КАТАСТРАФА,  ЙОВАН  И  КАФАНА

В началото на октомври 1996 година домакин на поредното експертно съвещание на дунавските страни беше БРП (Българско Речно Плаване). Съвещанието се провеждаше в черноморския курорт „Златни пясъци”. От името на „Bayerischer Lloyd AG”/Германия и DDSG/ Австрия участвахме аз и г-н Рюкерл. Домакините се бяха постарали и всичко вървеше по план, когато в следобеда, когато деловите въпроси бяха приключени, протоколи и т.н. подписани и от вечерта започваше двудневната развлекателна част от програмата,  се обади секретарката на г-н Майер и ми предаде, че вдруги ден в четиринайсет часа трябва да бъда в Регенсбург във връзка с някакво важно съвещание. Е, съжалявах, че ще пропусна най-интересната, т.е. развлекателната част, но нямаше как. Прибрах си набързо багажа, в който беше включен и голям пакет на Рюкерл – домакините ни бяха подарили  по нещо като малко красиво халище и напуснах „Златни пясъци”.

Естествено, въобще и не си помислих да пътумам със самолет. Със самолет само когато няма време или възможност да се пътува с кола. и така, от София тръгнах рано сутринта за да  мога вечерта да пристигна  в Регенсбург – разстоянието е 1500 км. Съвещанието, за което бях извикан започваше в два часа след обяд на другия ден, така че не бях притиснат от времето. Сравнително бързо минах както българско-сръбската граница така и лошия участък преди Ниш и „стъпих” на магистралата за Белград. Движението не беше интензивно и независимо от ограничението на скоростта до 120 км./час карах значително по-бързо. Е, не както по немските магистрали, но и не по-малко от 170 -180 км/час. По този маршрут бях пътувал десетки пъти и знаех местата където обикновено имаше радари и проверки, а благодарение предимно на „спортното” ми каране, вече се познавах  с повечето сръбски катаджии по магистралата, така че опасността да имам сериозни неприятности не беше кой знае колко голяма. Както се казва, рискът беше калкулиран. Бях пуснал касета със стари македонски песни, дори започнах да пригласям на „Болен ми лежи Миле Попйорданов”.

В района на Велика Плана настигнах  два камиона, които се движеха близо един зад друг. За разлика от доста шофьори, знаех много добре, че изпреварването им може да стане много опасно, ако шофьорът на камиона пред теб не е забелязал, че зад него се движи лек автомобил с много висока скорост  -  всеки  момент може да реши да изпревари колегата си отпред и да те засече. Не само знаех, но  и съм бил свидетел на подобни случаи. Затова отдалече започнах да присветвам с фаровете, но камионът продължи да си се движи в дясната лента – значи ме е видял. Не очаквах да ми го индикира с даване на десен мигач или с махане с ръка, тъй като се движехме по истинска  автомагистрала, а не по обикновено двупосочно шосе. За всеки случай когато го наближих му светнах отново и започнах изпреварването. Но точно когато вече почти го настигах, шофьорът му внезапно реши да изпревари камиона пред него и рязко навлезе в лявото платно. Натискайки яко спирачките се изнесох максимално наляво, просто на сантиметри от мантинелата. Иначе направо щях да се размажа в камиона, а минаването от дясната му страна, по понятни причини, вече беше невъзможно. Гумите на колата свистяха и замириса на изгоряло, но понеже скоростта ми беше много по-голяма от неговата  се изравнихме, а той продължаваше да се изнася наляво.

Всеки може да си тълкува това, което следва, както намери за добре, но истината е, че когато изпадна в екстремни ситуации,  не се паникьосвам. Облегнах си гърба в седалката и с двете си, вече изпънати, ръце хванах  здраво волана, запънах левия си крак в пода без да вдигам десния си от педала на спирачките и натиснах клаксона. Въпреки всичко ударът беше неизбежен и... И бях притиснат между предницата на камиона и мантинелата. Едва след силния удар, шофьорът на камиона разбра какво е станало,  зави рязко надясно и спря на резервното платно. Ако не беше завил, след секунда колата щеше да бъде сплескана заедно с мен.

Преживял съм доста тежки катастрофи, включително с жертви, но това беше първата ми автомобилна катастрофа, когато аз съм бил на волана. Дано и да е последната.

Първото нещо, което направих  беше да  раздвижа тялото и крайниците си за да установя имам ли някакви наранявания. След като се уверих, че съм цял и невредим,  всичко друго моментално загуби значение.

