Ето я, локвата в двора на бащината ми кооперация.
Изминаха толкова години, а тя седи. Невинаги е пълна с вода и тогава не е никаква локва, а една малка дупка, получена от изкривяване на плочките. Почти набор ми е.
Вижда се точно от нашия прозорец.
Когато бях малка и локвата си беше истинска локва, събирах малки камъчета, качвах се вкъщи, отварях прозореца и се целех в нея. Настрани пръскаше вода, а аз се радвах на капките, които хвърчаха с космическа скорост навсякъде.
Правех си и статистика - колко от преминаващите съседи ще я прескочат и колко ще цопнат право в нея. Тя беше малка и незабележима явно, за тях.
Болеше ме, когато я настъпваха.
Когато пресъхваше, вземах няколко чаши вода и, така да се каже, я захранвах.
Слънцето я правеше блестяща и огледална. Съседите се чудеха откъде, дявол да го вземе, се появява тази вода в нея, когато не е валяло от седмици?!
Слушах ги, на отворен прозорец, но скрита. И изпитвах наслада, че имам моя малка тайна и само аз знам отговора. Само аз.
И лок ...