- Искам да избягам оттук… - прошепна момичето, седящо на плажа, докато не затвори очи.

Кап… кап… кап… Една по една капки топъл дъжд падаха в морето, ширнало се пред нея. Именно тук искаше да дойде, затова бе тръгнала! Седеше на мокрия пясък и се взираше. Разрови песъчинките с пръсти и вдиша блажено аромата на море. Свеж, единствен и уникален, тя искаше да я изпълва цяла вечност, да живее с него.

И някъде в притихналите й мисли се появи съобщението от сутрешните новини: „По последни проучвания на небето имало повече звезди, отколкото песъчинки на земята.”

“Но тогава всеки плаж е небе, слязло на земята.“- мислеше си тя.

Момичето се вгледа в синята шир, разстилаща се пред нея. Та тя бе толкова безкрайна и невероятна, по-красива от небе! Тя бе най-прекрасното нещо на света, вдъхновението на творец, любов, озаряваща душата…

Девойката искаше да въздъхне от радост и самота, но с нея имаше и някой друг... Морето... а двамата бяха най-прекрасната двойка.

Кап… кап… кап… Една по една капки топъл дъжд падаха върху нея и плажа. Самотна вълна гальовно погали ръката й, и момичето се усмихна. Чувстваше се щастлива тук – пред водата, пред хоризонта, който криеше необятни места, неизвестни и на най-опитния моряк.

Морето е красиво. В него се сливат сиво, като студена сила, синьо, което представлява мистиката, въображението и неизвестността, бяло, като мир, покой, хармония и зелено, като природа, живот и свежест. Сила, неизвестност, живот и хармония, събиращи се в едно неделимо цяло, защото никоя капка не се губи и не изчезва. Водата е живителна материя, морето – нейно дете. Самото то е общност, и момичето искаше с цялото си сърце да бъде част от тази общност, но не можеше… това бе копнеж, единствен и невъзможен.

Кап… кап… кап… и стоп. Дъждът спря, морето спря, мислите й спряха, времето спря… защото на самотния плаж времето бе относително понятие. Поне на нейния плаж, където душата й приличаше на море – необятна, криеща тайни от самата нея. Тайни, които само морето знаеше. То бе добър слушател и приятел. Никога нищо не издаваше…

И двамата замълчаха.

- Мълчанието е прекрасно… - за последно отбеляза тя.

Настъпи тишина, която казваше повече от думите. Защото тишината е покой, а покоят е всеобщ копнеж. Копнежът е като море – нещо, което най-силно желаеш, но не винаги можеш да имаш истински.

Тишината продължаваше и на девойката й се искаше тя никога да не свършва.

- Искам само да избягам! – мислеше си момичето.

Копнееше да е далеч от дисхармонията и лъжата, но само морето можеше да й помогне… а то не бе вечно.

Покоят рухна. Девойката усети как някой я подканва настоятелно. Отвори очи и я лъхна студен вятър, над нея несигурно грееше слънцето. Стоеше върху мократа хавлия, посипана с пясък. Наоколо се чуваше глъчка, някакво дете плачеше за своя разтопил се сладолед, бутилки и хартийки се търкаляха по брега. Майка й нервно я подканваше:

- Хайде, времето се разваля! – ядосваше се тя.

Момичето тъжно сведе глава. Бе попаднала в друг свят, пълна противоположност на морето вътре в нея…