Явно,  претоварен от спирачния ефект, двигателят беше угаснал още преди удара,. Завъртях ключа и той заработи като часовник – значи не бе засегнат. Но щом включих на скорост и понечих да преместя колата от опасното място до резервното платно разбрах, че трябва да се откажа от намерението си и излязох навън. Двата предни калника, дясната врата, фарове, броня, маска, носача на дясното колело и един от роговете на шасито бяха смачкани, волана огънат, дори предният капак се беше отворил, нещо, което технически погледнато не става лесно. Десният калник и бронята се бяха врязали в предната дясна гума и тя беше „издъхнала”.

В това време при мен дойде и шофьорът на камиона. Видяхме, че не само гумата е срязана, но и поради силно деформирания носач, ориентацията на дясното колело вече нямаше нищо общо с тази на лявото. С помощта на „козият крак”, който винаги носех в багажника, освободихме гумата от притискащите я ламарини. Колегата изтича назад за да може своевременно да предупреждава идващите автомобили, а аз отново включих двигателя и макар много бавно и „насилствено”(с влачене на дясното колело), успях да придвижа колата  до резервното платно зад камиона.

Както си му е реда, поставихме на достатъчно отдалечено место мигащ сигнален триъгълник – беше с батерии, след което  отстранихме разпилените по пътя по-едри остатъци от удара. Опасността от нови произшествия беше избегната. Колегата дойде при мен, прегърна ме и каза:

„Извини, друже! Прозор е био затворан да ми не дува, радио е свирао яко, а и вероватно не сам бацао поглед у огледала за супратно гледане. Зато и не сам те ни видел, ни чул. Извини, брат!”

„Не изнемиравайте се. Важно е да йесме ми с тобом живи и  читави.”, отвърнах искрено.

„ Стварно е тако, но йош ми е страшно као мислим шта се йе могло десити. А и сам потрошил таква лепа кола.”, не можеше още да преживее станалото.

Несъмнено беше честен и сърдечен човек. Затова нямаше и помен от познатите в такъв случай разправии. Дори реших да го успокоя по сръбски:

„Заеби га колата. Йеси ти у реду? Йеси. Я исто. То йе более от все друго.”

Скоро зад нас спря „Застава” на пътната полиция с мигащи сини лампи. Вероятно  някой от преминалите по отсрещното платно  шофьори беше съобщил за катастрофата, а може и да е станало случайно - после така и не попитах. От  заставата слязоха двама полицаи –офицер и сержант. Сержантът отиде да гледа спирачния път на моята кола, очертан ясно с две непрекъснати черни линии. Докато гледах към сержанта, офицерът още отдалече попита:

„Шта се овде десао?”

„Као видите, инцидент, али нема повредени лица.”, отговорих аз, обръщайки се към него. Той се втрещи и само дето не извика:

„Ристо! Йеси стварно ти? Низабога не сам могао допустити да е могуче видити тачно теби у таквой ситуации.”, беше Йован с когото се познавахме от години.

Ще направя едно малко отклонение с което да отговоря предварително на тези, които подсмихвайки се невярващо ще си кажат: ”Хайдее, тоя пък едва ли не познава всички, с които се срещне?”. Може би и аз бих постъпил така на тяхно място, но истината за нашето приятелство с Йован е следната:

След третата поред солена глоба, която същия този Йован ми наложи за превишена скорост, той ме попита каква е максималната скорост, която може да развие колата ми – бях с нов, последен модел „Сенатор” само на трийсетина хиляди километра. Отговорих:

„Не манее 240 километри.”

„Ти, бугарино, нешта се шегачиш са мном, а я не волим такви заебанци.”

„Я се уопште не шегачим. Йеси готов проверити брзуну или ниси?”

„Важи.”, съгласи се той, каза на колегата си да ни търси на следващата бензиностанция и двамата се качихме в сенатора.  Помолих го да не гледа километража, докато не му кажа, сложихме коланите, запалих двигателя и... газ.

Мощната машина залепи гърбовете ни за седалките и за секунди  достигна 120 км./час и аз  го попитах с каква скорост според него се движим, на което той отговори:

„Не више 80.”

„Види брзиномер!”

„120! А я стварно сам био уверан да йе манее 80.”

„Али нийе. Сад далее.”

