Ден като всеки останал.
С нищо по - различен, но и по нищо приличащ на другите.
Ден, който започваше с минусови температури навън и високи градуси в душата, защото там се беше наместила ти.
Онази частичка от мен, която притреперваше всеки път, когато някоя мисъл за теб минеше през главата ми.
Редовете ми стояха кротки, потънали в очакване думите ми да се разлеят върху тях изливащи се със силата на най - разрушителната природна стихия.
Такава, която опустошаваше всичко наоколо, оставяйки спомена за това, което е било и какво е можело да бъде...
Усещането беше сякаш кокалестите пръсти отново се бяха присегнали към мен.
Едната ръка галеше косите, докосваше устните, а другата, проникнала право в душата, държеше сърцето ми.
Смесените чувства преливаха.
Държеше ме на ръба на живота и смъртта.
Или пък доброволно бях застанала там, готова да скоча?! ...
Така ли бяхме устроени човеците? ...