31 октомври, Гластънбъри – Англия

Навън се смрачаваше. Времето изобщо не беше студено, сякаш късната есен нямаше никакво намерение да отстъпи място на идващата зима. Алън Коулби крачеше спокойно с разкопчан балтон и ръце, пъхнати в странно издутите си джобове. Може би всичките тези еколози и учени имаха право за глобалното затопляне. Коулби си спомни, че предишни години по това време по околните възвишения и полета имаше сняг. А сега дори дъхът му не образуваше пара, когато излизаше от тесните ноздри. Под наскоро светналите улични лампи и припламващите тиквени фенери, зъбещи се ехидно от прозорците и вратите на къщите, се стелеше единствено лека мъгла.

Коулби беше сравнително висок мъж, в разцвета на четиридесетте, с кокалести крайници и дълги пръсти. Правата кестенява коса над продълговато и леко изпито лице не можеше да скрие несъразмерните уши, които стърчаха встрани под сивата шапка, нахлупена на главата. Мъжът извършваше обичайната си разходка по улиците на градчето. Маршрутът му задължително минаваше покрай каменните останки на старото абатството, което според легендите криеше някъде под себе си гроба на митичния крал Артур. След това продължаваше към градините на Чалис Уел, намиращи се в подножието на Гластънбъри Тор, най-високият хълм наоколо. На върха се извисяваше самотна каменна кула, а към нея вече пъплеше множество от хора. Отдалеч те приличаха на рояк светулки, тъй като носеха запалени фенери и факли. Глухият тътен от думкане на барабани и пронизителните изсвирвания на рогове огласяха цялата околност. Там горе след броени минути трябваше да лумне огромен огън, който местните жители палеха по случай настъпването на келтската Нова година Соу-ан или празника на Вси светии, както беше по-известен в целия свят. Коулби също имаше намерение да се изкачи на Гластънбъри Тор, но преди това трябваше да посети още едно място, което не можеше да пропусне.

Последната спирка от вечерната му обиколка бе градското гробище. Коулби не беше женен и въпреки че нямаше свои, много обичаше децата. Благотворителната му фондация подпомагаше сиропиталища и детски болници, а сумите, които се изпращаха в Африка за закупуване на храни за гладуващите, възлизаха на милиони лири. Улицата, успоредна на гробищния парк, бе пуста, слабо осветена и навяваше страшни мисли в главата на всеки посетител, който имаше неблагоразумието да се разхожда по нея вечер. Но такъв бе сценарият – все пак беше Хелоуин. Коулби влезе през едно от крилата на големите железни порти, сякаш нарочно оставено леко отворено. Тръгна по главната алея, от двете страни на която в шпалир се издигаха тъмните силуети на големи клонести дъбове. Между тях се забелязваха надгробни паметници – от малки плочи до статуи с всякакви размери. Тук-там се издигаха и малки параклиси, построени от по-заможните жители на града.

Внезапно се чу шум, който наруши сумрачното спокойствие, царящо наоколо. Коулби забави и без това не особено бързата си крачка и извърна глава вляво, откъдето дойде странният шум. На бледата светлина на уличната лампа видя малък параклис с няколко стъпала отпред и две колони в класически гръцки стил встрани от тях. Запъти се към него, но спря пред тясната пътека, която водеше към ниската постройка.

Изведнъж зад параклиса наизскачаха около дузина фигури и с викове и крясъци хукнаха към него. Бяха по-ниски от него, носеха тъмни костюми и наметала, а на главите им стърчаха черни островърхи шапки. Лицата им бяха покрити с маски – черепи, вещици, вампири и всякакви злокобни създания, сякаш възползвали се от отворилия се пространствено-времеви прозорец, за да покажат грозните си физиономии на горния свят. Е, поне според вярванията на келтите. Коулби се престори на силно уплашен. Въпреки че на лицето му бе изписано искрено задоволство, вдигна ръце във въздуха и също се развика:

– Оооо, духове и демони, пощадете ме и аз ще ви се отблагодаря богато!