Скоро стрелката на километража достигна 240 км/час, при което Йован извика:

„Йебем ти Богу. То не е кола, а хала. Лети као авион. Немой више увеличати бразину  да се не потрошимо. Идемо у бензинску стнциу попити кава. Имамо доволно времена  докле долети наша бубамара (калинка).”

Още с влизането ни в заведението на бензиностанцията, някои от посетителите побързаха да платят и излязат. Причината бе ясна, но аз попитах:

„Защо са побегнули ови людье као при земльотрес (земетресение) ?”

„Вероватно са попили нешта крепче.”

Седнахме, той поръча кафетата и аз продължих:

„Видиш, я стварно возим брзо, али никад кога возим не пием ништа освег вода или обично кока кола.”

„Остави то, я га знам. Али сад сам разумео да е стварно срамота возити таква кола со сто двадесет километара по аутопут.”

След този случай вече нямаше глоби, дори ми каза, че ако имам проблеми със скоростта в неговия участък да помоля полицаите да му се обадят по радиостанцията. Все пак ме посъветва да не карам повече от 160 км/час. Ето как станахме приятели с Йован, но да се върна на магистралата.

Здрависахме се сърдечно с Йован – самият случай не позволяваше да се прегърнем както правехме обикновено. След това той загрижен ме попита:

„Е, сад кажи, али часно, како се усечаш? Йеси ранен, има ли нешто потрошено?”

„Не, самном все е у реду. С ним исто.” и посочих шофьора

Дойде сержантът – виж,  него не познавах и каза, че според него лекият автомобил се е движел много над сто и двайсет килиметра в час, но Йован го прекъсна:

„После. Сад иди да осмотраш все ща треба за рапорту!”, след това се обърна към шофьора на камиона:

„Ти исто!”

Когато двамата се отдалечиха  Йован каза:

„Знам да ти увек возиш као щур и сам уверан, да сержант йе прав. Укроти се бре, друже. А односу на колата уобште нема никвог смисла секирати се.  Важно йе  да си ти здрав. Не йе ли тако?”

„ Тако йе. Као видиш, я се не секирам. Прав си да я возам као на рали, но шта могу учинати? Не мой ме погрешно сватити, али код мене брзина йе као некоя напаст.”

„Разумео сам, али..”, при което го прекъснах, решил да се пошегувам:

„Шта али?  И ти увек юриш лепи девойки, но исто не можеш укротити свой мерак. То е  природа , Йоване. Природа души.”, почти бях забравил за катастрофата.

„Хм, природа! И как лепо си го рекал: „Природа души!”. Ти Ристо си паметна глава, зато те молим долазити код мене у кучи и обияснити мойом жену, коя пет година йе студирала психологиу, ща значи природа души, ща она представла. Ти немаш пойма колико велика е муката моя, да она и до данас не разуме такви важни ствари ”, засмя се Йован и ме потупа с пълно разбиране по рамото.

След това сериозно продължи

„Скоро мора долазити хаварийна кола и превозиче твоя кола до Велика Плана. Тамо има врло добар сервиз.”

Наистина след малко дойде автомобил на пътна помощ, натовариха колата, а целия ми багаж прехвърлихме в камиона, на чийто шофьор Йован нареди да  кара след  заставата, а на шофьора на аварийката каза след като оставим колата в сервиза да ме доведе до полицейското управление.

Сервизът наистина беше много добър и за мое учудване разполагаше с най-модерни инструменти, уреди и стендове. Разбрахме се до седмица да ми изпратят по факса оферта за стойността и времетраенето на ремонта. Поради действащите в момента в Сърбия разпоредби евентуална продажба беше невъзможна. След това шофьорът на аварийната кола ме закара до полицията.

Йован се обади на дежурния съдия и един полицай ни заведе с шофьора на камиона при него. Така ние с шофьора на камиона застанахме на „подсъдимата” скамейка. Съдията беше интелигентен, незаядлив и  спокойно изслуша показанията ни. Колегата без колебание пое вината върху себе си. Единственото отклонение от истината в моето показание беше свързано със скоростта с която съм се движел преди да започна изпреварването. Самият съдия изрично ме попита:

„Мислим  да несте возили више 120 км/сат. Йел тако?” и ме погледна в очите.

