Започна така началото на края. Като че някой насън ми бе нахлузил часовник на ръката и от момента ми се подиграваше ехидно. Май и беше развален-стрелките по него все летяха, а механизмът ме будеше често в пет сутринта. Знаех, че това ще дойде. Но колкото и да очакваш, когато нещото настъпи, някак все те хваща неподготвен. Снегът се стопи, а пролетта дойде изневиделица, сякаш цяла година е стояла на прага. И ето, станах затворник на коварното нещо, наречено "време". Стените бяха високи, краят им не се и виждаше, нямаше бягство навън. Не бях единствената в клетка, но бях единствената, чийто ключ сама бях скрила. Водата прииждаше отдолу и с всяка минута затъвах все по-дълбоко. Ръцете ми се вкопчваха в оставащото време, но и то като дим-бе невъзможно да задържиш. И докато дробовете празнуваха с последни глътки кислород, ме лъхна неприятния вятър, оповестяващ края на лятото. Птиците си отиваха, време бе и аз да си отида с тях. Часовникът спря да работи, отброил отреденето ми време. Без него бях свободна, а същевременно по-прикована от когато и да било. Знаех, че време няма. 

И си тръгнах. Потъвайки надолу се запитах: началото на края, или краят на началото беше това?