Sep 24, 2009, 12:34 AM

На сцената 

  Prose » Others
807 1 4
2 мин reading

           Ти отново си на сцената. На тази, на която играеш за пореден път. Същият декор, непроменящата се светлина и отново тази музика, която преди обожаваше, а сега те дразни. Сега музиката не е нищо друго освен болезнено жужене – изтъркан рефрен. Леле, колко я мразиш, но другите я харесват. И ти казваш, че ти харесва. Заради другите.

            Ти отново си на  сцената. На същата сцена, на която беше и вчера. Всичко е същото. Дори ти. Пак тази роля, за кой ли път. Отново този грим, костюм. И репликите… и те са непроменени – банални думи, банални фрази. Мразиш да ги изговаряш. Ненавиждаш всяка една дума, всеки един жест. Но пак ще ги кажеш – после пак… и пак.

            Ти отново си на сцената. Заел си определената от режисьора поза и чакаш да дойде твоят ред. Има сълзи в очите ти. То и по сценарий трябва да има, но…те са истински – този път са истински. Карай, никой няма да разбере…и по сценарий трябва да ги има – какво му пука на зрителя истински ли са или не? Те не се интересуват от твоите проблеми – имат ги в излишък. Какво значение имат твоите проблеми за теб? Те са просто… нищо, а ти си актьор. Ти си велик актьор. Какво тогава е някаква си тъга? Тя не трябва да съществува – не е записана в сценария. Нямаш време за отчаяние, ролята е по-важна. Ти трябва да играеш. Ти постоянно играеш. Една роля пред едните, друга пред другите и трета пред които останат. Аплодисменти – от теб за теб. Ти си голям актьор – избра да се изтриеш, да се забравиш… заради другите, заради зрителите. Аплодисменти – как добре го каза. Думите са нещо силно… прекалено силно. Знаеш го… много отдавна го осъзна. Спомняш ли си? Беше обикновен ден – нито слънчев, ни дъждовен… ти седеше в тъмната стая и гледаше телевизия. Да, гледаше, но… нищо не виждаше. Мислеше за себе си, за скуката и за живота като цяло. Всеки досега ти бе казвал как да се държиш, какво да говориш… и ти осъзна, че това са просто роли. Всички са сценаристи и режисьори, които се опитват да пробутат своите герои. Да, пробутат е точната дума, защото няма нищо по-жалко от опитите да те променят. Ти не се промени, просто реши истинският ти да останеш в онзи ден, а другият – изкуствения да стане велик актьор. Аплодисменти – от учтивост.

                       

            Завесите се спускат.

 

            Ти отново си на сцената. На тази, която играеш отдавна. Сега тя е различна – декорът е развален, светлините изгасени. Залата празна. Само ти си същият…само ти остана. Представлението свърши. Ами сега? Мразиш този момент, защото не играеш. Нямаш представа какво да правиш, какво да кажеш. Сега не си велик. Не си актьор. Ти си… сянка в тъмнината, сам в самотата. А онзи ден е така далече…. Музиката отново звучи (някой я е забравил) - старият, изтъркан рефрен. Сега ти харесва. Не заради другите. Сега ти си този рефрен…

                                   Аплодисменти.

© Галина All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Прекрасно.
  • Благодаря. purko59 (Ангел Веселинов) - момиче съм :D
  • Хубаво написано!!!
  • Приятелю Гал! Чудесно си го написал, а ако си го и преживял - поклон, от публиката на актьора.А, ти, си. Илюзия е, че си извън сцената. Бъди щастлив и здрав и успехи. Аплодисменти и бис!
Random works
: ??:??