Не можех да не разбера какво иска да ми каже. Ако заявях, че съм се движил със 180 км/час, това нямаше да обезвини шофьора на камиона, но за мен щяха да настъпят сериозни усложнения. Отоворът ми последва моментално:

„Я сам возио око 110 - 115, али в ником случай више 120 км/сат”

След това трябваше собственоръчно да напишем показанията си и да ги подпишем, при което съдията ми припомни да отбележа и скоростта. Когато му ги предавахме влезе сержантът, който беше направил огледа на местопроизшествието и донесе полицейския протокол със съответните скици. Съдията ни съобщи, че решението ще бъде готово до седмица, а сега сме свободни. За всеки случай ми даде телефонен номер, на който мога предварително да попитам дали решението вече е готово за да не се налага напразно да пътувам до Сърбия. Благодарихме и напуснахме „съда”.

Сержантът ме заведе в кабинета на Йован и излезе, а шофьорът отиде  да ме чака при камиона.

„Е, Ристо, време е за ручек. Овде, на око два триста метара има  добра кафана со разними специалитети са роштилья. Има  кременадли, плескавици, шишове, чебабчича, цигерици – все що ти се свиже, а исто добра ракия и вино. Немаш си пойма колико е добра. Осим тога, данас с тобом нема више возити, тако шта можем попити неща. А ночевати будеш код нас у кучи - као знаш я живим  у Велика Плана.  Айде, идемо у кафану.”

„Хвала за понуда, али немам времена. Сутра мора бити у Регенсбугу, а не знам дали има авион за Мюнхен и кад. Имам уговор со возачем  да ме овезе до аеропорту в Београд.”

„Ех, Ристо, Ристо, човек увек се жури за едно, за друго, а живот пролазе. Накрай щрак... и готово – у църната земя. Али ти знаеш более ща и как урадити.

Даде ми нова визитна  картичка (вече беше майор) със служебния си и домашен телефон и адрес и каза, че при следващото ми идване съм щял да бъда „арестуван” с преспиване у тях.

Шофьорът довършваше с изправянето на бронята, която, огъната от удара, стърчеше напред като рог, както и смачкания  ляв калник, разбира се, доколкото да не пречат при маневрирането. Качихме се и потеглихме.

Пристигнахме на летището, отнесохме багажа ми в залата за заминаващи пътници и  шофьорът продължи пътя си за Нови Сад. Оказа се, че има самолет за Мюнхен, но той отлита  сутринта на следващия ден. Ами сега? Летището е извън града, а наблизо няма никакъв хотел. Нямах монети за телефон, но един служител любезно ми разреши да ползвам слежебния му телефон. Обадих се на моя стар приятел Александър Вукобратович. Запознахме се скоро след пристигането ми в Техеран, където в продължение на пет години  с него, а и семействата ни, бяхме в много близки отношения, които се запазиха и след това. Още тогава, по мое настояване, той, жена му и двете му деца говореха с мен само на сръбски, като думите, които не разбирах децата ми ги обясняваха на френски или фарси, а Ацо на български - по време на войната като дете  учил в България. Така научих сръбски, който за съжаление, през последните години значително се  изпорти.

Като разбра откъде се обаждам, Ацо ми „нареди” да чакам на летището и  че тръгва веднага. И наистина пристигна след около половин час. Натоварихме багажа  и отидохме у тях, където жена му Мира вече бе натъкмила масата. Минаваше полунощ когато си легнахме – беше ни приятно да  си припомняме времето прекарано в Иран. Оставих у тях всичко излишно – инструменти и други неща от колата, които шефа на сервиза лично ме помоли да си взема. Сутринта  купихме билет за Мюнхен от бюрото на „Луфтханза”  в Белград и отново на аеропорта.

На летището в Мюнхен наех кола от „Рента кар” и пристигнах навреме в Регенсбург. Един колега отиде да остави колата  в пункта на „Рента кар” и да уреди сметката, а на  мен ми дадоха служебен автомобил.

На самото съвещание и престоя ми в Регенсбург, макар и важни за мен в професионално отношение, няма да се спирам, защото за други хора ще бъде отегкчително да ги четат, ако въобще се решат да го направят. Само ще добавя, че отказах да се върна в България с предложеното ми ново „Ауди” – в България щяха да го откраднат в рамките на няколко дни, още повече като видят, че е с немски номер.

След седмица се обадих на съдията във Велика Плана и той ми каза, че решението е готово. Офертата за ремонта също беше изпратена по факса.

Лъснах „Фаворита”, който бях купил навремето директно от Чехия и след обяд бях във Велика Плана.

