Надежда
Погледна го. Той отпиваше спокойно от своята бира. В далечината звучеше старо рок парче. Той остави чашата и се обърна към нея. Тя впи поглед в лицето му. Толкова много искаше да види нещо там. Нещо което да и подскаже, че той не иска тя да си тръгва. Съзнанието и крещеше „Търси, Търси”, и тя потъваше в празното безразличие на сивите очи опитвайки се да намери тъгата от това, че може да я загуби. Не може да не му е мъчно, не може. Та тя беше направила всичко от което той имаше нужда – ВСИЧКО. Беше се унижавала за да бъде той великия. Беше плакала за да бъде той силния. Беше мръсницата за да бъде той чистия. Не може да не му е мъчно.
Той говореше – тя дали слуша? Не, това което говори не може да е за нея. Нека си говори тя в момента търси онзи скрит поглед, който би оправил всичко. Да той е скрит и тя ще го намери, защото знае, тя е „Главната” жена в живота му.
Мъжа стана, и преди да се обърне се наведе и целуна жената. Завъртя се рязко и тръгна бързо към изхода. И тя остана там загледана, към него който вече го нямаше. В погледа и се четеше объркване, а може би и малко мъка примесена с искряща надежда от това че той ей сега пак ще влезе.
Навън вече хвърчаха нощните таксита. И мъжа вървеше бавно по улицата. Радваше се, че бе успял да си тръгне навреме. Утре го чакаше ново начало – много по-интересно от досегашното.
© Таша All rights reserved.
