Чудя се дали ще погледна друг с очите, с които гледам теб. Чудя се дали ще обичам друг така, както обичам теб. Дали звездите ще блестят нощем така, както когато ги гледаме заедно, дали ще мога да прегръщам друг така, както теб. Ще мога ли да заспя до друг, когато сърцето и умът ми принадлежат изцяло и само на теб.

Искам все до теб да заспивам, искам да ти повтарям, че те обичам, искам да изживея живота си с теб. Не с някой друг, а с теб!

Искаше доказателство за любовта ми, кажи ми какво да направя, за да ти докажа, че те обичам повече от живота си?

За това ти го подарявам, твой е...

Това беше писмото намерено до леглото на момичето, което се самоуби. До локвата с алена кръв стоеше тази бележка. Уви, никой не разбра защо едно красиво и щастливо момиче би посегнало на живота си, дори и писмото не звучеше отчаяно. Разбра го само той. Само той осъзна жеста й и се усмихна, усмивка през сълзи, тя наистина го обичаше. Но вече е късно - защо му е любов, която убива.

Тя не беше за него, така му казваха всички, с това момиче ще си изпатиш или от красотата й, или от характера й. Но жертвата се оказа тя. Любов или пожар... Тя бе импулсивна, все едно в кръвта й гореше огън, "страстна натура", "страстна и опасна"... Това бяха само част от епитетите, използвани за нея.

Но тя го обичаше с тази любов, изпепеляващата, с тази магнетична страст, която караше всяка част от него да потръпва, но тя не беше за този свят, прекалено красива и прекалено отдадена на себе си. Имаше всичко, но всичко се оказа малко за нея, мечти, амбиции и много силна любов, живот на макс, това бе тя. Огън и жупел, можеше да увлече всеки в страстен танц на любовта, бе в сънищата на всеки, но сърцето й бе другаде. Преди й казваха, че е студена, че не признава чувства, но тя чувстваше, силно обичаше и силно мразеше. Имаше всичко и си пожела него и го имаше. Но той не беше като другите, той не се влюби в нея. Той я приемаше за даденост, а не за богиня, за такава, каквато я имаха повечето, затова и може би той успя да се спаси от опасния й чар и лудия характер.

Но тя порасна с него, една вечер си спомни за лудото минало, за всички сърца, които бе разбила, за всички, които бе наранила и се усмихна, сега той беше в ръцете й. Какво щеше да го прави. Той не беше като другите бе различен... но тя имаше всички, с него или без  - имаше ли значение? Мислеше си тя, но се влюби. Лудо се влюби в него, живееше, за да е с него. Но той вече не я искаше. Това я убиваше. Знаеше, че иска да е с нея, но какво намираше в нея, та тя не беше по-хубава, нито по-желана. С какво го привличаше, чудеше се.

Той прегърна приятелката си и се разплака, не искаше тя да умира - бе красива, бе мила, бе страстна, но не я обичаше. Тя бе егоистка, бе лицемерка, обичаше да я обичат, но не даваше нищо от себе си. Бе свикнала всички да са в краката й, а тя беше отгоре.

            Обърнаха листа и прочетоха:

            ... любовта наранява, може никога да не си ме обичал, но никога няма да ме забравиш, защото отне живота ми... ако не си мой, то никога няма да можеш да бъдеш изцяло на никоя...

            Тогава им стана ясно, тя не го обичаше, тя искаше да го притежава на всяка цена, пожертва и живота си за него, но не успя да спечели сърцето му, то винаги щеше да принадлежи на друга...