Улиците и каналите на Венеция вече бяха изпълнени с любопитни туристи, които сновяха с упоритостта на дисциплинирани мравки между забележителностите на града. Полицейският катер бързо пореше водите на Канале Гранде по посока на Феровия, задминавайки красивите извити гондоли и туристическите корабчета, от които проблясваха светкавиците на фотоапаратите.

– Мислех, че вие полицаите сте от един отбор! – извика Лука в стремежа си да надвие шума на ревящите двигатели.

– Ха, ха! – засмя се Морати. – Наистина носим еднакви униформи, но това не означава, че между нас няма съперничество. Всеки иска да изпъкне пред началството, заради това не винаги се играе феър плей.

– Но Фратели ми изглеждаше порядъчен.

– Не си мисли, че имам нещо против него... Но и той сам призна, че ако не беше получил нареждане от министерството, едва ли би бил толкова мил с нас: най-вероятно щеше да ни изхвърли навън, за да правим компания на уличните котки. Доколкото съм чувал е абсолютен педант, който никога не се отклонява от установените полицейски порядки.

Скоро катерът забави ход и се доближи до брега, на който се издигаше една от онези ка’, както местните хора наричаха на своя диалект дворците на благородниците. Първият етаж на сградата се оказа празен – заради аква алта или високите води, които прииждаха към края на есента и покриваха най-ниските части на града почти до пролетта. От двете страни на стълбището ги посрещнаха голи мраморни статуи. На втория етаж се намираше апартаментът на г-н Краньоти, а двата етажа над него се даваха под наем на богати туристи.

Полицаят от местното управление, съпровождащ Морати и хората му, смъкна предупредителната полицейска лента от вратата и скъса печата, който висеше на бравата. Пъхна огромен стар ключ в ключалката и го превъртя два пъти. За изненада на посетителите апартаментът не се оказа голям. Беше обзаведен сравнително пестеливо за помпозността на сградата: освен дай-необходимите мебели, пространството бе изпълнено предимно с произведения на изкуството и много книги.

Лука искрено се възхити на гледката и веднага се насочи към една от стените, отрупана с книги от пода до тавана. Погледът му пробягваше по заглавията, повечето от които с овехтели кожени подвързии. Удивлението, изписано на лицето му, нарастваше с всеки изминал миг:

– Невероятно! – възкликна той и поклати недоверчиво с глава.

– Какво има, Лука? – попита Морати и бавно се приближи към него.

– Платон, Сократ, Херодот, Евклид, Клемент Александрийски, Плотин, Парацелз, Агрипа, Бейкън – шепнеше Лука, като пръстите му нежно докосваха стъклото, зад което бяха подредени книгите. – Виждаш ли, Анджело? Тук има толкова ценни екземпляри, с каквито не разполага дори и нашата библиотека. Истинско съкровище!

– Все пак Краньоти е бил банкер и не виждам нищо чудно, че е колекционирал редки книги – отвърна Морати, повдигайки небрежно рамене.

– Някои от тях спокойно можеха да бъдат изложени за предстоящата изложба.

– Така ли?

– Отговарят на тематичната ù насоченост.

– И каква е тя?

– Най-общо казано - херметическото наследство.

– Учението на трижди великия?

– О, значи си запознат с това философско течение!

– Е, и ние полицаите сме чували това-онова.

– Легендите разказват, че херметизмът е пряк наследник на учението на древноегипетския бог на мъдростта Тот, който гърците нарекли Хермес, а римляните Меркурий. Но всъщност тази философия, въпреки египетските си корени, е развита от гърци в Александрия, някъде през I-III в. от нашата ера.

– Какво ли е да имаш всички тези безценни книги? Предполагам, че изкушението е твърде голямо, особено за теб. Нали така Лука?

