Тази сутрин се събудих. Разтърках очи и се изправих на крака. Позволих си " лукса " да се погледна в огледалото. Господи... изглеждах ужасно. Подпухнала, с неоскубани вежди, с тъмно сини очи... Кде е блясъкът им? Какво стана с него? Какво се случва с живота ми?
  Всичко е толкова празно. Пусто ми е и ми е толкова самотно... Кървави сълзи се сливат по двете ми страни и не спира да боли.
  Погледнах се отново! Та аз мога да бъда толкова хубава. Защо си позволявах да изглеждам така? Блясъкът в къдравите ми коси сякаш изчезна. Сама съм си виновна, нали? Нима е толкова сложно всичко? Душата ме боли и не спира да вали, а кръвта по двете ми страни и днес не спира да ручи.
  Трябва да си силна! Не се предавай и ще видиш как всичко един ден ще дойде на мястото си! Всеки ден наум изричам това. Упреквам се всеки път, щом дам израз на усещанията, мислите си.  До кога в сянка ще живея? Колко още злоба трябва да изпитам от гадния, горчив живот? Нали и моя ден щеше да дойде? Нали? Кога питам...? Един ден, нали? Един ден... Като крушово дърво сме всички. Изгнилите падат, а сочните ги ядат свинете. Питам аз сега, кое трябва да ми се стори по-удачно? Прасе да тъпче устата си с мен или да падна изгнила? Това ли е животът? Заради това ли ме упреквате, че не обичам нито деня, нито нощта ми е покой? Боря се, имам цели, приоритети и си ги постигам. Защо?
  За да ме сдъвче свиня, нали?