Навън бе студено и неприветно, с малко сняг. Беше започнало да вали снощи, на Бъдни вечер, и изглеждаше, че ще има снежна Коледа, но през нощта снегът спря. Облаци се стелеха по небето, духаше вятър, който оголваше асфалта на паркинга.
 В пицарията бе топло и уютно. Сепарета от цветно стъкло разделяха масите в просторната зала. Момичетата, които сервираха, се хлъзгаха плавно с късите си поли и червените си униформи. Миришеше приятно на прясно изпечено тесто, доматен сос и гъби.
 - Интересно – каза синът ми – защо във филмите или има много сняг, или изобщо няма никакъв. В нито един филм не съм виждал сняг като този навън. – Беше го яд, че няма достатъчно сняг за новата шейна, подарена му снощи.
 - Именно защото е кино – каза жена ми. – За да се подсили въздействието.
 - Във филмите лъжат – продължи той – при това безобразно.
 - Не лъжат – възрази дъщеря ми, която беше с три години по-малка.
 - Лъжат – настоя той. – Всичко във филмите е измислица.
 - Между измислицата и лъжата, струва ми се, има разлика – каза жена ми.– Дори понякога измислицата е по-вярна от действителността.
 - Как може нещо, което не е истина, да не е лъжа? – продължаваше синът ми. За него светът бе изграден от ясни, черно-бели понятия. Когато си на дванадесет е така.
 - Какво е действителност? – попита дъщеря ми.
 - Ето това – посочих аз димящите пици, които момичето носеше. – Нещо, което може да се помирише, пипне и изяде.
 - Не е зле – оживи се синът ми. – Обичам действителността.
 - И аз – съгласи се дъщеря ми и се облиза театрално. – Много е вкусна.
 Оказа се права. Беше повече от вкусно. Червеното вино, което получихме като коледен подарък от ресторанта, също бе превъзходно. Леко, с рубинен цвят и едва доловим аромат на ягода. Когато приключвахме обяда, получих съобщение на мобилния телефон. Едни стари приятели, с които през последните години почти не се виждахме, ни честитяха Рождество Христово. Отвърнах им съвсем кратко.
       - Между другото – обърнах се към жена ми – все пак дадох заем на братовчед ти.
       - Значи успя да те изнуди – не беше казано с лош тон или яд. Просто констатираше. А имаше основание да се ядоса, тъй като той вече ни дължеше известна сума. Не много голяма.
       - Каза, че ще му спрат тока – обясних аз. – На Бъдни вечер… Помоли ме да не ти казвам, щял да ми ги върне след Нова година. Забавили му заплатата.
       Докато отпивах от виното, забелязах, че нашата сервитьорка говори до изхода с момче на нейните години. Беше едро, добре облечено, със светла коса, а тя с тъмна, и по-дребна на ръст. Той разказваше нещо, а момичето се смееше. Извън филмите, такива неща се случват само на Коледа. Забелязах, че сме единствените посетители. Иначе в този ресторант почти никога няма места. Търпеливо изчаках срещата им да приключи и поисках сметката.
      Двадесет и два лева и петдесет и две стотинки. Нито много, нито малко, според очакванията ми. Бях разрешил на децата да се поглезят и да си поръчат десерти, които не изядоха. Казах на момичето да закръгли сумата. Станахме и започнахме да се обличаме.
       - Едни от най-приятно изхарчените двадесет и пет лева – забелязах аз.
       - Така е – съгласи се жена ми.
       Взех номера. Извършват доставки по домовете.
       На изхода нямаше никой.
       Когато излязохме, децата, вече забравили за студа, се отдръпнаха, шибнати през лицата от ледения вятър.
       - Напред – казах аз. – Напред към действителността.
       Миришеше на сняг.
                                                                                            
                                                                                                       2002