„А, ево го и инженера.”, каза свойски съдията и ме покани да седна. Почерпи ме с кафе, поговорихме си, след което  ми даде оригиналите от съдебното решение и полицейския протокол, нещо, което доколкото знам не е обикновена практика в съдилищата като поясни:

„У датом случай немате шта била одговорност. Осем тога страхованье камиона йе валидно и не битиче никой проблем со изплачиванием щета,  тако да йе все у реду. Желим вам все найлепше. Кад додите овезти кола, бичу  рад видити вас поново.”

Благодарих му най-искрено и понеже въпросът вече беше напълно приключен си позволих да му дам стойностни фирмени сувенири. След това отидох в сервиза. Дадох на собственика 2500 марки – половината от стойността на ремонта и той обеща да ме държи в течение, обяснявайки откровено, че в момента, поради ситуацията в Сърбия, имат  затруднения с осигуряването на оригинални резервни части за западни автомобили. Естествено, отбих се и в полицейското управление да се видя с Йован, на който се бях обадил предния ден, че ще пътувам за Велика Плана, но него го нямаше. Беше излязъл някъде, но „наредил” когато дойда да не мърдам от полицейското докато не се върне, а ако откажа да ме „арестуват”. Върна се след около половин час. Прегърнахме се, след което каза:

„Добро си дошал! Извини да сам окаснел, али зато до сутра немам више службене обавезе.”   и без да се церомони започна да комадва: „Прво, ево ти телефон - треба одма известити своу жену, да е все у реду, али си принудан преночити у Велика плана. Второ, искрено речено, мене е потребно ичи стобом йош сад у кучи –оставичем ташну, али най-више хочу видити моя жена своим очима, да си ти стварно дошал. И трето – пази, ово е от великог значья, идемо у кафану.” и завърши:  ”То битиче наш програм. А сутра, сречан ти пут.”

„Добро, идем код кучи, после у кафану. Али зашто треба отлазити сутра.?”

„Ристо, Ристо, увек сам мислил да си ти врло паметан човек. Хайде, доста с тим глупостима. Идемо!”

„Добро, идемо. Али пре то мора купити цвеча за твою жену.”

„Хм...То се мени баш  не свижа, но нема шта.”

„Защо ти се не свижа?”

„Защо година дана не сам купил ни една китка.”

„Е, то си е баш срамота. Поднесити свежи цвеча едну жену то йе важна ствар, Йоване! То значи чувство, почит и най более тактичност. Како си ти друже, представляш да пойдем сад код вас у  кучи, а я као последни тикван само да кажам твоьом жену: „Добар дан, поштована (уважаема) господжо! Како се усечате! ”

„Е, ти си школован и зато  знаш все правила игре. Идем код продавнице цвеча.”

Купихме прекрасен букет и отидохме у тях. Йован понече да отлючи входната врата, но се отказа и позвани. Вратата ни отвори млада, красива жена. Още щом влязохме в антрето Йован веднага започна:

„Милице, ево го Ристо, за кой толико сам ти причал.”, след това се обърна към мен:

„Ристо, а ова е моята прва и единствена любав у животу.”

„Баш ми е драго!”, каза жена му и  ми подаде ръка.

„Мени исто. Извольте,  то е за вас.” казах аз и й подадох букета.

„О,  хвала лепо. Цвеча са фантастични.”, отговори,  искрено зарадвана тя, след което се обърна към мъжа си и каза закачливо:

„Надам се да си видел и разумел ща то значи галантност.”

„Ех, Йоване, Йдване, сироти Йоване. Таква е судбата твоя – увек ти да си крив.”, започна да се саможалява Йован, при което ние с Милица не можахме да се въздържим да не се разсмеем на глас. 

Влязохме в хола и ние с Йован се настанихме пред ниската маса, а Милица започна да ни пита какво да ни поднесе. Йован каза, че ще пийнем само по едно кафе, защото ни се налага спешно да излезем заради  „една врло важна среча”.

Постояхме към половин час, през който Йован не пропусна да каже, че няма да вечеряме в къщи, че аз ще преспя у тях, да не се безпокои ако закъснеем и че по време на закуската ще си поговорим повече. След това двамата излязохме... за да се върнем призори.

От момента на влизането ни в кафаната до мига когато се прибрахме у тях, няма да пиша нито ред, защото този обикновен разказ ще се превърне в  роман.