„Аз съм малка чашка за чай. Порцеланова. Приличам на много други чашки или може би те приличат на мен. Имаме едно и също предназначение - хората пият чай от нас. Наливат от едно голямо нещо, което мисля, че наричат чайник, една топла димяща течност, която понякога пàри, и след това отпиват от нас грациозно. А когато не ни използват, ни нареждат по много красив начин в един шкаф.
Но макар че приличам на другите чашки или може би те приличат на мен, аз съм различна. Или може би те са различни от мен, не зная. Но всички те - тези прекрасни мънички чашки от моя Шкаф, са бели. Бели като сняг или като захарта, която хората добавят към своя чай. Те са толкова красиви! Аз пък съм червена. Много, много червена. Червена като червилото на жените, които отпиват от мен. Но това се случва рядко. Може би защото съм различна и грозна. Постоянно си стоя в моя тъмен Шкаф и слушам разговорите на другите чашки, които впрочем ме избягват. Стоят далеч от мен, горди в своите бели дрешки, а аз стоя сама в прашния ъгъл, мълча и ги гледам. Толкова са красиви! Бих искала да приличам на тях, да излизам често от този Шкаф и често да ме затопля онази вълшебна течност. И хората да ми се възхищават, защото съм толкова… прекрасна. От толкова отдавна не съм била използвана!”
„Днес е важен ден. Чух гласа на моята Домакиня. Беше ядосана. Казваше, че ще има гости. Чудя се защо ли беше ядосана? Тя обича гостите. Но не това е важното. Важното е друго. Дори не мога да повярвам. Дори не мога да го изрека. Ще ме извадят от Шкафа и ще ме сложат върху бялата покривка на малката изящна дървена маса в хола. Ще налеят в мен от онзи топъл чай, който ще дими и тъй приятно ще ме гали. Някоя си Дани (или може би Някой си) ще отпива от мен с грация както преди. Ще изпълня предназначението си. Отново. Нямам търпение.”
„Ето ме. Тук съм. На масата. Само че покривката не е бяла, а нежносиня и масата не се намира в хола, а на терасата. Още по-добре. Ще опозная нови места. И ще разговарям с другите чашки, ще им разказвам за своите преживявания. Защот
о и аз съм красива. Ето, че Домакинята донесе чайника. Жалко. Не започна от мен. Налива чай първо в няколко бели чашки. Дали ще има достатъчно и за мен? Ето. Наливат и в мен. Толкова приятно чувство. Чувствам се толкова изпълнена. Кой ли ще пие от мен? Една малка ръчичка ме обгръща. Повдига ме от бялата порцеланова чинийка, която впрочем никак не ми отива, и ме поднася към устата си. Това е някакво хлапе, помислям си леко разочарована. Искаше ми се да бъде някоя елегантна дама. Но това няма значение, важното е, че ме използват. Още секунда-две и устните на детето ще ме докоснат. Но защо спря? Какво става? Защо замахва така с ръка? Защо летя надолу?! Падам. Боли ме. Чаят се излива наоколо. Аз се чупя. Ставам на парчета. Веселата глъчка около мен затихна и чувам само детския смях. Детето е щастливо, защото мен ме боли. Много ме боли. Ето го гласът на Домакинята. Сигурно съжалява за мен. „Добре, че му дадох тази червена чашка, която не принадлежи към колекцията ми. И без това само заемаше място.” О. Вече разбирам. Била е ядосана, защото я е било страх, че детето ще счупи сервиза ù. Ето защо е избрала мен. Не ù е жал, че съм счупена, защото съм грозна и различна. Ненужна. Дори невинното дете не ме харесва. Не съм необходима. Всички ме мразят - дори онези, които донякъде приличат на мен. Разбита съм - на парчета е и моята душа. Просто исках да бъда като другите бели чашки - красива и желана. Но не - отредена ми е тежка съдба - да бъда различна и грозна. Ненужна. Умирам... Сбогом, мой тъмен Шкаф. Може би така е най-добре.”
© Или Дадарова All rights reserved.
Но така се случва - има чаши в по-добри семейства и в по-лоши, чаши с късмет, чаши самотници, чаши патологични пияници
Важното е да се отдават на това което правят винаги с любов, ентусиазъм и желание. Така съдбата рано или късно ги забелязва и ги премества в по-добър шкаф
Успехи девойко!