– Едва ли има човек на тази земя, който да ме познава по-добре от теб. Естествено, че бих искал да ги имам. Самото им присъствие ме успокоява, дава ми увереност и смисъл в битието. С огромно удоволствие бих се събуждал всеки ден покрай тях.

– Винаги съм се чудил, откъде идва страстта ти към книгите? Понякога ми се струва, че е някакво параноично състояние.

– Всичко е много просто, Анжело. Те ме спасиха. Ако не бяха книгите, сигурно сега щях да прекарвам дните си в някоя лудница… След онези години в сиропиталището.

– Може би е така, но да не забравяме все пак защо сме тук. Хей, Сержо, успя ли да намериш нещо интересно?

Полицаят се появи от съседния салон, ала загрижената му физиономия ясно показваше, че усилията му са се оказали безплодни. Той се приближи и безпомощно вдигна ръце:

– Какво да открия? Все едно, че се намирам в музей, а не в жилищен апартамент. Абсолютно нищо, което да ни насочи към някаква следа. Всичко е перфектно подредено и чисто. Няма следи от чуждо присъствие, освен тези на колегите от местното управление. Дори и банята е подредена като аптека. Според мен нападателите му изобщо не са стъпвали тук, но това не значи, че не са го следели, иначе нямаше да могат да го отвлекат.

– Като каза следене, защо не се качиш на горните етажи и да поразпиташ малко? Може някой да е видял нещо необичайно.

– Да, шефе! – отвърна Сержо и се запъти към външната врата.

Морати продължи да оглежда апартамента. Отваряше небрежно чекмеджетата на елегантния скрин и хвърляше бегли погледи, колкото да се увери в непокътнатия ред, царящ там. Премести се в работния кабинет, където ситуацията не се различаваше от вече видяното. Явно в своя самотен живот Краньоти се беше превърнал в подреден перфекционист и колекционер на книги и предмети на изкуството. Над ниска масичка с извити крака Морати се загледа в картина, на която бяха изобразени два стълба – единият сребърен, другият жълт или по-скоро златист; вляво от тях се издигаше древен храм, от по-близко разстояние можеха да се забележат дребните черни букви, изписани по стълбовете.

– Е, експерте, ще ми кажеш ли какво е изобразено на тази картина? – попита Морати без да се обръща, щом усети, че Лука се приближава зад него.

Лука погледна картината и без да се двоуми отвърна:

– Dei Termini, но без човешки глави.

– Почна се! – изпъшка Морати и впери очакващ поглед.

– Защо се сърдиш, ти ме попита? Или ако се върнем на платното, това са стълбове, които са поставяли на важни кръстопътища в Древен Рим и Древна Гърция. Наричали са ги още Колоните на Хермес. Само че специално тези тук по-скоро са техните пра-прародители, които са били издигнати пред храма на Херкулес във Финикия. Самият Херодот споменава за тях. Дори цар Соломон заимства идеята и също издига две колони пред знаменития си храм в Йерусалим, като за това моли финикийския цар Хирам да му изпрати опитни зидари. Но всъщност идеята не е финикийска, а древноегипетска. И там колоните не са сребърна и златна, както на тази картина, а бяла и черна. Олицетворяват символично вратата между мрака и светлината или по-скоро баланса между тях, което е причина за съществуването на света. Така поне твърди най-древната книга на тази земя – „Книга за настъпването на деня”. Легендите за тези стълбове са многобройни, но могат да се обобщят в следното: изписани са на особен диалект и то не от кого да е, а от самият бог на мъдростта Тот; по този начин той е искал да съхрани цялото знание на човечеството отпреди потопа. Смята се, че колоните са открити още в древни времена – в подземни пещери някъде около Тива, след което са били прибрани в храмовете от жреците. По-късно са разделени. Едната колона символизирала долен Египет, а другата – горната част на страната. Именно оттам идва тайното познание на египетските жреци, от което информация е черпил и Манетон, за да напише историята си, макар и недостигнала в цялостния си вид до нас. Явно е бил голям фен на Тот, или Техути според египтяните, тъй като името му означава „Подарък на Тот”. Знае се, че почти всички велики гръцки учени и философи като Питагор, Платон, Солон, Херодот са ходили в Египет и са успели по някакъв начин да се докоснат до мъдростта, пазена от жреците.

