- Ако искаш ти бъди първа. - Джейд се обърна към Кристина.

- Не, сладурче, ти си наред.

- Сладурче? - Дейви повдигна вежда.

Джейд леко се изчерви и започна:

- Джоузеф бил едва на десет години, но свирел на пиано по-добре от много по-възрастни и известни пианисти.

Една сутрин той се събудил със странна мелодия в ума. Слязъл в залата с пианото и засвирил. Било невероятно красиво. Само че имало един проблем - Джоузеф не знаел как да завърши мелодията. От тогава всяка вечер сънувал едно и също - музиката свирела в главата му, но винаги се събуждал преди да чуе края. Опитал няколко пъти сам да го измисли, но не успявал.

Веднъж, докато спял,  Джоузеф се събудил внезапно. Чул музика - идваща от залата, където стояло пианото. Той тихо отишъл там и разбрал, че това е мелодията, която сънувал всяка вечер. Стаята била празна, изглежда пианото свирело само. Повтаряло се едно и също, без да има край. Изведнъж на Джоузеф му хрумнал идеалния завършек. Без да се страхува, той седнал и изсвирил края. Но когато спрял да свири, капакът на пианото се затръшнал. За първи път момченцето забелязало малка ниша, точно до последния клавиш. Джоузеф бръкнал вътре и извадил лист с ноти. Нотите на неговата мелодия. Забелязал, че тя не била завършена - краят липсвал. Джоузеф бързо взел нещо за писане и я допълнил. Завинаги.

- Ако бях на негово място, щях веднага да избягам, щом видя пианото да свири само! - обади се Крис.

Джейд стана да налее още чай, а Кристина го последва, за да ‘му помогне'. Ейдриън и Дейвид останаха сами пред камината. Дейви уж съвсем случайно попита:

- Бившето ти гадже не се ли казваше Джоузеф, Ади?

- Да... - Ади го погледна изненадано; учуди се как Дейвид изобщо го помни.

- Какво става с него? Чували ли сте се скоро? Провървя ли му като... футболист? - Дейвид натърти на последното и го каза някак с пренебрежение.

- Дейви, знаеш, че с него не си говорим от много дълго време. Последно чух, че го взели в някакво лондонско отборче.

- Чула си... Е, никой не е очаквал от него да се превърне в голяма звезда, нали така!

- Дейв, едва ли когато ти си създал банда на шестнайсет, някой е вярвал, че ще стигнеш до тук.

- Не мисля, че двамата с него имаме нещо общо.

- Не съм казала, че имате...

Разговорът ставаше все по-странен.

- Значи той още ти се сърди? След толкова време? Не му ли липсваш?!

- Накъде биеш, Дейв? - Ади започна да се ядосва.

- Просто не мога да разбера как може да сте били толкова близки, а сега дори да не се поздравявате, когато се видите на улицата.

- Дейви, не мисля, че това е твой проблем. Нито пък мой. Това си беше просто детска наивност. Всичко вече е минало. Пък и вината не е моя.

- Понякога не си ли мислиш, че щеше да е по-добре да си беше останала с него, вместо постоянно да се налага да чакаш мен? - Дейвид я погледна сериозно.

- Дейви, наистина...

- Готови ли сте за последната история, гълъбчета? - Крис ги прекъсна и им подаде чашите чай с широка усмивка. Добре, че беше тя, иначе този разговор можеше да се превърне в сериозен скандал. Ади, повече от ядосана, изобщо не поглеждаше към Дейвид, а той започна бавно да отпива от чая, мислейки за Джоузеф и колко щастливи бяха той и Ади, преди Дейви да му я ‘открадне'.