Децата го наобиколиха и започнаха да скачат в кръг около него, като не спираха да издават своите заплашителни викове и крясъци.

– И с какво си готов да се разделиш, страннико, в замяна на жалкия си живот? – извика едно от тях, маскирано като скелет.

Коулби бръкна в джобовете на балтона и демонстративно извади ръцете си. Протегна ги напред и разтвори юмруци.

– Единственото, с което разполагам, са най-вкусните бонбони на света. Те светят на лунна светлина като скъпоценни камъни. Това стига ли?

– Стига! Стига! – развикаха се децата и се втурнаха към него.

Започнаха да грабят бонбони от шепите му и да ги тъпчат в джобовете си. Коулби предвидливо се бе запасил с достатъчно количество, така че имаше за всички. Когато подаде и последната шепа на най-малкия малчуган, приличащ на духчето Каспър, вдигна ръце и каза:

– Е, това беше. Повече нямам.

В следващия миг всички малки страшилища изчезнаха отново зад параклиса така бързо, както се бяха появили преди това. Тишината отново се възцари, но това може би щеше да трае само до появата на следващия човек, дръзнал да се разхожда сам сред гробищата.

Коулби постоя няколко секунди на място, сякаш се страхуваше да не изчезнат веселите детски викове. Те още отекваха в съзнанието му и извикваха спомена за неговото детство, когато и той правеше същите лудории... После продължи напред по алеята, но веднага свърна в първата пряка, тъй като имаше намерение да излезе от парка. Вече се виждаше външната ограда, когато се чу ново прошумоляване. Беше на няколко крачки от него. Коулби спря и се огледа. Може би имаше още една банда дечурлига, решили да плашат хората в гробището. Коулби се намръщи. Сети се, че бе раздал всичките си бонбонени запаси. Ако наистина имаше втора група деца, нямаше какво да им даде. Той продължи бавно напред по тясната алея, когато иззад разклонен храст изникнаха две сенки. Те приближиха бързо към него, без да издават звук. За безкрайно краткия миг, в който успя да ги мерне, Коулби с изненада установи, че бяха почти с неговия ръст. Озадачен се закова на място и тъкмо щеше да попита какво става, когато по-високата фигура скочи, вдигна ръка и замахна към него. Усети тъп болезнен удар по тила, причерня му и се свлече на покритата с листа алея.

Гластънбъри Тор все още беше обвит в лека мъгла. Тя постепенно изтъняваше и се разсейваше от бледите лъчи на есенното слънце, което се мъчеше да пробие надвисналия в небето сив облак. Наоколо бе влажно, а зелената трева, отъпкана от празнуващите жители и гости на Гластънбъри, вече се бе вдигнала. За вихрилото се езическо празненство свидетелстваха разхвърляни кутии и бутилки от бира и вино, и останките на тлеещия огън, горял цяла нощ на двайсетина ярда пред каменната кула.

Леко прегърбен мъж с измачкан каскет и голям черен найлонов чувал в ръце обикаляше по поляната и събираше боклуците от тревата. Той мърмореше под нос и „благославяше” съгражданите си, които му отваряха толкова много работа. Чувалът беше почти пълен, когато мъжът спря пред едва димящия огън. Тръсна товара на земята, сложи ръце на кръста и се изви назад. Напоследък гърбът му не го слушаше. После се загледа в сивата камара от пепел и черните обгорели дървета пред себе си. Чудеше се откъде да започне. Наведе се и взе лопатата, която лежеше в количка. Нагази с черните си гумени ботуши в пепелта и тъкмо се канеше да загребе, изведнъж спря. Под една от овъглените греди нещо се белееше. Мъжът се наведе и с учудване установи, че това бяха кости – сякаш от човешка ръка.

„Кой ли пиян глупак си е изхвърлил маскировката в огъня?” – помисли си общинският служител и пристъпи напред.

Повдигна с лопатата хелоуинската находка и с огромно изумление видя как от пепелта първо се подаде обгорял ръкав, а след това и оголен череп с останки от изпечена човешка плът.