагам и се надявам да сте се погрижили да не оставим недоволни. - Всичко е във ваши ръце. – през смях отвърна същият с ръце на количката – развийте действието до два часа и разочаровани от екшъна няма да има. Количката достигна въпросната точка изкърца за последно в тази посока, пренесоха товара й. Поставиха го на друг стол, за което той отвърна “това се казва кресло, за мен какао, и не се бавете, чака ме екзекуция”, а след това последва общо замълчаване. Мълчеха луминисцентните лампи, който той не виждаше, но си ги представяше в червени отблясъци, мълчеха масивните продълговати пейки, с насядали човечета със затаен дъх, замръзнали бяха бледорозовите им устни, мълчеше и смъртта застанала зад завесите на живота. А те трябваше да се спуснат след няколко минути и то за не повече от един човек. В залата имаше свещенник, дошъл по свое желание. Той се обади сред тишината да се опита да изповяда осъденият. Двамата си размениха няколко вежливи любезности, понеже Тим уважаваше църквата ролята й към израстването на човешката душа. Каза последната си молитва и запита отчето : - Отче, кога да очаквам промяната в тези минути или след инжекцията. - Ние всички смятаме, че ти извървя един разумен и смислен път през последната седмица. Мнозина вече ще кажат, че дори те познават в някаква степен. И това което виждат ги впечатлява. Промяната е започнала отдавна. - Благодаря отче, нека продължа пътя си. Свещенникът се отдръпна към мястото си. Можеха да започнат. - Имате ли някакво последно желание – запита осъденият един от началниците на затвора, който имаше властта да зададе знак на лекаря с инжекцията. - Искам две неща – да поздравя майка си, тъй като досега не съм имал достатъчно широк трибун да го направя, а преди много години й бях обещал, че един ден ще застана пред публика и много хора ще чуят за уважението ми към нея. Мисля, че думите ми освен от нея ще се чуят и от много други. И второ, да свалите превръзката на очите ми, мнозина около мен се чудеха за какво е. Наистина, в болницата към превръзката нямаше интерес, но когато го доведоха в затвора множество гласове го запитаха каква е маската. Очевидно тайната беше опазена от опериращите лекари. При краткия си престой в затвора Тим отклоняваше въпросите със смях. Всички вътре и онези отвън смятаха, че това е някаква особеност, на странния му характер. Странен, но приеман от мнозина. Превръзката бе свалена и гледката изтръгна всички спокойни мисли, оскъдно останали из наблюдателите. Прзните очни ябълки влажни от соковете на зарастването предизвикаха объркане и ужас в душите на всички. Из залата се понесе сумтене и сплашен шепот. Замисълът беше изпълнен – душите, реакциите и хората бяха сковани. - Последното е за да мога да ви виждам и след смъртта си. Това е всичко, което искам. – Тим се усмихна сияещо, точно така както можеше да го направи един троен убиец, преди екзекуцията си. Началникът лично погнусен и отблъснат от видяното побърза да даде знак на лекаря. Инжекцията се задвижи из въздуха и Тим усети леко боцване в предмишницата на дясната си ръка. В последните си секунди, докато кръвта носеше отровата към сърцето, осъденият се запита дали е запазил симпатиите на хората, след това - какво ще остане на майка му утре сутрин, спомни си мостът, плъховете, кучето..... И накрая – за онзи лист, който безпомнощно се носеше в онази сивкава утрин пред болницата. Сърцето спря..... Завесата се вдигна и смъртта взе това, което беше оставено за нея. 3:1 Осъденият можеше да прегърне достигната си свободата.