"Книгата е мой приятел"

/разказ/

    Пак стоя сама, загледана в далечината. Навън дъждът тихо вали и се разнася приятното ухание на идващата пролет. Всичко се събужда за нов живот. Птички, свили се в мъничките си гнезда, пеят своята песен и приветстват топлото време. Цветята гордо надигат глави, за да покажат, че е време да се събудим от зимния сън и да се отдадем на живота. Виждам как всяко едно дърво, всяко едно цвете, всяка една тревичка се подготвя да заживее отново. Да, всичко оживява пред очите ми, но вътре в мен нещо умира. Всичко навън е толкова красиво. Аз виждам тази красота, но не я усещам. Чудя се къде ли е той, какво прави, с коя ли ме е заменил, дали е по-добра, по-красива? Усещам как една топла сълза извираща от дълбините на душата ми, се плъзва по бузата ми. Тази сълза носи в себе си спомена за отминалите щастливи дни. В този момент чувам един нежен глас да нашепва името ми, поглеждам през рамо и я виждам. Стои там, толкова невинна и малка. Стои и сякаш ме вика. Тръгвам бавно и плахо. Стигам до нея и я поглеждам през сълзи. А тя, толкова мила и добра, усещаща моето страдание, ми говори тихо: "Вземи ме, ще ти помогна". Тя е единствената, която е до мен в този момент, която ми предлага рамо, на което да поплача. Това  ми се струва толкова нелепо, но все пак ще опитам. Протягам трепереща ръка към нея и я сграбчвам в прегръдките си, като че ли е спасителен пояс. Това продължава за миг... Седя в креслото, а тя, все така притисната от моите ръце, започва да разказва. Разказва ми нежно и добродушно като майка на дете, което си е ожулило крачето. Разказва ми за потайни светове, за места, които дори не съм си и представяла, за хора, за любов. Още на втория разказ забравям за това, което смятах за незабравимо. Забравям за болката, разкъсваща сърцето ми. Забравям за този, който ми бе причинил това страдание. Оставям се нейните думи да ме завладеят и отнесат там, където е вечното щастие. На място, което не е опетнено от лъжи и недоверие. Място, неземно красиво. Тя ми помогна да забравя що са сълзи, що е болка. И когато последният разказ свършва няма и следа от тъгата, която раздираше като стоманен нож душата ми. Ставам и все така с нея в ръцете си отивам до прозореца. Поглеждам навън и виждам всичко в много по-искряща светлина. Дъждът е спрял, птичките кръжат свободно  наоколо и пеят още по-сладкопойно. Да, всичко е много по-различно, много по-красиво. Успявам да видя истинската красота на този процъфтяващ свят, благодарение на нея. Прегръщам, я още по-силно, и я оставям сред другите на масата. Спомена за тази книга ще го нося винаги в сърцето си, като за един истински приятел, помогнал ми в нужда!