На терасата
Спагетите ти миришат на чай, а той – на спагети. Топлиш ги, пък те все студени. Говориш си с напоените с цигарен дим дрехи, сам на себе си… Или пък те водят монолога? Липсата на външна красота пречи на разговора. Спарен, прояден, разтваря се като хапче, но няма как да не възкръсне, като имаш голямо въображение.
Глупавите хора не могат да правят изкуство. Кажи ми сега, върви ли да сложиш човек в печка, за да го стоплиш? Не?
Така си и мислех…
Сякаш си прострелян и чакаш да умреш. Дърпаш за последен път от нищото и прогаряш ръката си с фаса, за да го изгасиш. Този тип болка е ненужна. Не боли, но само ако самият ти го превърнеш в безболезнено.
„Парите си даваме за лъжи. Залавят се за нас, както се вкопчва цунами в сграда. Както водните нокти, които за секунди прорязват постройката. И всичко се превръща в престрелка със самоубийствени ракети, за които сме платили някаква сума от собствения си джоб. После, каквото и да правим – няма да променим много. Нали знаете, дали ще пръднеш под завивка и ще „затвориш портите“, или ще пръднеш отвън и ще ги „отвориш“ – не е от чак такова значение. Имаме право на избор, но и в двата случая миризмата си остава там. Иронията е, че ни трябва толкова малко, за да изплуваме на повърхността и да заблестим по-ярко от всякога.“
Изтупваш прахта от мислите си, за да се насладиш на едно от малкото неща, които със сигурност си струват. Сега залезът говори.
„Светът по принцип не се дави, просто ние го стискаме под вода за гушата.“
© Лъчезар Кочев All rights reserved.