– И къде са сега тези колони? – попита Анджело след обясненията на приятеля си.

– Никой не знае. Изчезнали са още в древността, но е останала легендата за тайното познание на Тот, изложено в неговите 42 книги, пазени от малцина избрани жреци и скрити от обикновените човешки очи в така наречената „Зала на записите” или тайните камери на Тот, които още фараонът Хеопс се е опитвал да открие.

– Значи нещо като библиотека? И дали ги е открил?

– Може би. Никой не знае. Но наскоро бяха открити вратички в шахтите, започващи от камерите на царя и царицата в голямата пирамида в Гиза, която, според историците, е построена от Хеопс. Но докато тези врати не бъдат отворени, може само да се гадае какво има зад тях. Доколкото знам, се конструира робот, който да бъде спуснат в шахтите. Има и теории, че Залата на записите се намира някъде под Великия сфинкс, но и за това няма доказателства.

– Впечатляващо, спокойно можеш да водиш образователно предаване по телевизията, вместо по цял ден да се вреш между лавиците с прашни книги – рече Морати и тъкмо се канеше да се отмести от картината, когато Лука го хвана за ръката.

– Чакай малко! Мисля, че надписът по колоните има смисъл – каза Лука и се доближи до картината. – Лявата колона е с гръцки текст, а дясната – с латински, но шрифтът е твърде дребен.

Морати се обърна рязко и тръгна към един скрин. Отвори второто чекмедже и измъкна голяма увеличителна лупа, която бе забелязал при огледа си:

– Това ще свърши ли работа?

– Надявам се – промърмори Лука, взе лупата и я приближи към платното.

Вторачи се в увеличителното стъкло, като го местеше бавно отгоре надолу по протежение на първата колона.

– Остава да ми кажеш, че знаеш и старогръцки – подхвърли Морати, докато наблюдаваше работата на Лука.

– Ха, не съм ли го споменавал! – отвърна Лука с престорено учудване без да снема поглед от лупата. – Какво да се прави като имаш за приятел човек, който прелива от скромност.

– Сега ли намери да се занасяш с мен? По-добре ми кажи какво пише – изръмжа Морати.

– Добре, добре – засмя се Лука, след като се убеди, че задявката му бе постигнала желания резултат. – Буквално текстът гласи следното: Имайки цялата власт, той се взря в творенията на седмината, а те го обикнаха и всеки един от тях го направи съпричастен към себе си. Така че проумей светлината и стани приятел с нея.

– Странно – промърмори Морати.

– Наистина е странно.

– Кое?

– Ами изписването на думата приятел. Вместо "филос" е написано "Филе" и то с главна буква. Едва ли е небрежност. Може би някой е искал да се наблегне именно на тази дума. Освен това, пред нея има някаква необичайна представка „пар”, която би имала смисъл, ако беше „пара”, което означава наблизо.

– И това ли е странното? – недоумяваше Морати.

– Общо взето, да. Останалата част от цитата е коректно изписана и не буди подозрения.

– Да не би да искаш да кажеш, че знаеш откъде идва?

– Естествено – отвърна с невъзмутим тон Лука, като не обърна никакво внимание на учуденото изражение, което се бе изписало върху лицето на комисаря. – Всъщност са два цитата от древно произведение, наречено „Пимандър”. Марсилио Фичино го е превел за първи път от гръцки и сега е известено повече като част от Корпус Херметикум. Доколкото си спомням, бе свързано с двойнствената природа на човека, която е смъртна от гледна точка на тялото му, но безсмъртна по своята същност. Е поне според херметиците.

