Романтик (Христо Костов)
403 16193
Oct 11, 2006, 12:34 AM

Женитба 

  Prose
1466 0 22

The work is not suitable for people under 18 years of age.

11 мин reading

В наше село язе съм най-личния ерген. Щото съм най-голем. И на кила, и на години. Веке съм триесе и пет и тежим сто и дваесе. Язе съм бил нормален, ама като малък съм си падал на главата и нещо ми става понекога. Она и макя ми се ми вика, щото съм повреден, та не съм са оженил. Ма не е само това. Язе много ядем. Моем да изедем един леб и една тенджера манджа. Кога съм са ударил, нещо е станало и съм почнал да растем. Сега съм каде два метъра, мое и още да има. Инак другото ми е у ред. Язе съм са пробал. Идваа едни циганки да калисват и едната ма загледа. Фърля ми едни зъркели, склепа ма с тех и язе кандисах. Дорде мама са оправаше с тавите, оная със зъркелите ма приклящи в обора. Сладкоо. Она като ми го виде, са облещи.

- Вай – вика- какво й туй нящу в гащити, бря! Туй кат на нащу магари.

Язе от кеф са наперчих, щото до сега самин му са радвах.

  - Дай – вика- да ма онодиш, щот ша ма й яд, ако тъ пропусна. Таквос съ не остава.

Дръпнах панталона надолу до обущата. Онаа ма взема за нящото и са почна една. Малийй, убавоо. Ама по едно време онаа като зе да вика, опули зъркелите, гачи ша умирга. Уплаших са, ма отде да знам. После ми казаа, дека жените викале кога им стане убаво. Така беше, она се беше фалила по село.

Минаваа си годините, мама се са чудеше що да ма прави. Щото язе съм работен, ама друг да ма накара. И да ма нагляжда. Щото като апнем, язе обичам да поспим.

Ората у село се питаа мама:

- Ма, Като, ма, ваш Ваньо нема ли да го женим веке? Да му намерим некоя улава като него и да са чуват.

- Ми – отвръщаше мама – той са не сяща.

Да, ама ората проклети. Подкокоросаа мама и она почна едни приказки.

- Айде бе, Ваньо, айде да та женим. Ша ти зейм от некое село, некоа мома и ша та оженим. Кво ти има? Нищо. Ша си та чува, дяца ша си завъдите. Язе нема да векувам с орлите.

- Ниък – запънах съ язе – ша си зема гражданка. И ша идем у градо да живеим.  Нема се у нивето да копам. Ше са фанем нейде вардянин. Борко, на стрина Петка, вика щото вардянето биле на мода у градо. Вика ша имаш много пари и жени.

Слуша ма мама и клати глава. Знам, щото ми не верва, ама си държим на мойто си.

Един ден срешнах Борко и му викам:

- Айде, Борко, да ма водиш у градо да ма праиш вардянин.

Съгласи са Борко и земааме автобуса за у градо. Язе нали съм голем седнах на стълбата, щото не мое да седна у седалката. Ората гледаа и цъкаа с уста, ама мене ми кеф. У градо като стигнааме, зъркелите ми фръкнаа. Малийй. Що народ, що жени. Секакви. Тънки и дебели. Язе тънките не ги погледвам, щото не са държеливи. Ако им са метнем отгоре, ша са изпуснат. Мен ма радват дебеличките. По меки са, цели жени. Борко вика:

- Чакай първо да  спечелиш пари, па тогава жените.

Почнаф работа на некакъф завод. Вардянин. Вардеф нощем, денем спех. Язе и нощем си спех, ама кой да ма види. Даваа ми убави пари, язе не съм видел толкува пари на едно место. Кога бех свободен Борко ма води на едно место дека имаше много жени. Дава пари и они ни правеа разни работи. Убавиии.

- Борко – викам му – дай да си зема една от тия да са ожена. Ама да е по дебела.

А той ма зяпа и са звери.

- Що ти е жена бре, тия коги искаш мое да ги зарежеш.

И ма учи, учи. Язе нали знам, щото Борко е учен, го слушам.

Така мина година. Пращаф пари и на мама. Она, горката, доволна, се фалила у село че съм печалбар. Ама коги пращаше хабер, се питаше за пуста женитба.

Един ден Борко ма зема и ма поведе. Отидооме у един магазин, спицялен.

- Тука – вика – ша ти купим булка.

- Как, че они продават ли са?

- Тия са продават. Ша си я земеш, ша я надуйш и ша я ползваш. Кат ти омръзне и спускаш въздуха и я прибираш. Тия са модните жени сега.

Влезнааме у магазино и Борко вика на продавача:

- Дай една жена, от ониа дека са надуват.

- Ама най-големата дай! – рекох – щото като ма гледаш мънинка неща.

Даде ми човека жена, отидооме у нас, надуф я и рекох:

- Сега ти ша си ми жена! Ша са казваш Лили.

Извадиеме пиене и едене и с Борко празнувааме свадбата. То било убаво. Жената си седи и си трае, а ние си едем и пием. Ей, това Борко е голема работа. Много знае. Виж как ма научи. Заживех си с жената, на мама хабер пратиф. А коги стана есен ма пуснаа у село. Отпуска демек.

Сгънаф жената у една чанта, земаф атобуса и право у село. Мама ма чака на портата и вика:

- Ваньо, дека ти жената бре, сине?

- У чантата, мамо, она е от модерните.

Вътре у дома надуф Лили и викам на мама:

- Ела, мамо, срещай снаа.

Виде я мама и напрай едни зъркели, като на жаба. Кокорчи са и вика:

- Абре, Ваньо, що бе сине, ма маскариш пред ората. Нема ли за тебе там нормална жена, ми си земал туй надутото?

Рича мама, плаче, а язе мигам, мигам и се чудим. Ей, стари ора, не разбират.

Вечерта апнаф, пинаф и си легам с жената. Ама сигур беф пинал повече, щото като скокнаф на Лили и она „ пуф”. Избега и въздуха.

Отидох при мама и рекох:

- Мамо, Лили, умре!

- Как умре бре, сине?

- Кат рекуф да я онодим, она въздъхна и са спусна.

- Ех, сине, сине, ша ти намерим некоа селенка, они са държеливи. Они, сине, грацките, са рехави. Айде, оди да спиш, па заран ша видим!   

© Христо Костов All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??