Неочаквани спътници!

      Постепенно свикнах на лишенията и на непрестанното ходене или каране на колело. Вече не бях толкова нащрек като през първите дни. Да не говорим за първата нощ. Манията че ме издирват, че всеки момент ще видя хората от Рето, вече почваше да отшумява. Животът ми се превръщаше в едно непрекъснато придвижване, паралелно преплетено с търсенето на вода и храна. Подозирах че се намирам някъде около средата на моето пътуване към морето. Знаех, че колкото и трудности да ми остават, няма да се откажа. Надявах се да не ме заключат куките по пътя ми, защото това щеше да е единственото нещо, което можеше да осуети мисията ми.

     Точно в този миг тези неща не ме вълнуваха. Сега ходех щастлив по пътя хапвайки бисквитки, чиято сухота в устата преглъщах с бира и се радвах на прекрасния ден. Погледа ми прескачаше по листата на дърветата. От време на време но много рядко минаваше и по някоя кола. Появиха се къщи. Едни от ляво, други в дясно – позната история. Вече стъпвах по плочките на бордюра. Наблюдавах спокойната атмосфера на това поредно малко селце. Продавачи стояха на слънце пред магазинчетата си чакайки клиенти. Тук-таме имаше по някой човек излъгал се да излезе в тая жега и сега отиваше нанякъде вършейки своята малка задача.

      Поседнах на сянка на един от изнесените пред едно кафене два-три стола. Сложих си бирата на масата гледайки идилията около мен. Кола премина по улицата. Хора вървяха по отсрещния тротоар. Вратата на заведението се отвори и се показа собственичката или продавачката му. Търпеливо ми се обясни че не мога да седя на масата без да съм си купил нещо – едва ли ми се е обяснявала в любов, след което учтиво бях помолен да си продължа по пътя – преводач не ми трябваше.

     Така и сторих. Сега хората стояха и гледаха как аз се движа. Минавах покрай неголеми къщички измазани с хоросан. Постепенно пейзажа отново започна да се връща към основния си зелен цвят. Не бяха минали и две коли и около мен отново имаше само дървета и поля. Опиянен, или по-скоро приятно замаян от бирата, в момента се наслаждавах на придвижването си. Вървях ли вървях и вървях. И още нещо!

Започвах отново да махам за стоп. Никой не спираше. Чудех се как така първия ден ми спряха цели три коли почти една след друга. Подминаваха ме все хубави автомобили. Правеше ми впечатление че тук се карат предимно нови такива. Продължавах да махам периодично с ръка. Неочаквано вече и за самия мен, една червена кола намали, подмина ме леко и спря, вдигайки малко пушилка от пътя. Стар Фиат, приличащ на нещо средно между Лада и Жигула. Доближих се, вътре имаше двама мъже. Шофьор и спътника му на предната седалка до него. Като казах Севиля им стана ясно. Дадоха ми знак и се качих. Настаних се по средата на задната седалка и потеглихме. След приятния душ, бирата и бисквитите, сега се возех на стоп. Отново бях яхнал хубавата вълна на късмета.

     Започнах да разглеждам спътниците си. Шофьора имаше много но мънички татуировки на лявата предмишница. Не различих нещо конкретно, но бях чувал за този остарял вече стил в татуирането. Другия не можех да го видя добре освен в случаите когато се обръщаше да ме пита нещо. А те говореха доста. Знаеха малко английски и аз отново им пробутах историята с американеца на екскурзия.

Въпреки жегата, когато стопирах коли, си обличах ризата за да увелича шансовете някой да ми спре. Гол до кръста с татусите ми се виждаше почти невъзможно някой да ме вземе на стоп. Сега седях на задната седалка с разкопчаната риза. Не бях я разгърдил но въпреки това разпятието се виждаше. И на двамата не им убягна. След като го видя шофьора си показа татуировките на ръката. Понякога имах чувството че този кръст ме пази. По някое време видимо доволен привлече вниманието ми посредством жест с ръката си и ми посочи към мястото където би трябвало да висят ключовете. Там нямаше нищо. После насочи погледа ми към купчина висящи кабели. Постепенно осъзнах че на автостоп са ми спрели не какви да е, а автокрадци. Колко весело ставаше моето приключение. Преди два дни пуших хашиш в Мерида, а сега пътувах към Севиля с крадена кола. Честно да си призная на моменти бях леко притеснен. Като цяло двамата бяха дружелюбни и не показваха никакви признаци на агресия. С времето се отпусках и започвах да се забавлявам. Приказвахме си някакви неща колкото разговора да върви. Наслаждавах се на гледката през прозореца. Минавахме покрай някакви селскостопански сгради и двамата издавайки звуци като прасе ми подсказаха какво се гледа там. След това за допълнително пояснение шофьора ми показа с друг знак как същите тези същества се колят. Жеста ми подейства някак плашещо. Започнах да се вкарвам във филми. Не бях сигурен какво точно искаше да ми каже. Дали не ми намекваше че това може да ми се случи и на мене? Надявах се че не. В момента, седнал на задната седалка, изживявах поредният незабравим миг от моя живот.

Когато наближихме Севиля и двамата един през друг започнаха да ми обясняват че не могат да влязат в града защото имало „ гуардиа цивил“. На момента не успях да разбера какво точно ми казват, освен че ще е проблем за тях ако минат от там. Виждайки недоумението ми съобразително допълниха в изречението думата „ полисия „. Внезапно ми просветна. Много ясно. С тая крадена кола. И аз на тяхно място бих постъпил точно така. Все пак излязоха точни. Когато от лявата ни страна се появи Севиля завиха надясно. Не след много ме оставиха в населено място, което спокойно можеше да е квартал, а също и село. Намираше се на възвишение точно над града, към който поех веднага след като слязох от колата. Благодарих им от сърце и имаше защо. Спестих толкова време и ходене. Дано си нямат проблеми с полицията.

     Хубавото сега беше че пътят ми се спускаше стръмно надолу. За пешак като мене това е добра новина. Асфалтови улици, къщи, преминаващи на места в големи кооперации тип старо строителство и тротоари. Позната гледка за мен. С приоритет винаги бяха храната и водата затова застанах пред първото магазинче на което попаднах и се вгледах във витрината. Освен от към улицата, хората можеше да се обслужват и от вътре, където няколко стоящи клиенти образуваха малка опашка. Отвън бях само аз. Загледах се с немигащи очи в продавачката и купувачите. В момента никой не ми обръщаше внимание, затова се пресегнах бързо, взех някакви изделия загънати в прозрачен целофан и продължих в посоката в която вървях, преди да се спра пред магазина.

     Викове от сорта на „ ей чакай „ или „ дръжте крадеца „ в испански вариант не чух, но ги очаквах всеки момент. Продължавах да ги очаквам и след като свих зад ъгъла надясно и се заспусках надолу по друга, по-главна улица от тази. Ходейки бързо по сивите каменни плочки на тротоара успях да се сдобия с пластмасово шише от газирана напитка но пълно с вода. Просто се протегнах и го взех от бяла кръгла маса, от подобна материя като бутилката, стояща пред друго заведение. На нея имаше и други напитки сложени там с рекламна цел. Бях яхнал вълната и действах на подсъзнателно почти инстинктивно ниво. Без мисъл и страх от последствията. Домогвайки се до елементарните нужди за оцеляване не се удържах въобще. Вече имах най-необходимото. Някаква храна и вода. Съответно добро настроение и усмивка на лицето, които на свой ред чакаха стреса от стореното да отшуми за да се задействат с пълна сила.