– Аха – пророни замислено Морати, който очевидно се опитваше да асимилира информацията.

Лука отново се наведе към картината, но, за разлика от преди, започна да оглежда надписа върху дясната колона, като този път разчитането му отне почти двойно по-малко време.

– Както и предполагах. Цитат от Новия завет и по-точно Матея, седма глава: Не давай това, което е свято на кучетата, нито хвърляй перлите си пред тях, за да не ги стъпчат под краката си и да се обърнат и да те разкъсат. Искай и ще ти бъде дадено, търси и ще намериш, почукай и ще ти бъде отворено.

– Да, който търси намира. Идеален девиз за хора в нашето положение, но засега май само си губим времето с тези текстове – рече Морати и точно смяташе да се обърне, когато Лука го спря.

– Чакай малко. Абсолютно съм сигурен, че в този цитат, освен за кучета, се говореше и за прасета. Точно така, а те липсват. Перлите не бива да се хвърлят пред прасетата, а не пред кучетата, както е написано тук.

– Е, и какво от това? – учуди се Морати.

– Ами, просто текстът е променен, което е необичайно за библейски цитат. Сякаш художникът нарочно е искал да наблегне на кучетата.

– Или пък редовно е дремел в часовете по вероучение като мен – отвърна шеговито Морати, завъртя се върху токовете на обувките си и се отправи към съседния салон.

Помещението беше просторно и представляваше нещо като приемна или гостна. Бе изпълнено с малки скулптури и старинни мебели, а по стените висяха картини с различна големина, поставени в богато орнаментирани позлатени рамки. На очи веднага се набиваше най-голямата от тях. Висеше точно зад елегантно бароково канапе. Червените тонове преобладаваха, а сюжетът беше библейски.

– Е, какво ще кажеш за това платно, партньоре? – попита Морати, кимайки към картината.

– Откога стана такъв ревностен ценител на изобразителното изкуство, Анджело? Доколкото си спомням, повече те влечеше спортът, моторите и да речем рок музиката.

– Нали не си забравил, че те привлякох към случая точно заради познанията ти в областта на изкуството и културата. И ме остави аз да преценявам кое е важно и кое не – отвърна с привидно раздразнителен тон Морати и бръкна с ръце в джобовете на панталоните си.

– Е, добре! – въздъхна Лука и побутна рамките на очилата към лицето си. – Това е Мазачо. Творбата се казва „Плащане на данък” и естествено е репродукция, тъй като оригиналната фреска се намира в църквата Санта Мария дел Кармине във Флоренция. Интересното за нея е, че свети Петър е изобразен на три места. Той е в центъра до Иисус, от когото бирникът иска данък, в левия край, ето там, пак е приклекнал на брега на Галилейско море и отваря устата на риба, подала глава от водата, взимайки монетата, която рибата е донесла. И накрая в десния край на творбата – пак той, Петър, плаща искания данък.

  Фреската на Мазачо „Плащане на данък”

– Ха, нещо като съвременен сериал от комикс, а! – възкликна Морати.

– Доста удачно сравнение, партньоре – усмихна се Лука. – Подобно на Клод Моне, който нарисувал 15 пъти едни и същи две купи сено.

– И защо?

– Почти по една за всеки час от деня. Искал е всяка картина да улови купите сено, облени по един и същи начин от слънчевата светлина.

– А нещо за другите картини? – попита пак Морати, сочейки с ръка останалите платна.

– Доколкото видях, са от съвременни автори и са оригинали. Интересното е, че само тази тук е репродукция.

– Добре, стига ми толкова живопис за днес. Да видим къде се запиля Сержо и да се махаме! – рече Морати, тръгна към изхода и рязко измъкна ръцете от джобовете си.

Почти моментално на пода издрънча дребен метален предмет. Търкулна се по паркета и спря до стената. Лука, който следваше Морати, приклекна. Вдигна с два пръста жълтеникавия предмет, който се оказа златен пръстен. Протегна ръка и точно се канеше да го връчи на Морати, когато нещо спря вниманието му. Поднесе пръстена пред очите си и в следващия миг лицето му се изопна от изненада.

