1 min reading
Започна така началото на края. Като че някой насън ми бе нахлузил часовник на ръката и от момента ми се подиграваше ехидно. Май и беше развален-стрелките по него все летяха, а механизмът ме будеше често в пет сутринта. Знаех, че това ще дойде. Но колкото и да очакваш, когато нещото настъпи, някак все те хваща неподготвен. Снегът се стопи, а пролетта дойде изневиделица, сякаш цяла година е стояла на прага. И ето, станах затворник на коварното нещо, наречено "време". Стените бяха високи, краят им не се и виждаше, нямаше бягство навън. Не бях единствената в клетка, но бях единствената, чийто ключ сама бях скрила. Водата прииждаше отдолу и с всяка минута затъвах все по-дълбоко. Ръцете ми се вкопчваха в оставащото време, но и то като дим-бе невъзможно да задържиш. И докато дробовете празнуваха с последни глътки кислород, ме лъхна неприятния вятър, оповестяващ края на лятото. Птиците си отиваха, време бе и аз да си отида с тях. Часовникът спря да работи, отброил отреденето ми време. Без него ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up