Кукла на конци
Кукла на конци
„Успях, скъсах го!”, помисли си с надежда във небрежно изрисуваните очи, малката опърпана, стара кукла. Но бе само миг, момента, в който се почувства свободна. Тялото и продължаваше да виси във въздуха. „Но как, защо”, помисли си и в миг, усети болка, която замъгли съзнанието и. Още един миг. Болката бе изместена от друго усещане, което не бе за предпочитане. Безпомощност. Чувстваше се безсилна… Тялото и бе привързано към дървените ръкохватки със още един и още един, от онези конци, като онзи с който се бе борила досега... Изгуби надежда. Нима бе способна да се справи с ограниченията, които и налагаха тези окови. Та тя имаше желания, мечти… За никой ли не са от значение. Това ли бе нейната мисия, нима това бе целил създателят и, други да се забавляват със това, че тя бе една марионетка, че друг ще се разпорежда със живота и, друг ще контролира емоциите и… Загледа се в актьорските маски нахвърляни наоколо, и тяхната съдба бе същата, но те поне показваха тяхното настроение, една бе усмихната, друга тъжна, трета безмълвна…
„Ех, де да можех и аз да сложа една, една силна, да не виждат тъгата в очите ми”, помисли си, сетне заби поглед в тъмнината. Нищото изпълни съзнанието и, същото нищо, което бе изпълнило малката и душица преди да се помисли за свободна. Тя склони глава надолу и си каза: „Така е писано...”, и в следващия момент осъзна, че тя самичка контролира движението на нейната, вече не до там обнадеждена главица… Мисли, безброй мисли прескочиха там вътре, очите и оживяха… Имаше надежда. Контролираше мисълта си… Бе свободна…
„Могат да ми задават движения, но не и да наложат ограничения на мисълта ми. Никога повече, никога!”
© Любомир Стойков All rights reserved.
Поздравявам те за хубавото произведение!