– Откъде имаш този пръстен? – попита учудено той и вдигна широко отворени очи към Морати.

– Улика е! Открихме го на местопрестъплението, до трупа на банкера. Негов е. Защо?

– Тези три преплетени кръга върху него...

– А, знакът ли! Всъщност го нося, защото исках да те попитам дали не знаеш какво означават тези кръгове. В управлението никой не можа да каже нищо по въпроса – прекъсна го Морати и взе пръстена от Лука.

– Хъм, не знам дали не е съвпадение, но преди три дни получих странно писмо в електронната си поща, което вместо с име завършваше точно с този знак.

– Така ли? – учуди се на свой ред Морати. – И какво беше съдържанието, ако не е тайна?

– Подателят искаше среща относно някакъв важен въпрос. Твърдеше, че ме познава още от сиропиталището на доминиканците. Този факт силно ме озадачи. Освен теб почти никой друг не знае за тази част от миналото ми. Уредихме си среща пред кафе „Флориан”, но непознатият не се появи и реших, че всичко е било плод на нечия шега. Но сега този знак! Няма съмнение, същият е.

– Възможно ли е Краньоти да е бил подателят? – попита бавно Морати, като наблюдаваше изпитателно приятеля си.

Лука повдигна рамене и поклати учудено главата си.

– Защо толкова виден банкер ще иска да се среща с мен?

– Защо ли, наистина? – промърмори Морати, подхвърли пръстена във въздуха, улови го сръчно и го пусна в страничния джоб на сакото си. – Запази ли писмото?

– Не, изтрих го.

– Жалко. Ако подателят е бил Краньоти, откъде ли го е изпратил. Тук няма компютър, а и в кабинета му в банката нямаше. Единственият, който видях, беше на бюрото на секретарката му. И откъде е намерил електронния ти адрес?

– Това не е кой знае какъв проблем. Би могъл да ми изпрати поща от което и да било интернет кафе в града. А електронният ми адрес, както и тези на останалите колеги, може да се открие на официалния сайт на библиотеката.

– Да, така е. Някаква идея относно значението на символа с кръговете?

– Ни най-малка. Не съм го срещал досега – отвърна Лука, след което двамата се запътиха към изхода на апартамента.

Щом полицаят от местното управление запечата отново вратата на жилището, на стълбището се появи Сержо. Волевото му лице изглеждаше прекалено сериозно, а това означаваше, че мисията му по горните два етажа не бе имала съществен успех. Полицаят държеше малко тефтерче, на което беше записал по-важните факти, имената и адресите на хората, с които бе разговарял.

– Нищо за отбелязване – рече сухо Сержо, усещайки питащия поглед на Морати върху себе си. – Последният етаж е зает от филмов продуцент и съпругата му: използват престоя си за бъдещи проекти. Но трудно се разбрах с тях, тъй като са немци. От седмица са тук и дори нямат представа кой е Краньоти. На третия етаж нямаше никой, добре че срещнах чистачката. Тя каза, че апартаментът е зает от възрастно американско семейство, което в момента е някъде на разходка из града. Та тази чистачка каза още, че не е виждала наоколо да се въртят подозрителни типове, освен двама мъже, облечени в еднакви бели костюми, без яки и с черни кепета на главите. Запомнила ги, тъй като преди месец преминали с лодка по канала пред сградата. А преди две седмици отново ги забелязала, но в странична уличка наблизо.

– Успя ли да вземеш описание им? – попита Морати.

– Съвсем бегло. Единият - висок и слаб, а другият - нисък и дебел. Както жената се изрази, приличали на дон Кихот и Санчо Панса – отвърна Сержо и за първи път лицето му се озари от нещо като усмивка.